— Да — отговори Франк. — Боб е при него и аз им предоставих конете. Преди всичко трябва да ви кажа колко много се радвам, че намирам тук свой колега. — Той говорете на английски, изобщо всички разговори до този момент бяха водени на този език.6
— Колега ли? — попита фермерът. — Ами къде е той?
— Тук! Вас имам предвид! Блъди Фокс ми каза, че сте бил главен лесничей.
— Вярно е.
— Значи сме колеги, защото и аз бях апостол на лесничейската наука.
— Ах! Ами къде, драги приятелю?
— В Германия, даже в Саксония.
— Какво? В Саксония? Значи сте немец? Ами защо говорите тогава на английски? Служете си с вашия хубав роден език!
Тези думи бяха казани от Хелмърс на немски и Хобъл Франк веднага поде на същия език:
— С най-голямо удоволствие, господин главен лесничей! Щом стане въпрос за моя наследствен роден език, то аз начаса минавам на него. Казвам ви с гордост: аз бях помощник-лесничей в Морицбург край Дрезден, нали знаете, там, където се намира замъкът с прочутите шаранови езера.
Отначало Хелмърс беше малко слисан от начина на изразяване на дребничкия саксонец. Той стисна приятелски протегнатата ръка на „господин колегата“, покани го да седне и се опита да спечели време, като влезе в къщата, за да донесе нещо освежително за пийване. Когато се върна, държеше в ръцете си две бутилки и две бирени чаши.
— Дявол да го вземе, каква приятна изненада! — възкликна Франк. — Бира! Да, това вече ми харесва! С помощта на благородната ечемичена напитка най-лесно се отварят шлюзите на мъжката речовитост. Та нима и тук, в Тексас, се прави бира?
— Даже в големи количества. Трябва да ви кажа, че в Тексас има над четиридесет хиляди немци, а където отиде немецът, там сигурно започва да се произвежда бира.
— Да, хмел и малц, и двете на Бог са от ръцете! Сам ли си правите тази хубава божа благодат?
— Не! Когато има удобен случай, поръчвам да ми донесат нови запаси от Коулмън сити. Наздраве, господин Франк!
Хелмърс беше напълнил чашите и се чукна с Франк. А сак-сонецът каза:
— Моля ви, господин главен лесничей, не се притеснявайте и карайте без официалности! Аз съм извънредно общителен човек. Затова не е необходимо да ме титулувате с „господин Франк“, а казвайте просто „господин колега“! Така ще се разбираме най-добре.
— Нямам нищо против! — кимна засменият Хелмърс. — Вие сте тъкмо човекът, който несъмнено може много да ми допадне.
— Естествено! Но къде изчезна нашият знаменит Блъди Фокс?
— Отиде при един мой гост, за да събере някои сведения. Къде се срещнахте с него?
— Край потока, горе-долу на един час път оттук.
— Мислех, че сте прекарали заедно по-дълго време.
— Това ни най-малко не е необходимо. У мене има нещо толкова привличащо и симпатично, че с всичко живо се сприятелявам винаги много бързо. По най-загадъчен начин този млад човек ми довери вече цялата си биография. Не знаете ли някакви подробности за него?
— Щом ви е разказал цялата си биография, не знам нищо повече.
— Всъщност от какво живее Фокс?
— Хмм. От време на време ми носи по няколко нъгитс7. От това си вадя заключение, че нейде е открил малко златно находище.
— Радвам се за него, още повече че вероятно е немец. Сигурно е ужасно да не знаеш на кой паралел и меридиан се е намирала бебешката люлка на дадена личност.
В този миг Блъди Фокс излезе от къщата и се приближи към двамата. Изразът му беше още по-сериозен отпреди. Той се обърна към Хелмърс:
— Уолъс ми разказа ужасни неща! Сега не мога да мисля за нищо друго освен за онези нещастни хорица, избити в Ляно Естакадо.
— Хора ли са убити? — попита добродушният Франк, изггьлнен със състрадание. — В Ляно? Кога?
— Не се знае. Преди осем дена са тръгнали оттук, обаче не са стигнали другия край на пустинята. Значи са загинали.
