Запада, когато нейде другаде тази негова сръчност щеше да го позлати, не знам, а и не ме засяга, но съм убеден, че ще ви хареса.
Ездачът, по чийто адрес бяха направени тези забележки, вече се беше приближил. На двадесетина метра от къщата спря коня си и извика:
— Хелоу, старий lodging-uncle16, имаш ли място за един беден Neddy-wretch17, който не може да си плати сметката?
— За тебе има място по всяко време — отвърна Хелмърс. — Ела насам! Слез от козела си и се разположи удобно! Ще бъдеш в отбрано общество.
Джъгъл Фред огледа бързо, но изпитателно присъствуващите и рече:
— Да се надяваме! Познавам вече нашия Блъди Фокс. Чернокожият не ме тревожи. Другият дребничък джентълмен с фрака и дамската шапка не ми прилича на обесник. А онзи, третият, който е захапал сиренето така, сякаш са го накарали да дъвче кожа на таралеж, е … хмм, навярно ще се запозная и с него.
Беше странно, че и този човек се изказа предпазливо за мормона. Той накара коня си да измине и останалото малко разстояние, след което скочи от седлото. Франк успя да го огледа, докато той сърдечно, с протегнати ръце поздравяваше фермера като стар приятел.
Джъгъл Фред представляваше странна фигура дори и за Далечния запад. Първото нещо, което биеше на очи, беше една доста голяма гърбица, която загрозяваше иначе съразмерно развитото му тяло. Той беше средно висок и много здраво сложен, а не, да речем, с къс труп, тесни гърди и дълги ръце. Овалното му, пълно и гладко избръснато лице бе силно загоряло от слънцето, обаче лявата му страна беше зле обезобразена, защото преди време някаква страшна рана е била закърпена по съвсем нескопосан начин. И странно, но очите му имаха поразително различен цвят. Лявото бе оцветено в най-красивото небесносиньо, а дясното беше черно.
Джъгъл Фред носеше високи кафяви ботуши от кожата на бизонче; мексиканските му шпори имаха големи колелца. Беше облечен в черен кожен панталон, риза от дебел син плат и кожен елек. Около кръста му бе закопчан широк кожен колан, подобен на кемер, по който и във който бяха закачени или напъхани нож, револвер с голям калибър, патрони и най-различни дреболии, необходими на всеки уестмън. На главата си имаше доста новичка боброва шапка, която бе нахлупена толкова силно, че скриваше цялото му чело. Опашката на животното се спускаше отзад почти до врата му.
Хелмърс бе нарекъл шеговито коня му „козел“ и това сравнение си имаше своето основание. Краката на животното бяха необичайно дълги, а то изглеждаше поне на външен вид доста изпосталяло. По оголялото чуканче на опашката му, провиснало сега тъжно надолу, се мъдреха само десетина къси косъмчета. Дали това създание е било някога черен, кафяв или червеникав жребец, вече никой не бе в състояние да определи, понеже кожата му на много места беше напълно оголяла, а там, където все още имаше козина, тя бе оцветена в някакво неопределено сиво, сякаш старият жребец е бил язден още по времето на преселението на народите от някой суеб или гепид18. От гривата му не бе останала и следа. Несъразмерно голямата му глава се беше провесила толкова ниско, че муцуната му почти докосваше земята. Изглеждаше сякаш главата с мъка носеше дългите дебели оголели магарешки уши, прилепили се любвеобилно към нея чак до долната й челюст също като някои големи кожени кесии. На всичко отгоре животното държеше очите си затворени, като че ли спеше, и както си стоеше, ей тъй, неподвижно, представляваше неповторима картинка на глупост и безпомощност, будеща състрадание.
След като собственикът на този кон стисна ръцете на фермера, попита:
— Значи имаш място за мен, а?
— Разбира се! Сядай при нас! Ето ти тук достатъчно месо и за тебе.
— Благодаря, но вчера си развалих стомаха. Сега говеждото ще ми бъде малко тежко. Бих предпочел някоя ярка. Може ли да ми я доставиш?
— Защо не? Я погледни! Ей тук се разхождат колкото искаш печени пилета. — Той посочи към двете ята млади ярки, които щапукаха близо около масите, за да кълват падналите трошици.
— Добре! — кимна Фред. — Ще те помоля за една от тях. Нека твоята housewife19 ми я приготви. Сам ще я оскубя.
