Ако цялата сцена беше някоя друга, то щях тайно да се изхиля на физиономията, която негодяят показа при тези думи. Той буквално отскочи няколко крачки назад и ме зяпна сащиса-но.
— Ти ми завиждаш? Аллах върши чудо след чудо! В теб трябва из един път да се е вселил някакъв друг дух.
— Случаят действително е такъв и мисля, че ти скоро ще се запознаеш с този дух.
— Да не се каниш пак да ставаш ловец на роби?
— Не, това не. Роби няма да търся. Хората, които искам и се надявам да заловя, са по-специални.
— Кои са?
— Бих могъл да го премълча, но ще ти кажа, за да не ме сметнеш за страхлив или отчаян. Кои искам да заловя? На първо място теб и после твоите бели асакери.
Тук оня избухна в гръмогласен кикот.
— Мен и моите бели асакери? Защо не и черните ми войници?
— Защото те са измамени, излъгани и подведени. Затова наказанието, което очаква теб и белите ти съучастници, тях няма да ги сполети.
Ибн Асл ме гледа втренчено в продължение на минута в лицето, после пристъпи по-близо, прегледа много старателно шебаха и ръчните ми окови и каза, когато намери всичко наред:
— Почти повярвах, че вече си се освободил наполовина от прангите и таиш надежда да се избавиш. Но тъй като виждам, че не е такъв случаят, мога единствено да приема, че внезапно ти е избила чивията.
— Аз съм си напълно с ума и знам точно какво казвам.
— Тъй ли? Е, тогава ще ти покажа как аз такива…
Той спря по средата и ме огледа още веднъж с пронизващ поглед, който аз спокойно издържах. Последните си думи беше изговорил гневно, измъквайки ножа от пояса, сякаш искаше да ми го забие в гърдите. Но му дойде друг акъл, оголи всичките си зъби в усмивка на превъзходство и тикна обратно ножа.
— Не! Мен няма да преметнеш! Аз съм достатъчно умен да знам какво възнамеряваш. Ти се имаш за изгубен, защото знаеш, че те очакват изтезания, каквито никой досега не е претърпявал. За да избегнеш мъченията, за да умреш лесно и бързо, искаш да ме предизвикаш. Мислиш, че аз в гнева си ще те убия набързо, ама си си направил погрешно хесапа. Аз ще те щадя, додето нападна и изгоря Вагунда. После и твоят обичан приятел Рейс Ефендина ще се намира в ръцете ми и аз ще ви доставя радостта взаимно да се надпреварвате в болезнените крясъци и скимтящи тонове.
Сетне сложи ръка на рамото ми с подигравателна фамилиарност.
— Виждаш как те превъзхождам. Ни Аллах, ни Шейтанът може да те отърве от ръцете ми. Ти си изгубен. И ако очакваш помощ от Рейс Ефендина и си на мнение, че няма да го заловя то искам да ти кажа, че още тая нощ ще потегля към Вагунда. Той не може да ме очаква още сега и колкото повече побързам, толкоз по-сигурно ще го изненадам. Вие тримата сега ще получите храна и вода, но не от състрадание, о, не, ами за да сте достатъчно силни да издържите на бързото пътуване.
Ибн Асл се извърна от мен и даде няколко заповеди. Аз бях постигнал намерението си и бях много доволен от онова, което ми беше съобщил. А дето бе на мнение, че искам да го предизвиквам, ми даваше увереността, че на първо време ще се пази да предприеме нещо срещу моя живот.
5. Краят на ловеца на роби
За вечеря получихме месо и вода. Месото ни беше пъхано на мръвки в устата и беше толкова обилно, че се почувствах заситен. После бяхме отвързани от коловете и под охраната на трима пазачи отведени настрани, където можехме да легнем.
Аз легнах така, че огньовете и арената на днешните злодеяния да са ми зад гърба и да не мога да ги виждам. С моите двама спътници да говоря се пазех, защото опитът щеше да бъде осуетен с камшични удари. Явно и те бяха на същото мнение, защото се държаха също така мълчаливо.
Макар да лежах с извърнато лице, скоро усетих, че зад мен започнаха да се правят приготовления за потегляне. Новозаловените роби трябваше да станат, за да бъдат поведени в колона по един. Зад тях подкараха заграбените стада. С нас тримата се заеха и отделно ни подкараха Ибн Асл и петима бели асакери.