— А може и да не са. Навярно са поели в друга посока, различна от първоначално избраната от тях.
— Тъкмо от това се опасявам. Оттук има само един-сдипст-вен път, по който е възможно да се премине през Ляно. Тази пустиня е също тъй опасна, както, да речем, Сахара или Гоби. В Ляно Естакадо няма нито кладенци, нито оазиси, нито пък ездитни камили, способни да понасят жажда в продължение на много дни. Ето кое прави преминаването през нея толкова опасно, въпреки че тя е по-малка от голямата африканска или азиат-ска пустиня. Няма утъпкан път. Ето защо посоката, в която единствено е възможно преминаването на кон, е обозначена със забити колчета, откъдето и пустинята е получила името си. Който се отбие настрани от колчетата, е загубен. Неизбежно умира от жажда и глад. Жегата обезводнява мозъка му, той изгубва способността си да мисли и започва да язди в кръг дотогава, докато конят му рухне на земята и самият той повече не е в състояние да продължи пътя си. Малцина са онези, които познават Ляно толкова добре, че могат да се оправят и без колчетата. Ами ако колчетата са разместени в погрешна посока от ръцете на убийци?
— Би било сатанинско! — подскочи ужасеният Франк.
— Наистина — намеси се Хелмърс, — но въпреки това се с случвало. Има банди от престъпници, които изваждат коловете от земята и ги забиват в погрешна посока. Който тръгне по тях, е загубен. Коловете неочаквано свършват и ездачът с изправен пред гибел без никаква надежда за спасение.
— Ами защо не се върне обратно по коловете? — Не му остава време за това, защото с навлязъл вече твърде навътре в Естакадо. Не е в състояние да се добере до районите, където расте трева. Изобщо не е необходимо разбойниците да го убиват. Те просто изчакват, докато умре от жажда, и после обират трупа. Повтаряло се е вече неведнъж.
— Но не с ли възможно да се обезврсдят тези негодяи? Тъкмо Хелмърс се канеше да отговори, вниманието му беше привлечено от някакъв човек, който току-що се бе появил иззад ъгъла на къщата. Беше облечен изцяло в дрехи от черно сукно, а в ръката си носеше малък вързоп. Високата му фигура имаше тесни рамене, а лицето му беше мършаво и с остри черти. Високият му клак8, кипнат силно назад, заедно с тъмните дрехи му придаваше вид на духовник, още повече че носеше и очила.
Той се приближи с особена, дебнеща походка, докосна леко периферията на шапката си и поздрави:
— Good day, мешърс! Дали наистина съм попаднал в дома на ескуайър9 Джон Хелмърс?
Хелмърс го огледа с поглед, от който си личеше, че не му беше допаднал особено много, и отвърна:
— Да, Хелмърс се казвам, но титлата „ескуайър“ можете спокойно да си я спестите. Нито съм мирови съдия, нито пък изобщо обичам подобни „отличия“. Приличат ми на репеи, които истинският джентълмен не обича да лепят по него. И понеже знаете името ми, ще бъдете ли тъй любезен да ми кажете вашето?
— Защо не, сър? Казвам се Тобайъс Прайзегот Бъртън и съм мисионер на Светците на последните дни.
Непознатият изрече тези думи със самоуверен и патетично-мазен глас, но, изглежда, не направи желаното впечатление на фермера, защото Хелмърс вдигна рамене и каза:
— Значи сте мормон? Това в никой случай не с добра препоръка за вас. Наричате се Светци па последните дни. Звучи доста претенциозно и високомерно, а тъй като аз съм скромно човешко същество и не разбирам вашата самомнителност, най-добре ще с, ако вашите богоугодни мисионерски ботуши веднага ви понесат пак по пътя ви. Не мога да търпя в къщата си търговци на души.
Думите му бяха съвсем недвусмислени, дори обидни. Обаче изразът на лицето на Бъртън остана любезен, той отново докосна учтиво шапката си с ръка и отвърна:
— Заблуждавате се, сър, ако мислите, че имам намерение да въвеждам в друга вяра обитателите на
