над маийеха и прелетяха над главите ни.
— Какво е това? — попитах тихо, като се спрях. — Калугериците бяха подплашени. От кого?
— От нас — рече Бен Нил. — Те са ни видели.
— О, не. Тръстиката ни скрива. Ако бяхме ние тези, от които избягаха, то нали нямаше да дойдат насам.
— Сигурно са забелязали Селим.
— Това е възможно. Хайде, да продължаваме!
Достигнахме мястото, където бях видял гъските и навлязохме бавно и тихо в папурището. Удаде ни се да видим птиците, без самите да бъдем забелязани.
— Вземи младата, тлъстата вляво! — прошепнах на Бен Нил, като насочих цевта си към една друга.
Двата изстрела прогърмяха по едно и също време. Ятото излетя в последователност с кряк. Двете жертви бяха така добре улучени, че вече едва се движеха. Преминахме изцяло през тръстиката и придърпахме с пушките плячката.
— Тъй, сега има ядене — ухили се Бен Нил доволен. — Селим повече няма да скимти.
Всеки взе в ръка гъската си и поехме обратно около маийеха към другата страна. Откак бяхме напуснали Селим, бе минало все пак повече от четвърт час. Когато обходихме блатото и аз погледнах покрай опънатата като конец периферия на гората, не видях Селим. Бен Нил също бе установил липсата му, защото каза:
— Тоя човек така и не е останал, където трябваше да остане! Като нищо е тръгнал и той към маийеха. Сигурно той е прогонил калугериците.
Да, това беше възможно и даже много вероятно. По тая причина аз, който иначе съм толкова предпазлив, не се почувствах обезпокоен и ето как закрачихме бавно към мястото, където бе седял Селим. Там видях най-напред, че никаква следа не води към блатото. Той значи не беше там, но няколко клонки в храсталака бяха скършени.
— Тоя пак е отишъл в гората — рекох. — Защо, с каква цел?
Едва бях изговорил този въпрос и получих отговора, но по един съвсем неочакван начин. От другата страна на шубрака се изправиха няколко фигури и замахнаха към мен с приклади за удар. Поисках да отскоча назад, ала беше твърде късно. Един удар ме просна, опитах да се изправя, но получих втори, който ми отне съзнанието.
Когато по-късно се свестих, пред очите ми беше странно. Виждах като през гъста мъгла, зад която седяха някакви силуети. Главата адски ме цепеше. Понечих да се изправя, ала не съумях, защото ръцете ми бяха здраво вързани към тялото.
— Кучият син отвори очи — прозвуча пред мен. — Значи още е жив! Каква радост за нас!
И гласът звучеше като през мъгла, като отдалеч или през някаква стена до ухото ми. Въпреки това ми се стори познат. Мислех и мислех къде ли може вече да съм го чувал — напразно. Сетивата ми бяха все още полупарализирани от двата прикладни удара.
— Ако въпреки моята заповед го бяхте умерили смъртоносно — чух отново гласа, — то щяхме да се лишим от една голяма наслада. Но сега той е жив и най-сетне, най-сетне ще вкуси мъченията, с които напусто вече толкоз често съм го заплашвал. Тоя път няма да ни се измъкне!
Сега знаех кой е говорителят. Ибн Асл, моят смъртен враг! В неговите ръце се намирах! Затворих очи, ама не от ужас, о, не! Няма положение, което може да накара човек да се отчае. Но на мен преди всичко ми беше нужно спокойствие, спокойствие, за да могат сетивата ми напълно да се пробудят. И едва затворил очи, за мен вече нищо не съществуваше. В дълбок сън ли потънах, или безсъзнанието повторно ме връхлетя, не зная. Когато после се събудих за втори път, главата, наистина, си ме болеше все така, ала в останалото се чувствах външно толкова здрав и вътрешно толкова прояснен, сякаш преди туй нищо не беше се случило.
Отворих съвсем леко мигли, за да погледна скришом през тях. Онова, което видях, по никой начин не беше утешително. Беше още ден. Лежах в окрайнината на гората на мястото, където бях повален. Вдясно до себе си забелязах Бен Нил, а вляво — Селим, и двамата с отворени очи, и двамата с вързани ръце и крака като мен. Точно отпреде ми седеше Ибн Асл, впил в мен поглед, изпълнен с омраза. Около него клечаха приближените му, малко по-далеч — белите ловци на роби. По-нататък следваха джангехите, част от които също почиваха, а други бяха заети. Тяхното занимание се състоеше в слагане юздите и седлата на воловете, които бяха пасли между гората и блатото. Известен брой от животните беше предназначен за носене въжетата, веригите и специалните хамути, с които трябваше да бъдат подсигурени очакваните роби. От тези такъми имаше в наличност голямо количество.