Шествието тръгна обратно към храсталаците, между които бяхме лагерували преди нападението. Там бяха запалени няколко огъня. След онова, което Ибн Асл ми беше казал, бях убеден, че тук ще престоим само кратко време, и се оказа, че предположението отговаря на истината.
Нас така ни бяха сложили да легнем, че бяхме от три страни обградени от храсти и онова, което ставаше в бивака, не можеше да се види. Хората докараха оседлани волове. После Ибн Асл дойде и обясни:
— Бен Нил и Селим не са свестни ездачи. Ако им оставя шебахите, ще изгинат по път. Понеже желая да си ги съхраня, ще им облекча ездата, като им махна чаталите. Но ти, ефенди, на седлото си като у дома си и ще яздиш с шебаха. Надявам се, ще си ми благодарен за това отличие!
Тези подигравателни думи обещаваха една много тежка езда, ала аз ги приех невъзмутимо, тъй като сега и бездруго не можех да направя нищо за моето спасение. Надеждата ми се крепеше само на водата. На водата? Как тъй?
Когато ръчните окови ми бяха сложени първият път, аз се бях стремил да ги получа възможно най- широки. Мислех си, че мога да ги изхлузя. За мен нямаше значение, че щях да изгубя някое и друго парче кожа или месо. Само че не бях взел под съображение жегата. Аз се потях, ръцете ми бяха постоянно влажни и отекли и беше невъзможно дори с най-голямо напрежение да ги измъкна от прангите. Ако исках да го постигна, трябваше да отстраня отока, а това можеше да стане само със студена вода. Значи вода, само вода!
Бен Нил и Селим бяха освободени от своите чатали и вързани върху ездитните волове. Аз също трябваше да се кача, което сторих без да се противя, и бях надлежно завързан. После животните ни бяха поведени между храстите, докато достигнахме откритата равнина, където вече съгледах един голям брой ездачи.
Хората се подредиха за шествието, начело яздеха двама водачи, които, както по-късно забелязах, притежаваха отлични познания за местността. После идваше един отряд от десетина бели асакери, зад тях — Ибн Асл, за чието седло отзад бяха скрепени два ремъка. Единият бе вързан за края на моя шебах, а другият обвиваше тялото на Бен Нил, така че двамата бяхме принудени да яздим един до друг зад нашия мъчител. От моето седло отново тръгваше един ремък, с който биваше воден след мен селимовият вол — една подредба, която едва ли можеше да бъде намислена по-хитро.
Аз бях здраво вързан на моя вол, без да мога да хвана юздите, и имах на врата си тежкия шебах, който трябваше да държа с вдигнати ръце, ако не исках да бъда удушен. Всяко дръпване от страна вола на Ибн Асл, всяка погрешна негова стъпка щеше да променя положението на моя шебах и да ми причинява болки. Селим не беше ездач, на туй отгоре беше вързан и без съмнение умееше да води един вол по-зле и от някой кон. Тъй като неговото животно бе свързано с моето, цялото това подреждане бе за мен едно изтезание, чието изобретяване би могло да направи чест и на Дявола. Имаше само едно средство да го направя по- поносимо, а именно изключително стегнати стойка и притискане на бедрата. Кой обаче може цял ден, та дори само в продължение на час, на това отгоре и вързан, да ти запазва стегната стойка на един вол!
Зад Селим яздеха отново няколко бели асакери, след които следваха останалите. При един вик на предводителя се раздвижихме — първо бавно, после в по-бърз ход.
Още след първите пет минути установих, че не седя на ездитен вол, и че сред товарните ми бяха избрали даже най-калпавия и най-тромавия „хвърляч“. Е, аз правех максималното от моя страна да придам малко повече еластичност и равномерност на неговите крачки, но какво помагаше това срещу проклетията на Ибн Асл, който от време на време хващаше ремъка зад себе си, за да дръпне моя шебах! Яздещите зад Селим пък налагаха неговия вол, така че той ставаше опърничав, тръгваше настрани и ме теглеше назад. Това беше езда, каквато никога не бях правил и не желая също някога да направя пак.
Трябва да бе някъде към три часът след полунощ. Звездите блестяха все още с ненамалена яркост и ние се движехме все по открита земя. Единственото право, което ми бяха предоставили, бе, че можех без пречки да говоря с Бен Нил. Или и това беше някакъв кроеж? Трябваше да ковем планове за нашето
