— Остани си тук, в името на Аллах. Не се нуждаем от теб?
— Не? От мен, най-храбрият герой?
— От теб, носителят на нещастия! Колчем съм те вземал със себе си, все си ми докарвал беля.
— Аллах, Аллах! Ама не говори така, ефенди! Всичките ми стъпки са следвани от благополучие и благословия. Защо не искате да останете? Защо снощи напуснахте селото?
— Защото намерих неблагодарност.
— Чух го и асакерите съжаляват, защото те обичат. Те се надяват днес да се върнеш. Аз се надигнах рано-рано от постелята, за да те подиря, защото съм твой естествен закрилник и защитник. Взех си ножа и пушката, та да напусна селото. Таман стъпих на открито и ви видях. Викнах, ама вие не можахте да чуете, и тогава хукнах подире ви.
— За да се върнеш веднага пак!
— Не, ефенди. Идвам с вас.
— Аз пък ти заповядвам да се върнеш при Рейс Ефендина! Ние отиваме срещу опасности и ти не си ни нужен.
— Така само ти си мислиш. И ако действително ме пропъдиш, ще тичам отдалеч след вас!
Тогава Бен Нил застана на страната на Селим и помоли за него. Какво да правя? Верен беше старият вагабонтин, ала навсякъде носеше кутсуз и само кутсуз. Трябваше ли да споря безполезно тук с него? Знаех, че така или иначе, ще тръгне след нас. Ето защо реших, наистина, крайно неохотно:
— Е добре, тръгвай тогава с нас! Знам, че ще ни донесеш нещастие, ама ще направя още един опит с теб, стига да обещаеш да съблюдаваш точно разпорежданията ми.
— Всичките, всичките, ефенди! — врече се оня, като тури ръка на сърцето си. — Поискай от мен каквото щеш и аз ще го сторя. Само не искай да те напусна.
Тримата продължихме пътя си, който водеше най-напред до брода. Селим не изоставяше от нас, тъй като имаше най-дълги крака, но скоро започна да се оплаква от силни болки в тялото и под лъжичката. След онова, което бе успял да извърши в яденето, неразположението му беше лесно обяснимо.
Вчера бяхме яздили през брода, днес трябваше да го прегазим, при което водата ни стигаше до гърдите. Сега се отклонихме от линията, по която се очакваше Ибн Асл, малко на юг. Аз се ръководех по-малко по даденото ми от преводача описание на пътя, отколкото по моя компас, на който предпочитах да разчитам. Пък и чувството за ориентация на един опитен пътешественик е винаги по-добър водач от думата на един млад негър, на който е трудно да не обърка близките понятия. Аз знаех в каква посока се намира Фогуда и ако спазвах направлението, трябваше да достигна целта.
Онова, което нарекох чувство за ориентация, се запази поне през първия ден. Ние не вървяхме през блатист ландшафт, както се бяхме опасявали, а през една гора, която като че беше без край. Дърветата растяха дотолкова далеч едно от друго, че земята беше горе-долу суха, и все пак достатъчно нагъсто, та короните да ни дават благодатна сянка.
На минаване край една голяма локва ми се удаде да застрелям няколко от намиращите се там разни птици, които можехме да изпечем за вечеря. Когато слънцето наближи края на небосклона, гората свърши и ние излязохме на една напълно изсъхнала степ, по която продължихме да странстваме в същата посока. В тази богата на реки област тя не можеше да е голяма и, наистина, когато слънцето изпрати последните си лъчи по небето, право пред нас се появиха очертанията на втора гора.
Бяхме уморени, но не спряхме в окрайнината й, защото там огънят ни щеше да се вижда отдалеч в степта, а навлязохме въпреки мрака дълбоко в гъсталака и едва след съответното време спряхме за жадуваната почивка. Сухи дърва имаше достатъчно. Скоро огънят загоря и ние усърдно се заехме със скубането и изкормването на ловната си плячка. Печеното излезе сполучливо досущ в съответствие с нашата не особено разточително устроена кухня. Пък и май беше попреминало години, ала тъй като бяхме огладнели, изконсумирахме го за младо и си легнахме сетне да спим, но не спяхме тримата едновременно. Един трябваше да пази, за да събуди след два часа следващия. Това даваше като цяло шест часа — колкото бяхме определили за почивка.
