езерото.
— В езерото там долу край хълма?
— Да. Моят план е много по-удобен от твоя. Според твоя план трябва да направим един дълъг преход до реката и да стануваме там сред блатата. Моето предложение позволява да си останем тук. Ще се скрием тук горе. Ибн Асл си няма и хабер, че се намираме тук, че гохките са предупредени. Той ще пристигне и ще се разположи между хълма и езерото. Веднага щом го стори, ние се юрваме надолу и го изблъскваме във водата.
— Звучи действително примамливо, но нещата все пак трябва да се обмислят. Там при брода врагът ще бъде обграден от нас, блатото и водата, така че няма да може да се отклони на никоя страна и ще намери спасението си единствено като се предаде. Тук обаче ще има пред себе си вас, зад себе си езерото и от двете страни свободна земя. Той следователно ще може да се измъкне даже да ви се удаде да го разбиете. Твоят стремеж трябва да се нагласи преди всичко според това, самият Ибн Асл да получиш в ръцете си. Но аз бих желал да…
— Не си давай труда! — прекъсна ме той. — Ти си силен, храбър и хитър, само че не си офицер. Твоят куршум никога не пропуща нишана, ала от бойно изкуство не разбираш нищо, в това на няколко пъти се убедих. Моят план е добър и изпълним. Разрешението, да се биеш заедно с нас, ще го имаш, но при предпоставката, че ще умееш да се подчиняваш!
Беше изречено рязко и студено с тона на началник. Колко често бях поправял грешките на хората му, та даже и неговите собствени, а сега той претендираше неколкократно да се е убеждавал, че не съм разбирал нищо от военно изкуство! Вярно е, не съм пълководец, но да заловя Ибн Асл, смятам, притежавах и аз умение колкото него. Последните му думи бяха направо груби. Ето защо се изправих и казах спокойно:
— Няма човек, комуто съм длъжен да се подчинявам, и вероятно и никога няма да има. Аллах да те пази!
Извърнах се и напуснах колибата, в която се бе провело това странно съвещание. Вън стоеше Бен Нил. Той ме погледна загрижено в лицето.
— Хамдулиллах, минало е по-добре, отколкото си мислех! Аз предполагах, че ще излезеш страшно разлютен. Твоят безкахърен лик обаче ми казва, че те все пак не са били толкоз гламави да ти противоречат.
— Откъде знаеш, че са го възнамерявали?
— От втория преводач. Той ми каза, Рейс Ефендина заплашвал по време на нашето отсъствие да предостави Вагунда на съдбата й, в случай че не заповядва сам тук.
— И ти помисли, че заради това ще направя разлютена физиономия?
— Ами да! Една такава неблагодарност все пак трябва да те разгневи!
— Тя, наистина, ме наскърби, но не и разгневи.
— Наскърби? Значи в крайна сметка са го сторили?
— Да. Отхвърлиха съвета ми, но пък бяха дотолкова милостиви да ми разрешат да се бия редом с тях, при условие обаче че се покорявам.
— Покоряваш? Ти? — слиса се той. — Ефенди, остани тук, докато се върна. Аз трябва да вляза вътре и да им кажа какво представляват те пред теб!
Бен Нил поиска да тръгне, ала аз го задържах за ръката.
— Остани! Ти няма да промениш нещата. Те няма да те чуят, след като не се вслушаха в мен. Само събитията ще ги приучат на друг акъл.
— Ама какво се каниш да правиш? — попита младежът разгорещено. — Да допуснеш всичко ей така спокойно и да застанеш редом с другите като обикновен асакери, да се приравниш с тия негри?
— О, не. Иди в твоята колиба, вземи си нещата и ела после при моята!
Той бързо се отдалечи. Аз се отправих към определената за мен и Рейс Ефендина колиба да си взема имуществото. Бен Нил скоро дойде. Ние напуснахме селото и се смъкнахме по хълма, за да си легнем да спим на отвъдната страна на езерото в покрайнината на гората.
