— Води ни тогава! Там ще останем само за късо време, тъй като нападението ще се проведе още преди полунощ.
— Господарю, позволи ми да ти обърна внимание, че жителите на селото имат гости. Борите и асакерите на Райе Ефендина са при тях, а където са отседнали гости, хората късно отиват да си лягат.
— Това действително е вярно. Впрочем хората спят между полунощ и изгрев слънце най-здраво. Може би ще нападнем едва по онова време. После ще пратя още един съгледвач. Сега напред!
Подкарахме към водата и от другата страна на брода се насочихме към селото. След около половин час завихме, водени от разузнавача, към гората, в която той беше скрил вола си. Дърветата бяха яки и високи и отстояха далеч едно от друго. Пристигнал между два храсталака в подлеса, водачът обясни, че тук било най-доброто място за бивакуване.
Слязохме и ние тримата веднага се сдобихме с шебахите. Бяхме пристигнали тъкмо навреме, защото вечерта започна сега да спуска своето мрачило. Воловете бяха вързани. Няколко мъже разпънаха шатрата на предводителя. Тъй като ние освен дето носехме шебах и ръчни окови, бяхме и с вързани крака, хората явно мислеха, че не е необходимо да ни обръщат кой знае какво внимание. Можехме несмущавано да говорим помежду си.
— Много зле стоят нещата, ефенди — каза Бен Нил. — Първо Селим и аз носехме само ремъци. Сега ни курдисаха и пранги. Това е лош знак. Ние сме изгубени.
— О, не! Нещо трябва и ще се случи за нашето спасение.
— Че какво пък? Аз не мога да направя нищо, Селим — също. А теб пак ще те вържат в шатрата. Какво може да се случи при това положение?
— Е, ако не нещо друго, то ще се случи поне едно — аз ще се нахвърля върху Ибн Асл.
— Невъзможно! Та нали ще си вързан!
— С шебаха към шатровия прът, да. Но ако се надигна, ще изтръгна пръта и съборя шатрата. Би ме учудило, ако не ми се удаде после да докопам Ибн Асл.
— Какво ще ни помогне това?
— Твърде много. Имам ли го веднъж между ръцете си, то определено вече няма да го изпусна.
— Само че нас ще ни убият!
— Може би не. В моите ръце този човек ще бъде заложник, срещу който можем да се изтъргуваме.
— Ти си вързан и без оръжия, докато оня дори в съня има нож у себе си. Ако ти въпреки оковите го приклещиш, той ще те намушка.
— Аз ще го склещя веднага така, че изобщо да не помисли за ножа си.
— Де да можехме да говорим с джангехите! Ама и това нищо нямаше да ни ползва. Те са от едно племе, наистина, с хората на Вагунда, ама нали бяха сродени и с жителите на Фогуда, които също принадлежат към гохките, а пък пак ги нападнаха. Видят ли веднъж чернотиите кръв, у тях се губят всякакви чувства и съображения.
Трябваше да прекъснем разговора си, защото дойдоха да ни завлекат в близост до шатрата. Под дървесата владееше само още един полумрак. Аз се възползвах от него да хвърля един поглед върху бивака. Пространството между двата храсталака беше значително по-дълго, отколкото широко. Вследствие на това бивакът имаше тясна, разтеглена форма. Едното крило заемаха белите асакери, другото — джангехите. Помежду двете се издигаше шатрата, но не в средата на бивака, тъй като черните се простираха на по- голямо пространство от белите. Воловете бяха вързани зад храстите. Неколцина джангехи бяха пратени с разни съдове за вода. Трябваше да я вземат — въпреки значителното разстояние — от брода. Когато се върнаха, беше приготвена обичайната каша, с която бях натъпкан и аз. После ме вкараха в шатрата, където бях вързан като вчера. Ибн Асл остана да седи пред входа. Чух го да говори с хората си. Той изпрати двама съгледвачи и заповяда освен това да му донесат вода, тъй като запасът отпреди малко беше свършил.
Мина дълго време, може би час. После мъжът се върна от брода с водата. Ибн Асл пи и остави съда зад себе си в шатрата. Малко по-късно дойдоха разузнавачите. Те доложиха, че в селото царяло голямо оживление и можело да се приеме, че хората нямало толкова скоро да си легнат. Беше толкова тъмно, че макар шатрата да стоеше отворена, не можех да различа никакъв човек. Ибн Асл, изглежда, обмисляше нещата и после го чух да казва:
— Добре ще нападнем едва след полунощ. Стражите са същите като вчера и нека ни събудят в полунощ. Дайте завивките за постелята ми!
