спасение, та после толкоз по-тежко да осъзнаем, че измъкването е невъзможно?
Колко ездачи имах зад себе си, не можех да видя, тъй като шебахът ми пречеше да извъртя глава. По- късно, когато спряхме, за да си починат воловете, изброих трийсет бели асакери и приблизително сто джангехи. Бяха останали значи около двайсет бели и петдесет черни, за да подкарват след нас плячкосаните волове и роби, докато Ибн Асл яздеше ускорено напред да изненада Вагунда.
Бен Нил правеше всичко възможно да ми облекчи мъките на тази езда. Тъй като и на него му бяха вързани ръцете и краката, то и той нямаше власт над животното си така, както му се искаше.
— Ефенди, тоя път май е свършено с нас — въздъхна полугласно. — Или в твоето сърце все още съществува малко надежда?
— Малко? — отвърнах тихо. — Аз не съм изгубил и частица от моята надежда.
— Надежда! Красива дума, ама сега следва да се опасяваме, че такова понятие за нас вече няма.
— Такова понятие за мен има, докато съм жив, и тъй като сега съм все още жив, то естествено и още се надявам.
— Въпреки оковите и въпреки тоя шебах, който принадлежи към изобретенията на Джехеннема?
— Въпреки. Оковите човек може да разкъса, а един шебах е, наистина, сериозно, но все таки не непреодолимо препятствие.
— Вярваш ли, ефенди, че можеш да разкъсаш веригите, свързващи твоите окови?
— Докато държа шебаха, не.
— А докато имаш оковите на ръцете си, не можеш да си махнеш сам шебаха от врата.
— Това е вярно. Но аз се надявам, че няма да се наложи още дълго да нося оковите.
— Как се каниш да ги снемеш?
— По-късно ще узнаеш. Не искам да говоря по тоя въпрос, защото все пак някой би могъл да чуе думите ми. Да мълчим сега! Аз трябва да напрягам мислите си в друго направление, ако не искам да бъда задушен или се сгромолясам заедно с вола и си строша врата.
Забележката за строшаването на врата беше сериозно изречена от моя страна. Аз се намирах в най- голяма опасност да претърпя едно такова гибелно нещастие. Бивах теглен и дърпан отпред и отзад. Всеки тласък, който получавах, бе усещан и от моя вол. Ако изгубеше търпение, лесно можеше да стигне до падане. Аз бях здраво вързан на неговия гръб и носех на врата си тежкия, дълъг шебах. От всичките ми телесни части той значи беше най-застрашен.
Когато денят настъпи, вече не чувствах ръцете си. Бяха ми силно изтръпнали следствие положението, което трябваше да заемат при държането на чатала. От другите части на тялото искам да спомена само краката. Чувствах, че са се разкървавили. А пък мъките нямаше да намалят, ами още щяха да се увеличат.
Заради нощната тъма водачите бяха избирали само открити местности. Сега, когато беше станало светло, можеха да спазват правата посока, а тя водеше през гора и все отново през гора. С моето животно и в моето положение ездата сред дърветата и през мочурищата беше далеч по-трудна, отколкото по откритите места. И все пак издържах до обяд, когато щеше да си почива, тъй като воловете се нуждаеха от възстановяване. Това стана на една поляна, през която протичаше малко поточе.
Ние тримата бяхме отвързали от животните. Когато краката ми докоснаха земята, не съумяха да ме издържат и аз рухнах.
— Вече така ли се чувстваш, а? — изхили се Ибн Асл подигравателно. — И сега ли ще искаш да се хвалиш със силата си?
— Кога съм се хвалил с нея? — отвърнах аз. — Да не би да мислиш, че страдам? Аз по-скоро се радвам, защото знам, че няма да стигнеш навреме до Вагунда.
— Няма? Защо?
— Защото ще те възпрепятствам!
Ибн Асл се загледа замислено в земята и после мълчаливо се обърна. Надявах се, да съм постигнал каквото исках да постигна, а именно едно по-малко жестоко отношене.
Шалварите ми се бяха втвърдили от кръв, ала скоро усетих, че слабостта ми преди малко е била само едно бързо отминаващо явление. Неестественото положение на моите вързани крайници ги беше направило, когато трябваше да се върнат в обичайното си положение, само за минута неизползваеми. Но аз не позволих това да се забележи, а се престорих на по-немощен, отколкото бях в действителност. Този прийом нямаше да остане без последица.