При тези думи той свали двуцевката си от седлото, прицели се в една от ярките и натисна спусъка. Когато се разнесе изстрелът, конят му дори не си помръдна спуснатите клепачи. Изглежда, беше толкова безнадеждно оглушал, че не можеше да чуе дори изстрел, даден от толкова близко разстояние.
Ярката бе паднала мъртва на земята. Човекът я вдигна и я показа наоколо. За удивление на всички по нея не беше останало нито едно перце и можеше веднага да бъде изкормена и опечена.
— The devil! — засмя се Хелмърс. — Можех да се сетя, че имаш намерение да ни покажеш пак някой от твоите номера.
Ама как го направи?
— Започнах с далекогледа.
— Глупости! Нали стреля с карабината.
— Наистина, но преди това ви наблюдавах отдалеч с моя „джобен телескоп“. Забелязах и младите ярки. Затова веднага направих моите приготовления, за да се представя пред днешните ти гости като ловък фокусник.
— А може ли да научим тези приготовления?
— Защо не? Това е детински лесно. Освен с патрона или сачмите зареждам пушката си здравата с едри iron-filings20 и се прицелвам така, че зарядът да облети птицата отзад напред. Ако перата не са заякнали вече твърде много, те биват изцяло отнесени и изпърлени. Виждаш, че не е необходимо да си изучавал бялата и черната магия, за да бъдеш вълшебник. И тъй, нареди да ми бъде изпечено това животинче! Надявам се, че ще ми се позволи да седна тук?
— Естествено! Тези двама джентълмени са мои приятели, познати са на Олд Шетърхенд, когото очакват тук.
— Олд Шетърхенд? — подскочи Джъгъл Фред. — Наистина ли?
— Да. Ще дойде и Дебелия Джими.
— Heigh-day! По-хубава вест от тази човек мъчно може да чуе! Отдавна имам желание да видя този Олд Шетърхенд. Радвам се, че пристигам тук тъкмо навреме.
— А също тъй ще се зарадваш, като научиш, че ей този сър е немец. Казва се Франк и ми е колега…
— Франк ли? — прекъсна го фокусникът. — А да не би да е самият Хобъл Франк?
— Мътните го взели! — възкликна дребничкият саксонец. — Знаете името ми? Как е възможно това?
Той бе говорил на немски. Затова Джъгъл Фред му отговори на същия език:
— Няма защо да се чудите толкова. По-рано времената бяха други. И тогава в Далечния запад се случваха колкото щеш добри дела и злодеяния, но при незадоволителните съобщителни връзки, каквито имаше по онова време, вестта за тях се разпространяваше твърде бавно. Сега обаче, щом се случи нещо забележително, новината прелита за миг от Северните езера до Мексико или от стария Фриско (Сан Франциско) та чак до Ню Йорк. Вашият смел поход до Йелоустоун се прочу надалеч, а заедно с него, разбира се, и името ви. Във всеки форт или поселище, край всеки лагерен огън се говореше за вашите приключения, ето защо не бива да се учудвате, че знам името ви. Един трапер разговарял със сина на Ойтка-петай Мо-ав далеч на север, край водите на Спотит Тейл, после тръгнал на юг, чак до форт Арбъкъл, и разказвал на всички, които срещнел, а накрая и на мен цялата история така подробно, както самият той я е чул.
— Е — обади се Хобъл Франк, — кой знае какво е прикачено на тази история по пътя й от Спотит Тейл до форт Арбъкъл. В подобни случаи от мухата се прави слон, а от дъждовния червей гигантска анаконда и от някой скромен ловец на бобри може да стане прочутият Хобъл Франк. Е, ще призная, че се държахме като истински херкулесовци и минотаври21, но не обичам да се говори за мен повече от онова, което е вярно. Безрезервната скромност е благодетел, красяща героите.
— Скромността ви поставя вашите достойнства в трикратно по-благоприятна светлина и удесеторява удоволствието ми да се запозная с вас. Дайте ми ръката си!
Джъгъл Фред протегна десницата си на Франк. Дребосъкът сърдечно разтърси ръката му и каза:
— Много се радвам, понеже от господин Хелмърс научих, че сте човек с усет за изкуствата, който е обиколил света. Всъщност много ми се иска да разбера каква биография имате зад гърба си!