Аз буквално поглъщах всяка от тези думи. А сега се вслушвах със затаен дъх във всяко негово движение. Той получи завивките, за да си приготви сам кревата. Съдът с водата му се пречкаше на пътя. Той го отмести встрани, та да не го събори. Когато привърши с приготовленията си, дойде при мен да ми опипа оковите.
— Кучи сине, днес е последният ти добър ден — каза същевременно. — Утре и Рейс Ефендина ще бъде в ръцете ми и тогава ще завиете, та чак отвъд Тондж ще ви чуят.
Ибн Асл се убеди, че оковите ми са наред, и тръгна към постелята си, за да се излегне. Беше оставил гърнето далеч от себе си. Аз почти треперех в очакване дали ще го вземе. Не, той не го стори, а го остави на мястото му! Поех си дълбоко и облекчено дъх.
Сега чаках, додето можех да приема, че оня е заспал, може би в продължение на един час, който ми се стори цяла вечност. После протегнах свързаните си наедно крака, за да „клъвна“ съда с водата. Докоснах го, прибутах пръсти зад него и започнах леко, леко да го приближавам към себе си, присвивайки постепенно колене към тялото. Най-сетне можех да го достигна с ръце. Беше от така наречените „кулле“ — тумбест глинен съд, чийто отвор за щастие беше достатъчно широк да мога да провра едната си ръка. Тъй като лявата ръка обикновено е по-слаба от дясната, тикнах първо нея вътре, но много внимателно, за да не издрънча със синджира. Водата беше студена.
Трудно беше да се прецени времето, ала сигурно мина отново час, преди да си измъкна ръката. Когато я опипах с дясната, почувствах, че кожата е гъбясала, значи се беше свила. Хванах с дясната ръка здраво лявата окова и започнах да я въртя. Хамдулиллах, насмалко да извикам… ставаше! Успях да изхлузя лявата ръка от желязото и тя беше свободна! Сега посегнах бързо с нея към тила, където беше пъхнато напречното колче на шебаха. Измъкнах го и освободих после врата си от чатала. Оставаше само още да развържа ремъка, който свързваше краката ми. Типовете бяха направили една фльонга. Дръпнах я и се намерих в пълно притежание на крайниците си. Вярно, оковите още висяха на дясната ми китка, но вместо да ми пречат, те можеха по-скоро да ми служат като оръжие, което хич не беше за пренебрегване.
Сега какво? Да освободя Бен Нил и Солим? Не ставаше, това можеше отново да ме подхвърли на опасност, тъй като те сигурно бяха зорко пазени. Но когато Ибн Асл се събудеше и откриеше моето бягство, то щеше да приеме, че планът му ще бъде издаден, а това щеше да струва живота на тези двамата. Работата беше щекотлива — хем не можех да освободя двамата си спътници, хем пък и не биваше да ги оставя тук! Ами какво ако обезвредя Ибн Асл? Можех ли изобщо да си дигна чукалата, без да съм си го подсигурил? Трябваше ли пак да ми се изплъзне? Не, не и за трети път не! Или нищо няма да рискувам, или всичко!
Легнах по корем и запълзях тихо към него, държейки веригата да не дрънчи. Дишането му беше спокойно и равномерно, той спеше. Дали да не му светя маслото, наръгвайки го със собствения му нож? Не, аз не съм убиец. Заопипвах тялото му нагоре… един пестник по слепоочието… едно полузамиращо изхъркване… той беше мой!
Сега навън, и то с него! Измъкнах му ножа и пищова от пояса, защото той спеше с тези две оръжия, и се изправих. Пред шатрата пазачите, отзад храсти, вдясно храсти, но вляво свободно пространство — ето какво бях видял. Ножът беше остър. Цепнах шатровия брезент от лявата страна, вдигнах Ибн Асл и се измъкнах навън, не толкова бързо, наистина, както може да бъде разказано, защото се касаеше да избягвам и най-лекия шум. Вън метнах изпадналия, в безсъзнание негодяй на дясното рамо и държейки го с едната ръка, продължих опипом с другата пътя си. Минах благополучно шубрака през пролуката, насочих се наляво, зад воловете, и стремежът ми сега беше да се измъкна щастливо от гората. Успях.
Местността тук ми беше позната. Вдясно се тръгваше за езерото. Аз се отправих следователно към тази страна. Ибн Асл беше тежък, а аз нямах време за губене. Трябваше ли да го мъкна със себе си чак горе до селото, на половин час път? Не. Преди бях видял странично от пътя ми едно средно дебело дърво, което сега потърсих. Не беше трудно, тъй като минаваше девет часът и звездите ми светеха. При дървото най- напред сложих Ибн Асл да легне, за да потърся нещо, дето става за връзване. Ремъка от краката си бях