И сега получихме месо и вода. Тъй като можех по-свободно да се движа, видях от колко и какви хора се състои нашето шествие. Бяха взели и резервни волове със себе си. Два от тях носеха шатрата на предводителя. Върху самара на трети видях един дълъг вързоп, от който надничаха прикладите и цевите на нашите пушки. Че ни бяха отнели не само оръжията, но и изобщо всичко, всъщност не е нужно специално да се споменава.
След може би два часа почивка отново потеглихме, колко се зарадвах, когато преди да възседна, ми снеха шебаха от врата!
Даже получих един по-добър вол. Моята забележка значи бе донесла възнамеряваните плодове. Вярно, пак бях свързан с ремъци за Ибн Асл и Селим, ала чаталът вече не ми пречеше и притискаше и аз можех въпреки окованите ръце да държа и управлявам юздите. Последицата бе, че следобеда чувствах по-малко напрегнатост, а вечерта, когато отново спряхме, се усещаше само една лека вцепененост.
Намирахме се в края на една степ. Воловете щяха да пасат няколко часа и да преживят после под надзора на няколко пазачи, които през нощта щяха да се сменят. За Ибн Асл бе издигната шатрата, а на мен отново нахлузиха шебаха. За вечеря получихме брашнена каша от дурра, забъркана в студена вода.
Беше запален огън, който щеше да бъде поддържан цялата нощ, за да прогонва комарите. Бен Нил и Селим трябваше да легнат до него, защото в светлината на пламъците можеха да бъдат по-добре пазени. А на мен Ибн Асл каза, след като ми бе прегледал грижливо ръчните окови и шебаха:
— Теб няма да оставя на открито. Ти ще дойдеш с мен в шатрата, та да съм напълно сигурен в теб.
Ето как бях замъкнат в шатрата и сложен да легна в задната част, след като ми бяха свързали с един ремък глезените наедно. Краят на шебаха беше вързан за един шатров прът, така че не бях в състояние да помръдна ни глава, ни тяло — едно повече от неудобно положение. Близо до входа за Ибн Асл беше стъкмен един креват от меки постелки и край него сложен за през нощта един съд с вода за пиене. Тази вода можеше да ме спаси, но за съжаление не беше в моя досег. Когато ловецът на роби се изпъна на постелята си, отправи към мен забележката:
— Недей да мислиш за бягство! Аз ще чуя всяко твое движение. Поискаш ли да се надигнеш, ще разтресеш или даже събориш шатрата, тъй като шебахът е свързан с нея. А и пазачите седят вън до огъня. Те няма да изпущат шатрата из очи.
Човекът беше прав, ала ако съдът с водата ми беше достъпен, щях въпреки всичко да пренебрегна приказките му. Той затвори входа на шатрата, като дръпна завесата, и от този момент се държеше спокойно и тихо. Аз също си кротувах, но само външно. Във вътрешността ми спореха два гласа, от които обаче нито един не стигна до превес. Така както сега лежах в шатрата, бягството беше невъзможно. За днес трябваше да се примиря. Но сън не намерих. Първо, положението ми беше неудобно и, второ, искаше се да помисля дали не е възможно по някакъв друг начин да се освободя. Ала мисленето не ме доведе до никакъв резултат. Главата ми натежа и аз току изпадах в нещо като полудрямка, от която бързо отново се пробуждах. Когато пазачите отвън събудиха с високи гласове спящите, бях много по-уморен отколкото вечерта.
Денят настъпи. Освободиха ми краката, отвързаха шебаха от шатровия прът и ме изведоха навън, където отново получих каша от дурра за ядене. После, след като ми бяха снели шебаха, бях вързан пак върху вола. Бен Нил и Селим — също, след което днешната езда започна. Единият от водачите липсваше. Както узнах по-късно, той бил потеглил още през нощта, за да язди пред нас като съгледвач.
Докато аз за моето здравословно състояние върху седлото сега вече нямаше за какво да се оплаквам и Бен Нил също не се затрудняваше, Селим започна да се вайка зад нас. Беше ясно, чу човекът не е дорасъл за такива напрежения. Съжалих го, макар самият той да беше виновен за лошото ни положение, и му подхвърлих няколко забележки, целящи да го ободрят. Днес това ми беше възможно, тъй като не бях принуден да нося шебаха и можех да се извъртам.
Селим обаче прояви малко благодарност и ми се тросна:
