е, а аз ще си продължавам както пред да изповядвам Мохамед, когото Аллах е възвисил над всички небеса.
— Но ти говореше не само за вярата, а го заплашваше с кръвното отмъщение!
— Заплашвал съм го? Не, не съм. Аз почитам Кара Бен Немзи ефенди и се възхищавам на делата ви, поради което си позволих да изрека едно предупреждение, идващо от доброжелателно сърце.
— Тогава за в бъдеще имай предвид, че няма как да се радваш на доброжелателно сърце, ако това сърце си служи с невежлив и сприхав език! Ти ни покани да ядем с теб. Ние следователно сме твои гости, а с гостите си човек не бива да се дърли.
— Имаш право. Аз нямах намерението да ви докача или наскърбя. Ако въпреки това съм казал някоя дума, дето не ви се е понравила, то простете ми! Аз съм капнал от пътуването, а един морен човек често не внимава за онова, което говори.
Думите му прозвучаха толкова меко и примирително, че вероятно биха могли да окажат на някого другиго възнамеряваното въздействие, ала върху мен не произведоха нужния ефект. Който можеше така да се владее, от един религиозен плам да „спадне“ до смирена молба за прошка, беше лицемер, от когото човек трябваше да се пази. Външно аз се показах приветлив, ала вътрешно бях по-резервиран и от преди, и след известно време изтъкнах като претекст неговата умора, за да напуснем компанията му. Ние се оттеглихме в нашето отделение, а той излезе вън до конюшнята да нагледа коня си.
Когато влезе отново, взе една главня от огнището и пристъпи с нея зад ракитовата стена, където ние междувременно вече си бяхме легнали. Той ни освети и се извини:
— Прощавайте, че ви безпокоя! Аз ви пожелах само „лелетак са’иде“47 без да ви предоставя на Аллах, както човек го върши с гостите си! Фи аман Аллах! (Аллах да ви закриля!) Дано ви споходи дълъг, спокоен сън!
— Ма шах Аллах кан вама лам яшах лам йекун (Каквото Аллах поиска, става, каквото не иска, не става) — отговорих му аз.
Той ни помаха приятелски и ни напусна, без да е извлякъл двоякия смисъл на моята религиозна сентенция. През междините на плета видях, че си приготви с помощта на седлото и завивката постеля в близост до оджака и се изпъна на нея.
Защо Сали беше дошъл още веднъж при нас? Наистина ли от учтивост? Определено не! Дали не искаше да види къде и как лежим? Много вероятно! Ако случаят беше такъв, то той имаше някакво намерение, което щеше да ни подхвърли на опасност. Ето защо му дадох отговора, чието значение той не отгатна. Трябваше ли да изкажа пред Халеф предположенията си? Не. Милият, добър дребосък повече от мен се нуждаеше от сън, така че аз реших да не го безпокоя, като предпочетох сам да бдя цялата нощ. Халеф беше по-малко застрашен от мен, понеже лежеше до стената, докато моето място беше такова, че един промъкващ се враг най-напред мен щеше да достигне. Не мина много и неговото леко, равномерно дишане издаде, че е заспал. Тогава аз се отместих от постелята си, за да мога да предотвратя с нападение евентуалното покушение.
Там, където сега лежах, имаше в плета една по-голяма пролука, през която можех по-лесно да правя наблюденията си. От двете страни на оджака бяха отрупани изсъхнали тръстика за подпалки и сухи дърва за поддържане на огъня. Преди да угасне напълно, видях, че Сали измъкна ръце от завивката, надигна леко глава и погледна зорко към нас. Това обстоятелство затвърди моето подозрение. Сетне стана съвсем тъмно и аз можех да се осланям само на ушите си.
При такива положения времето тече мъчително бавно. Минутите се превърнаха за мен в часове, ала аз не отслабвах внимание. То най-сетне, най-сетне бе възнаградено според очакването, защото чух един лек шум, какъвто предизвиква влачена по земята дреха. Ако моят слух не беше така изострен от пребиваването ми в Дивия запад, то сега сигурно нищо нямаше да усетя.
Колко добре, че бях проявил мнителност и ме бе обзело подозрение! Беббех-кюрдът — защото че беше такъв, за мен сега бе необорим факт — се чувстваше като кръвен отмъстител. Каква слава и какви почести за него, ако занесеше на своето племе хабера, че е убил Кара Бен Немзи и Хаджи Халеф Омар! Едно такова кърваво деяние според представите на тези хора не стоеше в ни най-малко противоречие с неговата духовна професия.
