облачна ивица сякаш буквално падна от небето. Ужасените мъже бяха внезапно обгърнати от необикновен студ. От далечината долетя пронизителен вой.
— За бога, при конете! — извика Джъгъл Фред. — Бързо! Иначе ще се подплашат и ще избягат! Съборете ги! Трябва да легнат. Дръжте ги здраво, но и самите вие се прилепете плътно към земята!
И петимата се втурнаха към трите животни, които страхливо пръхтяха и съвсем не се възпротивиха, когато ги задърпаха, за да ги накарат да легнат. Налягаха до самите храсти и напъхаха глави под клоните им. Едва-що и мъжете се нахвърляха на земята и се започна. То беше едно свирене, стенене, бучене, пищене, свистене и такъв рев и грохот, които изобщо не могат да бъдат описани. Мъжете имаха чувството, сякаш изведнъж върху тях бе хвърлена завивка, тежаща сто-двеста килограма. Бяха притиснати с такава сила към земята, че дори и да се бяха осмелили да направят опит да се надигнат, това щеше да им бъде невъзможно. Телата им бяха сковани от вледеняващ студ. Неочаквано очите, носът, ушите и устата им се оказаха като запушени. Не можеха да дишат и бяха пред задушаване. И ето че ненадейно пак ги лъхна горещ въздух, а ревящите гласове на Ляно Естакадо заглъхнаха в далечината. Конете наскачаха на крака и силно зацвилиха. Рязко настъпилата непрогледна нощ и смразяващ студ отстъпиха място на ярката слънчева светлина и живителната топлина. Вече можеха да си отворят устата. Отново бе възможно да се диша. Петте човешки фигури се раздвижиха. Очистиха очите си от глождещия прах и се огледаха.
Бяха покрити от дебел слой студен пясък. Това беше одеялото, хвърлено върху тях от торнадото.
Да, това беше торнадо, един от онези средноамерикански циклони, които по своята мощ едва ли имат нейде равни на себе си. Страшни, почти невероятни са разрушенията, причинявани от подобна вихрушка. Бързината му достига до сто километра в час и най-често се придружава от електрически явления, които нерядко продължават дълго след неговото отминаване. Даже и самумът в африканската пустиня няма такава сила. Само ужасната пясъчна или снежна буря на дивата Гоби може да се мери с мощта на торнадото.
Петимата мъже се надигнаха и отърсиха пясъка от дрехите си. Храсталаците бяха представлявали пречка за летящия пясък, тъй че той се беше натрупал във вид на двуметрова пясъчна пряспа.
— Слава богу, че премина над нас толкова милостиво! — обади се Джими. — Тежко на онези, които по време на торнадото са се намирали в откритата Ляно Естакадо! Загубени са!
— Не е толкова сигурно, колкото ти се струва — отвърна Фред. — За щастие тези страшни бури бушуват най-често на една ширина от половин английска миля. Но затова пък мощта им е толкоз по-голяма. Този беснеещ въздушен поток ни заля само с най-крайните си и най-слаби вълни. Ако се намирахме в средата му, щеше да ни повлече заедно с конете кой знае на какво разстояние и кой знае къде и в какво щеше да ни смачка.
— Съвсем вярно! — кимна Дейви. — Известно ми е. На юг, край Рио Кончос, видях веднъж опустошенията, причинени от торнадо. Изтръгвайки дърветата, то бе образувало сред девствената гора съвършено прав „път“. Горски великани с диаметър на дънерите до два метра бяха изкоренени и безразборно нахвърляни един върху друг. Тази странна горска просека, където нямаше нито едно дърво, останало право, имаше толкова ясно и рязко очертани граници отстрани, че дърветата отляво и отдясно бяха засегнати съвсем малко. Янките наричат този вид бури „хърикейн“ и дават същото име и на оголените от тях пространства сред горите.
— Достатъчно страшно беше! — обади се Хобъл Франк. — Дишането ми бе почти напълно спряло, за малко щях да си издъхна. Д бе в Саксония пак си имаме от време на време бури, ама не са толкоз диви и зли като тукашните. Един саксонски ураган в сравнение с американското торнадо е просто детска игра, направо майски ветрец, който, като духне, стига, за да ти охлади горещото кафе. А на всичко отгоре магарето на Дейви почти ме утрепа с ритниците си. Накрая не искаше повече да лежи и странно защо счете моята благородна фигура за…
— Изглежда, искаше да кажеш муле, а не магаре — прекъсна го Джими.
