— Няма, ако сте почтени хора. В такъв случай той ще е готов да ви направи всякаква услуга.
— Чух, че имал магазин.
— Да, но не за да печели, а за да бъде в услуга на уестмъните, които се отбиват при него. Има всякакви стоки, от които се нуждае ловецът, и ги продава на възможно най-ниските цени. Но ако някой не му хареса, няма да получи от него нищо, даже и за цял куп пари.
— Значи е някой чудак, а?
— Не, но винаги се стреми на всяка цена да държи далеч от себе си онази долна паплач, която прави Запада толкова опасен. Но нали ще се запознаете с него. Само още едно нещо искам да ви кажа, макар че навярно няма да го разберете, а може и да се разсмеете: той е немец, и то от стария калибър. А това изчерпва всичко.
Франк се изправи на стремената и извика:
— Какво? Нямало да го разбера ли? Щял съм да се разсмея? Какви ги дрънкаш! Напротив, страшно се радвам да намеря свой сънародник тук, на самата граница на Ляно Естакадо.
Лицето на водача им беше подчертано сериозно. Дори и усмивката, плъзнала се по него на два пъти, изглеждаше така, сякаш изобщо не умееше да се смее. Сега той отправи дружелюбен поглед към Франк и попита:
— Какво? И ти ли си немец?
— Естествено! Нима не го забеляза веднага?
— Не! Не говориш английски като немец, а по външност съвсем приличаш на някой чичо янки, изхвърлен през прозореца от племенниците си.
— Heavens! Що за хрумване! Аз съм немец до мозъка на костите си и който не го вярва, ще се види нанизан на цевта на моето пушкало!
— За тази цел и ножът би ти свършил работа. Но щом е така, старият Хелмърс ще се зарадва, защото и той е дошъл отвъд океана и много държи на своето отечество и на родния си език.
— Вярвам го. Немецът никога не забравя тези две неща. Сега се радвам двойно повече да посетя Хелмърс Хоум. Всъщност би трябвало да се сетя, че той е немец. Някой янки би нарекъл поселището си Хелмърс Ранч или нещо подобно. Обаче Хелмърс Хоум! С такова название може да си послужи само немец. Наблизо до него ли живееш?
— Не. Нямам нито ранчо, нито домашно огнище. Аз живея като птиците във въздуха или животните в гората.
— Въпреки младостта си? А нямаш ли родители?
— Нямам нито един роднина.
— Хмм. Ами как се казваш?
— Наричат ме Блъди Фокс.
— Блъди Фокс? Но това говори за някакви кървави събития.
— Да, родителите ми са били избити в Ляно Естакадо заедно с цялото ни семейство и всички техни спътници. Само аз съм останал жив. Намерили са ме със зееща рана на челото. Тогава съм бил горе-долу на осем години.
— Боже мили! Ти наистина си нещастно същество! Нападнали са ви, за да ви ограбят, нали?
— Да.
— Значи не ти е останало нищо друго освен живота, името и страшния спомен!
— Дори по-малко! Хелмърс ме намерил проснат на пясъка, вдигнал ме на коня си и ме отнесъл у дома си. Лежал съм с месеци, обхванат от треска, а когато съм дошъл на себе си, не съм помнел нищо, абсолютно нищо. Бил съм забравил даже и името си и до ден-днешен не мога да си го спомня. Само мигът на нападението е останал ясно врязан в паметта ми. Щях да бъда по-щастлив, ако се беше заличил и той, защото тогава неутолимата жажда за отмъщение нямаше да ме кара непрекъснато да кръстосвам из ужасната пустиня.
— Ами защо тогава са ти дали името Блъди Фокс?
— Защото съм бил целият облян в кръв и по време на трескавото си бълнуване често съм споменавал думата „фукс“3. Хората си помислили, че това несъмнено е моето име.
— Тогава родителите ти са били немци, а?
— Сигурно, защото, когато се съвзех, говорех английски и немски, но немския владеех значително по- добре. Хелмърс ми беше като баща, обаче не ме свърташе при него. Дивата пустош ме зовеше неудържимо. Бях също като сокола, чиито родители са разкъсани от лешоядите и той не престава да кръжи пад мястото па кървавата драма, докато не му се удаде да срещне убийците.
Ясно доловимо Фокс изскърца със зъби и така силно опъна поводите па коня си, че той се изправи па задни те си крака.
— Значи белегът на челото ти е още оттогава? — попита Франк.
— Да — потвърди мрачно юношата. — Но да не говорим повече за това! Този спомен ме възбужда толкова много, че може в миг да ме види те как препускам напосоки, оставяйки ви сами да яздите към Хелмърс Хоум.
— Добре, пека поговорим за собственика на това поселище! Какъв е бил той отвъд на стария континент?
— Лесничсй.
— Как… ка… ка… кво? — възкликна Франк. — Аз също! Блъди Фокс направи движение, изразяващо изненадата му, отново огледа внимателно събеседника си и после каза:
— И ти ли? Виж каква радостна среща!
— Да. Но щом е имал тази хубава професия, защо я е зарязал?
— Имал е неприятности. Бил с главен лесничей. Гората, за която отговарял, била частна собственост, а господарят му — горд, безскрупулен и избухлив човек. Двамата се скарали и Хелмърс получил от него лоша характеристика, тъй че не успял да си намери друга работа. Тогава решил да замине колкото може по- надалеч. Виждаш ли отсреща ей онези гъсталаци от червен и обикновен дъб?
— Да — кимна Франк, поглеждайки r указаната посока.
— Там ще се натъкнем отново на потока, а зад гората започват нивите на Хелмърс. Досега ти ме разпитваше, но и на мен ми се иска да задам няколко въпроса. Този славен негър не голи наричат Слайдинг Боб?
Боб подскочи на седлото, сякаш се канеше да слезе от коня.
— А! О! — възкликна той. — Защо масса Блъди Фокс ругаят добър храбър масер Боб?
— Нито те ругая, нито искам да те обидя — успокои го юношата. — Надявам се да стана твой приятел.
— Защо тогаз наричат тъй, как наричал него индиън, защото по онуй време масер Боб все плъзгал от кон на земя? Но сега масер Боб яздят като дявол!
За да покаже, че е казал истината, той пришпори коня си и препусна в галоп към споменатите дървета.
И Франк бе изненадан от въпроса на младежа.
— Нима познаваш Боб? — обади се той. — Но това е почти невъзможно!
— О, не е! Познавам и тебе.
— Хайде бе! А как се казвам?
— Хобъл Франк.
— Good luck! Така е! Но, момче, кой ти го е казал? През целия си живот не съм се мяркал в тази местност.
— О — усмихна се юношата, — хората познават прочутите уестмъни.
Франк се изпъчи така, че фракът изведнъж му отесня, и каза:
— Аз? Прочут? И това ли знаеш вече? Кой ти е говорил за мен?
— Един мой познат, Якоб Пфеферкорн, наричан обикновено само Дебелия Джими.
— Behold! Моят добър приятел! Къде си разговарял с него?
— Преди няколко дни на север край реката Вашита. Каза ми, че сте си уговорили среща тук, в Хелмърс Хоум.