Той се плъзна при нас през плетовия отвор и се насочи после надясно, където бях лежал първо, и където Халеф още лежеше, докато аз се намирах сега наляво. Не можех да го видя, но въпреки това не се мамех, защото лекото търкане на дрехата не беше слухова измама, а и дори все още да се бях съмнявал, то сега едно късо, но ясно изпукване ми подсказа, че не се лъжа. Беше изпукването на някаква става, което при един добре школуван „промъквaн“, наистина, не може да се случи.
Когато кръвният отмъстител направи обръщането, аз го последвах — на двете колена и лявата длан, защото трябваше предпазливо да протегна дясната. Така докоснах подметка от обущата му, които той по непростим начин не беше събул. Когато се пробутах странично още по-напред, напипах крайчеца на неговия хаик. Значи и него даже не беше свалил. Хванах го тоя крайчец, ама хлабаво, така чувствах всяко от движенията му, докато се намери близо до мястото, където предполагаше, че съм. До момента беше лазил на четири крака, сега се изправи на колене. Това беше подходящият миг за мен. Аз се надигнах на свой ред и посегнах с две ръце. Пипнах го с дясната ръка за мишницата, а с лявата за тила. Ужасът от неочакваното докосване изтръгна от него висок крясък. Привлякох го напълно към себе си и го склещих с две ръце за гърлото така здраво, че не му бе възможна ни най-малка съпротива. Ръцете му се отпуснаха и ако не го държах, щеше да падне.
Халеф се бе събудил от крясъка. Дребният, запазващ присъствие на духа мъж веднага скочи, измъкна пищова от пояса, както чух по щракването на петлето, и извика:
— Какво има? Кой кряска тук? Сихди, къде си?
— Тук — отговорих. — Имаш ли още у себе си кибритат48?
— Да, тук в пояса.
— Отскочи тогава до оджака и бързо запали огън!
— Защо? Къде е Сали Бен Акил?
— Тук. Държа го здраво, искаше да ни убие.
— Аллах, валлах! Стискаш ли го съвсем сигурно?
— Да. Не се безпокой! Но трябва да имаме светлина.
— Сегичка, ей сегичка! Припкам. В миг ще стане видело! Да убие! Нас! Тоя мискин! В Джехеннема ще го пратим за тая уйдурма! Ама преди туй ще получи от мен сто камшични удара баш там, където най-малко ще му хареса!
Хаджията се разбърза към огнището. Сали се размърда под мен и посегна към ръцете ми. Стоварих му един пестник по главата, от което изгуби съзнание. В този момент вън се разгоря запалената тръстика и хвърли отблясъците си през многобройните дупки на плета. Точно пред мен видях да лежи ножа на кюрда, значи наистина бе искал да ни намушка. Вдигнах го, втъкнах го в пояса си и извлякох припадналия навън до огнището, където междувременно дървата се бяха разпалили. Докато връзвахме там краката наедно и ръцете на гърба на спипания злосторник, Халеф се осведоми:
— Ама, сихди, как е възможно тоя човек, на когото все пак бяхме гости, да се стреми към живота ни?
— Предполагам, че е кюрд и принадлежи към племето на беббехите!
— Машаллах! Беббех! Значи кръвно отмъщение! А пък преди да си легнем ни повери на закрилата на Аллах!
— За да ни заблуди. Та нали ни пожела също дълъг сън, с което вероятно е имал предвид мъртвешкия сън.
— Иил’ан дакно! (Проклета да е брадата му!) Когато си легнах, хич нямах мерака да се събудя извън тая земя! Ти спаси и моя, и твоя живот. Значи ние двамата ти дължим най-голяма благодарност. Как обаче съумя да предотвратиш убийството?
— Останах буден, защото подозирах какво намерение има негодяят.
— И ти нищо не сподели с мен, ефенди?
— Защото сънят ти беше необходим, драги Халеф.
— О, сихди, какъв мъж си само. Ти можеш хем да бъдеш строг и достолепен като владетеля на всички владетели в Стамбул и в следващия миг хем да си отново пълен с благост, доброта и радушност като