След изтичането им дадохме остатъка от „поладичките“, които всъщност бяха ибиси, и се отправихме после отново на път точно когато денят започна да се сипва. Той не беше за нас толкова щастлив, както предният. Вървяхме през блатисти местности. Трябваше да бъдем много предпазливи и често да се отклоняваме от посоката, за да заобикаляме опасни места. Тук като че всякакъв живот беше измрял. Него много вероятно си го имаше, само че бягаше от нас, и ето как стана, че вечерта се спусна, без да сме мернали някое годно за лов животно. По тая причина трябваше да си легнем „ненахранени“, което изтръгна от изгладнелия Селим няколко много тежки въздишки. Когато го уверих, че утре сигурно ще имаме късмет, той заспа успокоен.
Бях изказал тая сентенция с най-крепка вяра, ала за съжаление не успях да сдържа обещанието си. И в следващия предиобед имаше само блато и пак блато. За безвредни или ядливи плодове не можеше и дума да става, а от някакъв дивеч и опашка не се мяркаше, както обикновено се изразяват ловците. Ако вчера бе къркорил само стомахът на Селим, то днес започна самият той да мърмори и се вайка, и то по такъв начин, че ти идеше час по-скоро да сложиш край на това незаситено състояние.
Де да бях оставил непрокопсаника само да си мърмори, това щеше да ни спести много беди! Но той обичаше здравата да си похапва, гладът му причиняваше болка и аз се съжалих над него. Беше вече обяд, а според моите предположения трябваше да достигнем Фогуда още преди вечерта. Казах му го, ала резултатът беше само думата: глад, глад и глад! Бен Нил също изглеждаше изтощен. И той не беше ял от вчера заран, а странстването ни из мочурищата беше много напрегнато. Не казваше нищо, но сигурно също колкото Селим копнееше за необходимата подкрепа. Какво бихме могли да направим, тук посред девствената гора, където сигурно имаше достатъчно животни, ала не се появяваше ни едно? Като отговор на този ням въпрос отляво се донесе до нас крясък: „Карнук, карнук, карнук!“ Беше помощта.
— Скоро ще имате ядене! — казах аз.
— Какво и откъде? — попита Селим.
— Оттам — отвърнах, посочвайки в споменатото направление. — Не чухте ли птичия крясък? Това е карнук, а където има един карнук, там има и други птици. Елате с мен, но възможно по-тихо!
Карнукът е венценосен жерав. Неговият вик звучи като „карнук, карнук-нук-нук“, откъдето и неговото арабско наименование. Предполагах, че там, където се намираше, трябваше да има вода и по тая причина допусках наличието и на други блатни или водни птици. Та отбихме се значи наляво и се запромъквахме сред дърветата, докато помежду им се показа един гъст храст ошер. Измушихме се от него и се озовахме на открито. Гората остана зад нас. От лявата ни страна тя образуваше прав ъгъл. Окрайнината, при която стояхме, се простираше от юг на север. Другото рамо на ъгъла се насочваше на изток. Вдясно, приблизително на сто крачки от нас, имаше блато, чийто обрасъл с тръстика бряг стигаше близо до гората. Оттам беше прозвучал крясъкът и натам се отправих аз, снемайки карабината от рамото.
— Бива ли да дойда с теб? — попита Бен Нил. — Знаеш, ефенди, че няма да ти изпортя лова.
— Да, ела! — рекох, за да му изпълня желанието. И на него много му се искаше да застреля нещо.
— И аз бих желал да дойда с вас — обади се Селим. — Пред моя куршум се разтреперва всеки дивеч.
— И излита сетне невредим — прибавих аз. — Ти, нещастнико, всичко ще ни подплашиш. Ще останеш тук, в края на храсталака, та да не се наложи после да те търсим. Да не си мръднал от мястото си! Ясно ли е?
— Да, ще остана тук, ефенди. Та нали ти обещах да върша всичко, което поискаш. Само донеси час по- скоро нещо за ядене!
Селим седна на земята. Ние се отдалечихме и бързо и безшумно се прокраднахме по периферията на гората към края на блатото. Проникнах предпазливо в тръстиката и видях във водата два венценосни жерава. Красивите черни птици изглеждаха великолепно със своите високи кичури на главата, ала бяха стари, значи не ставаха за ядене. В замяна на това забелязах по-нагоре една компания от шпорести гъски, по-точно до отвъдния бряг, докато от тая страна плаваше по водата двойка шпорести калугерици. Суданецът нарича тая бдителна птица според нейния вик сик-сак. Тъй като гъската дава по-хубаво печено от калугерицата и човек по-лесно може да се доближи за изстрел до нея, насочихме се покрай върха на маийеха към другия бряг и се запромъквахме по протежението му, приведени зад тръстиката. Тогава внезапно прозвуча един уплашен вик „сик-сак, сик-сак!“. Калугериците отсреща се бяха вдигнали, преминаха