— Отвори по-широко очи, кучи сине! — озъби ми се Ибн Асл. — За кьорав ли ме мислиш, та да не видя, че зяпаш през миглите?
За да не го дразня безцелно, сметнах за уместно да отворя напълно очи. В ръката си той имаше камшик от хипопотамска кожа и ме угости с един удар.
— Аллах най-сетне се вслуша в моята коленопреклонна молба и те даде в ръцете ми, когато вече го смятах за невъзможно. Знаеш ли какво те очаква?
— Да — обясних спокойно. — Свободата.
— Кучи син, дръзваш да ми се надсмиваш? — кипна ловецът на роби, при което ме нагости с още няколко удара. Вследствие лекото, тънко облекло после още дълго време чувствах дамгите.
— Мъките, които те очакват, вече няколко пъти съм ти изброявал. На теб обаче все ти провървяваше да се изплъзнеш. Тоя път няма да ми избягаш. Най-първото ще е да ти отрежа клепачите, та да те лиша от благословията на съня и полека да чезнеш от безсъницата!
— Ти ще умреш по-напред от мен и Аллах ще подхвърли душата ти на мъченията, които си предопределил за мен, ама така и няма да можеш да изпълниш.
Казах го, защото един вътрешен глас ме уверяваше, че и тоя път ще се измъкна. Аз в никой случай не се отчайвах, а се уповавах на Бог, на моето толкова често изпробвано щастие, на изобретателния си ум и на физическата си сила. Впрочем знаех, че ловецът на роби ще се въздържи още отсега да нарани тялото ми. Едно заболяване от моя страна щеше да задържи неговия поход, а и в намерението му сигурно бе залегнало да се съхрани за по-дълги изтезания.
— Няма да изпълня? — кресна ми той. — Необходима е само една дума от моя страна и заповедта ми ще бъде изпълнена, но сега аз нямам нито време, нито мерак за тая работа. На първо време ще те измъча с гледката на онези, които искаше да спасиш. От техните болки ще ти призлее и на теб. Та си мислиш значи, щял съм да умра преди тебе? Пази се да вярваш, че ще те освободят! Знам на кого разчиташ, ама надеждите ти ще бъдат съсипани.
— Нищо не знаеш ти; хич нищичко! — заявих аз, за да предизвикам Ибн Асл да каже какво знае.
— Всичко знам, всичко — присмя се оня. — Ти си заловил предводителя на джангехите и от него си научил моя план. Завзели сте серибата ми и после сте потеглили с борите, дето сте ги срещнали при маийех Семкат, за да предупредите гохките във Вагунда.
— Нещо бълнуваш! — ухилих се аз, та да го подведа към понататъшни откровения.
— Не бълнувам аз, източникът ми на информация е достоверен. Твоят умник Селим всичко подробно ми призна. Ти си се сдърпал с Рейс Ефендина и следствие на това си напуснал Вагунда, за да доведеш на своя глава помощ от Фогуда. За щастие аз съкратих моя поход, като не отидох чак до Агуда, и по тая причина съм тук няколко дена по-рано, отколкото си очаквал. Аз стигнах до умната мисъл да взема не само Вагунда, ами преди туй да нападна и Фогуда. В близост до това селище трябваше да спрем и се скрием, за да дочакаме нощта. Аз яздех с няколко асакери напред да потърся някое подходящо място и пристигнах тук таман когато Селим клечеше в края на гората, а вие се намирахте от оная страна на тръстиката. Тоя Селим е такова съвършенство на разсъдливостта, че хич на акъла не му дойде да побегне. Той ни беше видял, нямаше начин да не забележи също че изтегляме бързо животните сред дърветата и се промъкваме после през буша, за да стигнем до него. Въпреки това не се пресели на безопасно място. Ако всичките войни, дето ги имате при вас, са все такива умници като него, лесна ще ми е играта с тях. Та заловихме Селим и когато го заплаших със смърт, той ми изпя всичко, което исках да знам. После вие се върнахте и бяхте повалени. Виждаш, че знам всичко. Ти си изгубен. Сега ще потеглим за Фогуда, за да ти доставим зрелището от лов на роби. Онова, което там ще видиш, ще ти даде един малък предвкус за това, което ви очаква.
Ибн Асл се изправи, даде знак с ръка и всички останали също се надигнаха, за да се подготвят за потегляне. Понеже в този миг никой не внимаваше зорко за нас, аз се възползвах от случая да се обърна
