така ненадейно, както се беше появило.
На мъжете им бе станало непоносимо горещо въпреки студения вятър, който духаше. Нима беше възможно всичко да е някаква измама? Не, това бе действителност! Дори разсъдливият команч изгуби самообладание и не преставаше да възклицава: „Уф, уф, уф!“
Те стояха по местата си и чакаха да видят дали привидението няма да се появи отново — но напразно. Дъгата на полуокръжността продължи още известно време да пламти с неотслабваща сила, но после горният й край започна да губи остротата на контурите си и светлината й взе да намалява.
В този момент зад смаяните наблюдатели се разнесе тих конски тропот, приглушен от пясъка. Някакви ездачи се приближиха, спряха пред тях и скочиха от конете. Бяха Олд Шетърхенд и Боб, които водеха животните на Франк и Фред и още два коня, натоварени с мехове, пълни с вода.
— Слава богу, че сте още живи! — възкликна ловецът. — Почти бях убеден, че сте загинали, и се страхувах, че ще трябва да вадя труповете ви от пясъка.
— Чак толкова зле не ни подреди торнадото — отвърна Фред:
— Бяхме само леко засегнати. Но ти сигурно си бързал страшно много. Не ви очаквахме все още.
— Да, наистина препускахме като бесни, защото се тревожехме за вас. Торнадото премина съвсем близо край Хелмърс Хоум. Видяхме опустошенията му и от посоката, в която се движеше бурята, предположихме със стопроцентова сигурност, че е връхлетяла и върху вас. За щастие се е отнесла доста милостиво.
Фред разказа накратко за двукратното появяване на Призрака и след това добави:
— Сър, онова, което ти описвам, беше забелязано от пет чифта очи. Обаче не мога да го проумея, нито пък да го обясня. Едва ли ще се намери човек, който да е в състояние да докаже дали в случая става въпрос за мираж, или за някакво реално същество.
— О, все пак има такъв човек и този човек съм аз! — намеси се Хобъл Франк. — И дума не може да става за измама. Призрака е свръхземно същество, което язди из въздуха. Сега се намираме в среднощния час на призраците, наричан от янките „ghostly-hour“, Това обстоятелство обяснява появата на привидението и с най-сигурното доказателство, че си имаме работа с някоя душа, преселила се в отвъдния свят. Не вярвам да се намери някой, който да се осмели да ми противоречи.
Но той се беше излъгал, понеже Олд Шетърхенд го потупа леко по рамото и дружелюбно му каза:
— Скъпи Франк, а какво би трябвало да очаква човек, ако се осмели да ти възрази?
— Хмм, зависи от личността. Фред или Джими например буквално бих съкрушил с моите доказателства. Обаче ако ти самият зададеш някой малък скромен въпрос, то аз по изключение ще покажа готовност да ти дам желания отговор с подобаваща… по дяволите, историята пак се започва!
Светлината на юг се беше снишавала и отслабвала все повече и повече. Изглежда, се канеше съвсем да изчезне. В продължение на няколко минути се наблюдаваше на хоризонта само като бледо сияние. Но после тя изведнъж отново се засили и се понесе на запад като запален искрящ фитил на огнестрелно оръжие. Там тя се спря и с невероятна бързина се превърна в огнено море, което освети половината небе.
— Не съм преживявал досега подобен час на духове — възкликна Франк. — Тези огньове са от свръхестествен произход, понеже…
— Глупости! — прекъсна го Олд Шетърхенд. — Обяснението е много просто. Онзи огън е напълно естествен.
— Ами че какво ли ще гори там?
— Изсъхнали кактуси. Известно е, че в Ляно Естакадо има обширни пространства от по няколко мили, покрити с кактуси толкова нагъсто, че никакъв ездач не може да премине през тях. Изсъхнат ли тези растения, достатъчна е само една-единствена искра, за да се разбунтува истинско огнено море само за няколко минути.
— Така е — съгласи се Фред, — и аз знам, че на юг и на запад оттук се намират значителни кактусови полета.
— Е, ами тогава имаме обяснение за огъня, а скоро ще се разправим и с двата мними призрака!
