също се метна на седлото. Отрядът потегли и скоро се понесе из равнината с бързината на вятър.
Щом конниците напуснаха своето място, миражът изчезна. Остана да се вижда само високо лумналият огън.
Начело яздеше Олд Шетърхенд. Той не се насочи право към заревото на огъня, а по-точно на запад. И това си имаше своето основание. Той трябваше да изчислява къде се намира целта им, което не беше никак лесно, понеже отражението беше изчезнало, а освен това то и бездруго не даваше никаква сигурна опорна точка. На всичко отгоре търсените от него конници се движеха с голяма бързина.
За десетина минути изминаха около три английски мили, но огънят, чиято светлина междувременно, изглежда, се усилваше, оставаше все още доста далеч.
Изтекоха още десетина минути. Ето че Олд Шетърхенд нададе вик и вдигна ръка, за да посочи малко надясно. Оттам се приближаваха две точки, първата беше по-светла, другата, по-тъмната, я следваше. По- надалеч зад тях се задаваха и други подобни тъмни точки, които се мъчеха да поддържат същата бързина като първите две. Всичките бяха ездачи.
Светлината на огъня ги озаряваше отзад и малко отстрани и даваше възможност още отдалеч доста добре да се различи косматата и рошава фигура на най-първия от тях. Олд Шетърхенд дръпна поводите на коня си и скочи от седлото.
— Слизайте! — подвикна той на другите. — Все още не са ни забелязали, понеже идваме откъм тъмнината, докато ние можем да ги различаваме добре на светлия фон. Да накараме конете си да легнат на земята, обаче щом отново възседна моя кон, последвайте примера ми!
Спътниците му изпълниха това указание.
Олд Шетърхенд предвидливо беше избрал една малка падина, която се намираше в сянка. След като конете налягаха, а ездачите се сгушиха до тях, бе вече съвсем невъзможно да бъдат забелязани от човек, приближаващ се откъм заревото и навлизащ в тъмнината на нощта, преди той да се беше озовал до самите тях.
А те от своя страна имаха удобната възможност да оглеждат равния терен пред себе си. Първият ездач бе вече на около петстотин крачки от тях. На половината от това разстояние следваше вторият и на още толкова препускаха и останалите шестима.
— Какво ще ги правим, сър? Ще ги застреляме ли? — попита Дейви.
— Не. Нищо лошо не са ни сторили, а аз проливам човешка кръв само тогава, когато съм принуден. Искам обаче с първия преследвач да си кажем две думи. Оставете ме засега сам да се оправям! Единствената ви задача е да прогоните другите.
Ловецът развърза ласото, което носеше на пояса си. Единият му край, на който имаше възел, закрепи на издатъка на предната част от седлото на своя спокойно лежащ кон. На другия му край, снабден с пръстен, той образува примка, достатъчно голяма, за да обхване човешко тяло. Останалата част от ласото, изплетено от петорен ремък и дълго петнадесет-двадесет метра, той насука като на совалка между палеца и показалеца и лакътя си на клупове, които хвана с лявата си ръка, докато предната примка задържа в десницата по такъв начин, че пръстенът остана между палеца и показалеца му.
Всичко бе извършено толкова бързо, че ловецът бе готов с приготовленията си още преди приближаването на първия кон. Но ето че вече се разнесе тропот на копита. Животното беше висок и строен вран жребец. Ездачът носеше на главата си черепа на бял бизон, а рунтавата кожа се спускаше доста ниско по задницата на коня. Лицето на конника бе скрито толкова навътре в черепа, че чертите му не можеха да се различат.
Когато той се приближи на около десетина крачки от падината, Олд Шетърхенд се изправи. Ездачът мигновено го видя, но не успя достатъчно бързо да спре коня си, тъй че той застана неподвижно едва на съвсем късо разстояние пред Олд Шетърхенд.
— Стой! Кой си ти? — попита ловецът.
— Призрака на Ляно Естакадо — разнесе се глух глас изпод бизонския череп. — А ти кой си?
— Олд Шетърхенд. Слизай спокойно от коня! Ще те защитим!
— Призрака на Ляно Естакадо не се нуждае от закрила. Благодаря ти!
