Ляно в никакъв случай не бива да се гледа като на нещо съвършено невъзможно…
На брега на Тойа Крийк седяха четирима мъже, чийто външен вид не будеше особено голямо доверие. Косите и брадите им бяха чорлави и сплъстени. Дрехите им се намираха в такова състояние, което всеки кърпач би обявил за безнадеждно, а потъмнелите им ръце и загрубелите от дъжд, слънце и вятър лица, изглежда, от месеци не бяха влизали в допир с вода. Но затова пък четиримата бяха толкоз по-добре въоръжени: всеки един от тях имаше до себе си на земята по една магазинна пушка, а освен това в поясите им бяха затъкнати по един нож и два револвера.
Тримата от тях съвсем сигурно бяха янки. За доказателство служеха високите им мършави фигури, леко прегърбени и тесногръди, както и остро изрязаните черти на лицата им. Обаче националността на четвъртия не можеше да се определи тъй лесно.
Този мъж имаше набита широкоплещеста фигура, изключително едри и широки длани и едно също тъй поразтеглено на ширина лице с големи, силно стърчащи уши. Ако човек хвърлеше на лицето му кратък повърхностен поглед, лесно можеше да го вземе за някой негър, понеже то беше черно, или по-скоро бе на синкавочерни точици, но само нейде до очите. Той имаше навик ниско да нахлупва шапката си. Обаче, щом я тикнеше назад, можеше да се види, че кожата на челото му над основата на носа беше светла. Несъмнено някога той е бил пострадал от изгаряне с барут.
Макар и обезобразено по такъв начин, лицето му съвсем не беше отблъскващо. Който го огледаше по- внимателно, сигурно щеше да стигне до убеждението, че пред него се намира някой добряк.
За другите трима можеше да се каже същото. Ако някой ги срещнеше в сегашните им дрехи из някоя цивилизована област, несъмнено щеше да ги заобиколи още отдалеч, обаче при по-близко запознанство опасенията му сигурно щяха да изчезнат.
Четирите коня пасяха тревата, избуяла между зелените храсти. Личеше си, че бяха много западнали и изтощени. Седлата и оглавниците им бяха стари и на много места поправяни криво ляво.
Господарите им току-що се бяха нахранили. По разхвърляните наоколо кости можеше да се разбере, че бяха изпекли ракун (Ракун — миеща мечка. Б. нем. изд.] на малкия огън, чиито останки все още тлееха. Докато разговаряха, те често оглеждаха местността с остри и изпитателни погледи. Сега се намираха тъкмо между остриетата на „ножицата“, където бе необходимо най-голямо внимание.
— Е, време е да решим — поде американецът, който изглеждаше най-възрастен измежду тях. — Ако яздим през Ляно, по-скоро ще се доберем до целта си, но ще се изложим на различни опасности и след този стар кун дни наред няма да видим друго месо. А ако се спуснем по брега на Рио Пекос, няма да страдаме нито от глад, нито от жажда, обаче ще изгубим цяла седмица в заобикаляне. Какво е мнението ти, Блънт?
Блънт, който седеше до него, поглади замислено брадата си и отговори:
— Като преценявам всичко най-внимателно, ми се иска да направя предложение да тръгнем през Ляно и ми се струва, Портър, че ти ще ми дадеш право.
— Нека чуем основанията ти!
— Една седмица е много време, което не ми се ще да губим. Покрай Рио Пекос ни застрашават команчите и апачите, а в Стейкт Плейнс — Лешоядите на Ляно. Едните не са по-малко опасни от другите. А и не е необходимо да пресичаме Ляно в цялата й ширина. Ако се придържаме повече на изток, приблизително в посока на Рио Кончос, ще излезем на пътя на керваните, водещ от форт Лийтън за форт Мейсън, и няма защо да се опасяваме нито от неприятни срещи, нито от глад или жажда. Това е моето мнение. А ти какво ще кажеш, Фолсър?
— Съгласен съм с теб — кимна Фолсър, третият янки. — Изобщо съм на мнение, че Ляно Естакадо и наполовина не е толкова опасна, колкото изглежда. Който я прекоси веднъж, после описва опасностите й по такъв начин, сякаш тя е самият ад, и всичко това само за да се перчи. С удоволствие съм готов да се запозная с нея.
— Именно защото все още не я познаваш! — обади се Портър.