— Охо! — намеси се Хобъл Франк. — Мними призраци ли? Истински бяха. А откъде пък ти хрумна мисълта, че са били два?
— Правя това заключение от различните фигури. Първият призрак, появил се през деня, е бил може би тъй нареченият кавалерийски офицер, преоблечен в други дрехи. Е, все пак ще разберем. Засега не мога да кажа кой е бил другият. Не познавам човек, който да носи кожа от бял бизон.
— Я ме остави на мира, мистър Шетърхенд! Никой човек не о в състояние да язди горе по небето, а това се случи и ние петимата го видяхме ясно с очите си.
— Да, отразените образи са се движили във въздуха, но самите конници са яздили долу по земята.
— Образи? Е, ама това е вече прекалено! Никога през живота си не съм чувал, че образи могат да яздят, и то през киселата материя на атмосферата! И как са възникнали тези образи?
— Чрез няколко различно нагрети въздушни слоеве, каквито се образуват край всеки огън.
— Тъй! Значи образите стават с помощта на въздушни пластове? Туй е нещо ново за мен. Досега си мислех, че се правят с моливи, четки или пък фотографически апарати.
— Ами с помощта на огледало?
— Вярно, за него не се бях сетил.
— При определени обстоятелства въздухът може да играе ролята на огледало.
— Аха! Туй вече ми е по-понятно, понеже, що се отнася до учението за миражите, аз съм един от най- изтъкнатите специалисти.
— Хубаво! Тогава ще признаеш, че вашите призраци не са били нищо друго освен миражи, също като…
Олд Шетърхенд замлъкна. Вниманието му бе привлечено от огъня, издигнал към небето тъмночервените си пламъци, над които се беше образувал покрив от кълбящи се облаци. А още по-високо от облаците, но откъм по-близката страна на огъня, сега се появи като увиснала във въздуха обърната наопаки картина на някакъв равнинен пейзаж, осветен в огненочервено. Съвсем отляво, там, където започваше картината, от тъмнината изскочи конник, същият, когото мъжете бяха наблюдавали преди това, облечен в кожата на бизон, само че, както вече споменахме, обърнат с главата надолу.
— … също като онези ей там! — продължи Олд Шетърхенд, посочвайки към появилото се отражение.
Не се беше доизрекъл още, когато се появи втори конник които вихрено летеше след първия.
— Божичко! — извика Хобъл Франк. — Ами че този го видяхме днес следобед по време на торнадото!
— Тъй ли? Той ли е? — попита Олд Шетърхенд. — Е, тогава сам ще можеш да се убедиш, че става въпрос за две съвършено различни привидения. А ето че се появяват и други!
След втората фигура последваха сега още пет или шест ездачи, всички в галоп, само че обърнати с главите надолу.
— Вече започва да ми става малко множко! — обади се Хобъл Франк. — Покорно благодаря за подобни ghostly-hours! Вярно, слушал съм за духове, които препускат през нощта и държат главите си под мишница, ама пък чак всичките да яздят с главите надолу — туй ми се струва вече прекалено.
— Съвсем не е толкова ужасно. По-предишните картини са били отразявани многократно, а тази тук е само един път. Ето защо е обърната. Впрочем веднага ще се запознаем с тези призраци. Мешърс, бързо на конете! Несъмнено първият ездач е така нареченият Призрака на Ляно Естакадо. Другите го преследват и понеже той е добра душа, ще се заемем да му помогнем малко.
— Да не си полудял? — извика Франк. — Би било голямо прегрешение спрямо царството на сенките. Спомни си какво е казал безсмъртният Гьоте:
Човекът да не предизвиква боговете и нивга да не пожелава туй злодейство, да вижда духовете с техните семейства. Но другите не му обърнаха внимание. Те последваха подканата на Олд Шетърхенд. Дейви попита:
— Ще вземем ли с нас и товарните коне?
— Да, защото едва ли ще се върнем тук.
Уловиха поводите на двата товарни коня, доведени от Олд Шетърхенд и Боб. Макар и неохотно. Франк