С тези думи маскираният пришпори коня си. Краткият разговор бе отнел само няколко секунди, но въпреки това междувременно вторият конник се беше приближил. Олд Шетърхенд застана над легналия си жребец с единия крак отляво на седлото, а с другия — отдясно. Държеше ласото с двете си ръце. Последва тихо цъкане с език и Хататитла изведнъж скочи на крака. По този начин ездач и кон се изправиха така, сякаш бяха изникнали от земята.
Вторият ездач се изплаши от ненадейно появилата се фигура. И той не успя да спре коня си тъй бързо, както му се искаше.
Животното се подчиняваше на юздата значително по-лошо, отколкото жребеца на Призрака. То продължи да се носи до самия Олд Шетърхенд.
— Стой, червена муцуно! — заповяда ловецът. — Кой си ти?
— Проклятие! Олд Шетърхенд! — изплъзна се от устата на ездача. — Върви по дяволите! — Той пришпори коня си, за да избяга.
— Спри, ти казвам! — нареди му ловецът. — Иска ми се да поразгледам по-отблизо индианската ти физиономия. Кой знае какво се крие зад нея!
— По-късно, когато ще ми е по-удобно! С тези думи непознатият полетя напред. Обаче Олд Шетърхенд незабавно го последва.
След като ездачът бе подвикнал предизвикателно отговора си, младият команч скочи на крака.
— Уф! — възкликна той. — Това е гласът на бледолик и аз го познавам. Желязното сърце също има да урежда сметки с него.
Той вдигна пушката си и се прицели, обаче веднага след това я свали и каза:
— Олд Шетърхенд го залови вече.
Беглецът се беше отдалечил едва на десетина конски дължини, когато Олд Шетърхенд, втурнал се по петите му, размаха в кръг около главата си примката на ласото пет-шест пъти и после я хвърли по него. Ремъкът с лекота излиташе от лявата ръка на Олд Шетърхенд, хванала клуповете съвсем свободно, и ето че примката падна точно около гърдите на беглеца. Преследвачът незабавно спря своя кон. Ремъкът бързо се изпъна, понеже ласото беше завързано за седлото, примката се затегна около ездача и го събори на земята.
Само за миг Олд Шетърхенд скочи на земята и се затича към него. Лежащият на земята човек правеше напразни усилия да се освободи.
Междувременно останалите шест ездачи, всичките преоблечени като индианци, също се приближиха, ето защо спътниците на Олд Шетърхенд накараха конете си да скочат на крака и бързо се метнаха на седлата. Тази среща изплаши доста шестимата. Те завиха встрани, за да минат покрай тях, обаче забелязаха, че вторият конник, без съмнение техният предводител, бе съборен от коня си с ласо. Те веднага се разпръснаха в различни посоки. Ловците ги оставиха необезпокоявани да избягат и се отправиха към техния съучастник, който лежеше на земята.
Междувременно той бе обезоръжен от Олд Шетърхенд. Ловецът се обърна към него с думите:
— Ще ми кажеш ли кой си? И за какво е този маскарад? Не вярвам сериозно да си мислиш, че Олд Шетърхенд те е взел за индиански вожд, нали? От кого си взел тези красиви орлови пера?
Пленникът не отговори.
— И тази услуга ли не искаш да ми направиш? Изглежда, не се чувствуваш много сигурен. Я да ти видим лицето!
Той хвана пленника със силните си ръце и го изправи на крака с лице към заревото на огъня. После сграбчи дългата му коса и със силно дръпване я смъкна от главата му заедно с украшенията от пера.
— Zounds! — извика Джъгъл Фред. — Кавалерийският офицер. За какво ли, по дяволите, се е маскирал сега този обесник като индианец? Радвам се да те видя пак тъй скоро! Сър, вашият гардероб ей там зад храстите е открит и изпразнен. Зле го бяхте прикрили. Намерихме и твоята униформа. Какво ще кажеш, а? Какво да те правим сега?
— Нищо не можете да ми сторите! — процеди през зъби мъжът, побеснял от гняв. — Кой от вас ще докаже, че съм му причинил и най-малкото зло?
— Да, на това се осланяш. Все още не си извършил нищо престъпно срещу нас. Но плановете, които