— А да не би ти вече да си я опознал?
— Не. Но съм чувал такива неща да се говорят за Ляно, и то от хора, чиято почтеност не подлежи на съмнение, че са ме побивали тръпки на ужас. Едва сега, когато се намираме на границите й, проумявам какво рисковано начинание се каним да предприемем. Никой от нас не познава Ляно. Ако се заблудим, ако ни се свърши водата, ако…
— Ако, ако и пак ако! — прекъсна го Блънт. — Щом някой човек употребява толкова често „ако“, по- добре е изобщо нищо да не предприема. Ти си бил винаги храбрец. Да не би сега да се страхуваш?
— Да се страхувам ли? Нищо подобно. Между предпазливост и страх има разлика, а не си спомням някога да сте ме видели изплашен. Ние сме четирима. Ще се подчиним на решението на мнозинството. Но преди да се вземе решение, трябва да се размисли. Двамина изказаха вече мнението си. Те са решени да минат през Ляно. New-Moon63, кажи ти сега дали искаш да се присъединиш към тях, или не!
Тази подкана бе отправена към човека с обгореното от барут лице. Той допря длан до периферията на шапката си като войник, който поздравява изправилия се пред него офицер, и отвърна:
— Слушам, мистър Портър! Ще яздя с вас навсякъде, пък ако ще да е и в пъкъла!
— Това нищо не ми говори. Искам ясен отговор. Надолу покрай Рио Пекос или през Ляно?
— Тогава моля през Ляно, ако ви е угодно. Страшно ми се ще поне веднъж да поогледам тази стара пясъчна яма.
— Пясъчна яма ли? Я не се заблуждавай, драги чичко Месечко! Да не би да си въобразяваш, че след като скочиш в нея от единия край, после веднага с един скок ще се озовеш на другия? Тя е малко по- големичка, отколкото, изглежда, си представяш. Може да яздиш и четири, и пет дена, докато оставиш зад гърба си това корито с пясък. А ако пресичаме южната й част, именно тогава е най-вероятно да се натъкнем на индианци.
— Нека дойдат! Никога досега не съм причинявал злина на някой червенокож и следователно няма защо да се страхувам от тези хора. А ако започнат да се държат враждебно към нас, е, тогава ние имаме нашите хубави оръжия. Четирима здравеняци, мирисали толкова много барут като нас, могат спокойно да излязат на двадесет, че и на повече индианци.
— Това е вярно. Но що се отнася до мирисането на барут, то ти имаш доста голяма преднина пред нас. Сигурно цяло буре с барут е експлодирало точно под носа ти!
— Горе-долу така беше.
— А как се случи? Никога не си ни го разказвал. Да няма някаква тайна в тази работа?
— Нищо подобно. Обаче не обичам да говоря за този случай.
Едва си отървах живота. Най-малкото искаха да ме ослепят и ако не беше моят стар добър приятел Джъгъл Фред, сега щях да бъда сляп, а може би дори и мъртъв.
— Какво? Познаваш Фред? Често съм чувал да се говори за този човек.
— Бяхме добри приятели и неведнъж заедно сме вършили такива номера, от които на някои други хора биха се изправили косите от страх и ужас. Много ми се иска пак да го видя! Страшно съм му задължен още оттогава, когато направи на пух и прах плановете на Стилинг Фокс64.
— Стилинг Фокс? — попита Портър изненадан. — Значи и ти си се срещал с този известен негодник?
— За съжаление! Дори се запознах с него по-отблизо, отколкото ми беше приятно. Мерзавецът се казваше Хенри Фокс, поне така той самият се наричаше. Не знам дали това е истинското му име, понеже може да се предположи, че си е служил с най-различни имена. Там, където се появеше, никой не беше сигурен за коня си, за бобровите си примки, изобщо за своето имущество, и никога никому не се удаде да сложи край на безчинствата му, понеже той си служеше с такива хитрини, каквито едва ли си виждал досега. Винаги изчезваше тъй бързо, както се и появяваше. Но срещна ли го някой път, тогава ще … я чуйте!
Новолунието замлъкна и полуизправен, се заслуша настрани, в посока нагоре по реката. Стоящите наблизо коне наостриха уши. Разнесе се конски тропот, който наближаваше.
Четиримата мъже наскачаха на крака и приготвиха пушките си за стрелба.
— Да не би да са червенокожи? — прошепна Блънт.