— Не, магаре казвам! Който може да ме рита и гази по такъв начин, е най-голямото магаре, каквото е възможно да има. Всъщност би трябвало да съдя Дейви да ми плати обезщетение за нанесени телесни повреди. Но нима можеш да поправиш с пари такава личност като мен, каквато няма втора по целия свят?
Слънцето, което беше допреди малко напълно затъмнено, отново окъпа земята с лъчите си. Но те бяха странно оцветени — почти в шафраненожълто. Хоризонтът се губеше, прибулен във воал от същия цвят, и изглеждаше сякаш земята наоколо се издигаше към него. Това създаваше впечатление, като че ли петимата мъже се намираха в най-ниската точка във вътрешността на огромно кухо кълбо.
Трите ездитни животни не се бяха успокоили още. Те страхливо пръхтяха и биеха земята с копита. Мъчеха се да побягнат и затова се наложи да бъдат здраво вързани. Във въздуха имаше нещо, което измъчваше белите дробове. Не бяха, да речем, някакви микроскопично малки песъчинки, а нещо друго, което не можеше да бъде определено.
Команчът беше разпрострял одеялото си върху пясъка и беше легнал върху него. Той твърде бързо бе превъзмогнал възбудата си от появяването на Призрака на Ляно и дори сега, след подобно природно явление, той оставаше мълчаливо въздържан, което е характерен белег за индианеца. Четиримата бели насядаха близо до него и Джими го попита:
— Преживявал ли е някога моят млад червенокож брат такава буря?
— Неведнъж — отвърна синът на вожда. — Желязното сърце бе влачен недалеч от Неаит хабехкаро59, а после беше заровен в пясъка, обаче воините на команчите все пак го намериха. Той е виждал изтръгнати дървета, чиито дънери едва могат да бъдат обгърнати от шестима мъже наведнъж.
— Но навярно не е виждал още Призрака на Ляно Естакадо; а?
— Желязното сърце се е срещал с него още преди три зими, когато яздеше с баща си през Ляно Естакадо. Те чуха изстрел. Когато приближиха до мястото, откъдето се беше разнесъл, съзряха как Призрака избяга на гърба на черен кон. Но там остана да лежи някакъв бледолик, а в челото му имаше дупка от куршум. Вождът на команчите познаваше мъртвеца — той беше опасен убиец.
— Как изглеждаше Призрака?
— Имаше главата и тялото на белия бизон с настръхнала рошава грива около врата. Гледката беше страшна. Но въпреки всичко той е добър дух, иначе нямаше да приема образа на това свещено животно. Освен това команчите знаят много добре, че той убива само зли хора, докато добрите са под негова закрила. Желязното сърце познава двама команчи, които се бяха заблудили в Ляно Естакадо и за малко щяха да загинат от жажда и глад. Но през нощта Призрака дошъл при тях, дал им месо и вода, а после им посочил верния път.
— Разговарял ли е с тях?
— Обърнал се към тях на родния им език. Един добър дух говори всички езици, понеже Великият дух го е научил на тях. Хау!
Желязното сърце им обърна гръб. С това „хау“ искаше да покаже, че достатъчно е приказвал и не му се говори повече.
Затова пък сега Хобъл Франк отново взе думата и се обърна към Фред:
— А ти какво ще кажеш всъщност за видението? Посред бял ден да видиш жив призрак — ами че това може почти да ти струва живота. Тъй съм настръхнал, че ще се пръсна!
Фред му отвърна с усмивка:
— Няма защо да се плашиш чак толкова много. Привидението, което ни се появи, може би си има своето най-естествено обяснение. Спомни си само за Призрака на Брокен60, чийто начин на появяване е обяснен толкова убедително от ханджията Незе от Брокен!
— Разбира се, че ми е известно. Призрака на Брокен е атмосферно явление, дължащо се на въздух, наситен наполовина с озон и наполовина с кислород, резултат на кондензация, който при мъгла се разпръсква на ситни искрящи частици скреж. Обаче тук, в Ляно Естакадо, става въпрос за истински призрак. Видяхме го да язди по небето. Това не беше нито въздух, нито мъгла, а осезаемата и реална фигура на едно свръхестествено същество. Как е възможно тогава да има някаква оптическа измама?
— Хмм! По-рано аз самият съм карал да се появяват изкуствени призраци.
— Я по-добре си мълчи, защото да произвеждаш изкуствени призраци, туй е чиста шарлатания! Ами по какъв начин го правеше?