4. Във властта на смъртния враг
Бен Нил не каза нито дума, защото имаше чувство за такт. Той се беше учудил на моето спокойно лице. И аз наистина бях спокоен, но това спокойствие беше принудително. Не се ядосвах и не се измъчвах. Беше ми причинено само едно голямо огорчение и все пак тази нощ не можах да спя. Безпокойството по съдбата на тези, който виждах да се втурват към опасността, не ми даваше мира. Умувах, умувах как да им помогна и накрая стигнах до една идея, която не ми докара съня, наистина, но поне ми върна вътрешното спокойствие. Срещу нея действително имаше някой съмнения, ала след едно зряло размишление, дойдох — точно когато денят настъпваше — до убеждението, че не мога да сторя нищо по-добро, освен да остана верен на този замисъл. Тогава Бен Нил се събуди от своя сън, който също беше неспокоен. Умихме се на езерото и след като се бяхме избърсали, той ме попита:
— Сега какво, ефенди? Пак в селото ли ще се качим?
— Не. Ще се отправим към Фогуда.
— Към Фогуда? Това е селото на гохките, за което преводачът вчера спомена, когато ни обрисуваше околността. Какви ще ги чиним там?
— Ще доведем помощ за Вагунда.
— Значи не искаш да предоставиш тези неблагодарници на съдбата им?
— Не. Знам, че сами ще си навлекат бедата, ако не им помогна, и понеже отблъскват помощта ми, трябва да ги принудя да я приемат.
— Те не са достойни за това, ефенди! И помисли за опасностите по пътя, който имаме да изминем!
— Защо това предупреждение? Известно ми е, че не се страхуваш.
— От угриженост по теб, не по мен. С теб аз ще ида до края на света, но мой дълг е да те предупредя. Водачът каза, че Фогуда била отдалечена оттук на три пълни дни път. Имай предвид, че ние нямаме ездитни животни и трябва да вървим през вековни гори и тресавища, които не познаваме.
— Преводачът ни указа посоката и описа накратко пътя. Това ми е достатъчно.
— Ти искаш да призовеш жителите на Фогуда да тръгнат с нас насам?
— Да. Фогуда е разположена странично от пътя, по който ще дойде Ибн Асл. Ние ще залегнем с гохките от Фогуда в засада, пропускаме го да мине и го последваме. Тук ще се съсредоточим зад него и ще го връхлетим, когато нападне селото.
— И тоя план се каниш да разясниш на хората от Фогуда? Ами нали и ти също толкова малко като мен познаваш езика им. А пък преводач с нас няма да имаме.
— Разчитам на доброто си щастие. Може би сред тях има някой, който разбира малко арабски, а ако няма, надявам се, да се оправя с езика на знаците и няколко известни ми думи.
— И ти вярваш, че фогудските воини ще ни придружат дотук?
— Убеден съм, тъй като принадлежат към едно и също племе с жителите на Вагунда.
— Е, добре! Ти винаги имаш най-добрите идеи, така че и сегашната сигурно ще е правилна. Хайде да потегляме, защото ще трябва в продължение на три дни здравата да бием крак. Но от какво ще живеем по пътя?
— От плодовете, които ще намираме, и от онова, което ще застреляме. Впрочем вчера ние ядохме толкова много, че аз за днес и утре навярно от нищо няма да се нуждая.
Напуснахме езерото и закрачихме в посоката, от която вчера бяхме дошли, без и един поглед да отправим нагоре към селото, където, изглежда, всичко живо още спеше. Бяхме вървели десетина минути и тъкмо прекосявахме един рехав храсталак, когато чух зад нас някакво пъхтене, подобно това на някое куче, което е изгубило господаря си и уплашено търси дирите му. Обърнах се и взех карабината готова за стрелба. Бяхме преследвани, ала нямаше, както скоро видях, от какво да се страхуваме, защото нашият преследвач не беше някой друг, а длъгнестият Селим, който бързаше подире ни с исполински крачки, та чак дългата му одежда се ветрееше зад него.
— Стой, ефенди, стой! — викна, като ме съгледа. — Накъде се каните да вървите?
— Първо кажи накъде самият ти си се запътил!
— Накъдето и вие! — отговори той, като спря, кашляйки, при нас.
