— Вярно е. Ами ще дойде ли?
— Да. Тръгнах на път преди него. Той сигурно скоро ще ме последва.
— Чудесно, великолепно! Значи ти е говорил за нас?
— Разказа ми за похода ви към Йелоустоун. И когато преди малко спомена, че и ти си бил лесничей, веднага разбрах с кого си имам работа.
— Сега ще ми повярваш ли, че съм свестен човек?
— Не само това, но и че си изобщо голям добряк — усмихна се младежът.
— Значи Дебелия не ме е очернил?
— Нищо подобно. Та как ли би могъл да злослови по адрес на своя добър приятел Франк!
— Ами знаеш ли, понякога спорехме за неща, които е трудно да бъдат схванати само с едно гимназиално образование. Но за щастие той проумя, че ние взаимно се превъзхождаме, и сега вече по целия свят не можеш да намериш такива добри приятели като нас двамата… Но ето го Боб, ето го пред нас и гъсталака… Накъде продължава пътят?
— През потока и отсреща между дърветата! Това е най-правият път. Ездачи като Боб не се нуждаят от утъпкана пътека.
— Да, вярно! — съгласи се негърът с гордост. — Масса Блъди Фокс сме видели, че масер Боб яздят кат индиън. Масер Боб минават през огън и вода.
Прегазиха потока, прекосиха горичката, в която нямаше ниски храсти между дърветата, за да им пречат, а после навлязоха между оградени царевични, овесени и картофени ниви. Тук на места имаше от онази плодородна черна песъчлива почва, типична за тексаските хълмисти райони, която осигурява богата реколта. Водата на потока беше голямо предимство на поселището. Той течеше съвсем близо до жилищната сграда, зад която се намираха оборите и стопанските постройки.
Къщата бе строена от камък, беше дълга, просторна и без втори етаж, но откъм двете фронтонни страни имаше по две малки тавански помещения. Пред вратата се издигаха четири грамадни сенчести дъба, под чиито клони бяха направени няколко обикновени маси и пейки. Веднага се забелязваше, че от дясната страна на входа се намираше жилищното помещение, а вляво беше магазинът, споменат от Блъди Фокс.
На една от масите седеше възрастен мъж с лула в устата, който изпитателно се вглеждаше в тримата приближаващи се конници. Той имаше висока яка фигура и обветрено загрубяло лице, обрасло с гъста голяма брада. Беше истински уестмън и по ръцете му си личеше, че е работил здравата и е създал много нещо.
Щом разпозна водача на двамата непознати, той се изправи и още отдалеч му извика:
— Welcome4, Блъди Фокс! Най-сетне реши отново да ме навестиш. Има новини за теб.
— Откъде? — попита юношата.
— Ей оттам. — Човекът посочи с ръка на юг.
— А какви са новините? Добри ли?
— За жалост, не. Вероятно пак са се появили „лешояди“ в Стейкт Плейн.
Американците, говорещи английски, наричат Ляно Естакадо Стейкт Плейн. И двете наименования имат един и същи смисъл: равнина със забити из нея колчета.
Тази новина, изглежда, направо наелектризира Блъди Фокс. Той скочи от седлото, бързо се приближи до човека и каза:
— Веднага трябва да ми разкажеш всичко с най-големи подробности!
— Онова, което знам, е твърде малко и може да се разкаже накратко. Но преди това ще бъдеш ли все пак тъй учтив да ме представиш на тези двама джентълмени?
— И за това не трябва много време. Ти си мистър Хелмърс, собственикът на тази ферма, а тези господа са мистър Хобъл Франк и масер Боб, които идват при теб, за да си накупят туй-онуй.
Хелмърс огледа двамата и направи следната забележка:
— Преди да търгувам с тях, искам да ги опозная. Досега не съм ги виждал.
— Можеш спокойно да ги подслониш. Те са мои приятели.
— Е, тогава са ми добре дошли.
Хелмърс протегна ръка на Франк и на чернокожия и ги покани да седнат.
— Първо конете, сър — каза Франк. — Нали знаете първото задължение на всеки уестмън.
— Добре! От загрижеността ви за вашите животни разбирам, че сте свестни хора. Кога се каните да продължите?
— Може би ще се наложи да останем тук няколко дни, понеже очакваме добри приятели.
— Тогава отведете конете зад къщата и повикайте негъра Херкулес! Той ще ви бъде на разположение за всичко.
Двамата последваха неговата подкана. Поклащайки глава, Хелмърс се загледа подир тях и като се обърна към Блъди Фокс, каза:
— Големи чудаци си ми довел! Някакъв френски ротмистър с черна кожа и някакъв джентълмен с ostrich-feather-hat5 отпреди петдесет години. Двамата бият на очи даже и тук, в Далечния запад.
— Не се заблуждавай, старче! Ще ти спомена само едно-единствено име и тогава ще им имаш доверие. Те са добри познати на Олд Шетърхенд, когото очакват да дойде тук.
— Какво каза? — извика фермерът. — Олд Шетърхенд щял да дойде в Хелмърс Хоум? От кого го чу? От тези двамата ли?
— Не, от Дебелия Джими.
— И него ли срещна? Пътищата ни са се пресичали само два пъти и много ми се иска пак да се видим.
— Скоро ще ти се удаде удобен случай. Той и Дългия Дейви са от онази група хора, които двамата ще чакат при теб.
Хелмърс смукна бързо няколко пъти от лулата си, която се канеше да угасне. После със светнало от радост лице извика:
— Брей, че радостна новина! Веднага трябва да изтичам при моята миличка Барбара, за да й съобщя, че…
— Чакай! — прекъсна го Блъди Фокс и го задържа за ръката. — Първо искам да чуя какво се е случило в Ляно!
— Разбира се, престъпление — отвърна Хелмърс, обръщайки се отново към него. — От колко време не си идвал при мен?
— Почти две седмици.
— Тогава не си виждал тук четирите семейства, които се канеха да минат през Ляно. Тръгнаха оттук преди повече от седмица, обаче не са стигнали оттатък пустинята. Уолъс, търговецът, дойде тук от отвъд. Той би трябвало да ги е срещнал.
— Колчетата в ред ли бяха?
— Не. Ако Уолъс за двадесет години не беше опознал така добре пустинята, щеше да загине.
— Къде е той сега?
— Лежи горе в малката стаичка и си почива. Когато пристигна, беше ни жив, ни умрял от глад и жажда, но въпреки това не сложи нищо в уста, само и само да може веднага да заспи.
— Трябва да отида при него и да го събудя, въпреки че е изтощен. Трябва да ми разкаже всичко!
Младежът възбудено се затича и изчезна във входа на къщата. Фермерът отново седна и продължи да си пуши лулата. Учудването му от голямата бързина на юношата се изрази само в леко поклащане на главата и толкоз. После по лицето му се изписа израз на кротко задоволство. Причината за това можеше лесно да се разбере от думите, които той промърмори под носа си:
— Дебелия Джими! Хмм…! А и Олд Шетърхенд! Хмм…! А такива мъже водят със себе си само славни юначаги! Хмм…! Ще пристигне цяла компания! Хмм…! Но нали исках да кажа на моята Барбаричка, че…
Хелмърс скочи на крака, за да съобщи на жена си радостната новина, но отново се спря, защото в този момент иззад ъгъла на къщата се появи Франк и се отправи към него:
— Е, сър, намерихте ли негъра? — попита го Хелмърс.
