— При положение че изявя готовност да изпълня желанието ти, как си представяш неговото осъществяване?
— Едва ли е нужно тепърва да ти го казвам. Ти нали се каниш да тръгнеш подир келхур-кюрдите. Вашият труд няма да се увеличи и нито опасността ще се уголеми, ако вземете същевременно и нашите пари!
Халеф се изкиска, като чу тези думи, а аз обясних:
— Имаш право наистина и аз на драго сърце съм готов да ти сторя хатъра, но няма да мога, ако преди туй не ми свършиш една услуга.
— Тогава кажи бързо какво искаш! Стига да мога, ще я извърша с удоволствие.
Имах си особена причина да разговарям с нея по тоя начин. Ние трябваше непременно да си върнем конете, значи трябваше да преследваме крадците. Пътят, по който бяха поели, щяха да ни издадат техните следи, които обаче щяха да се виждат чак след зазоряването. Дотогава кюрдите щяха да имат една преднина, която можехме да наваксаме само с помощта на добри коне, а толкова ценни животни тук сигурно не можеха нито да се купят, нито да се наемат, ако въобще имаше такива. Аз трябваше да науча подробности от съдържателката и същевременно да си подсигуря помощта й даже за в случай че се наложи да предприемем нещо, което тя всъщност не би одобрила.
— Ние трябва да яздим след келхурите и да ги настигнем — обясних по тая причина. — За целта се нуждаем от добри коне. Мислиш ли, че тук ще можем да купим такива?
— Тук няма джамбазин, а и не познавам коневладелец, който да има намерението да продаде кон.
— И нито да даде под наем?
— Не.
— Това е лошо, защото ако не се сдобием с коне, няма да можем да последваме келхурите и нито да ти помогнем да си върнеш парите.
— О, сихди, ние имаме в конюшнята още два коня, които ще ви заема.
— Добри бегачи ли са?
— Не. Те са вече кажи-речи двайсетгодишни. Най-добрия открадна Акил, а на втория по-свестен препусна моят мъж.
— Такива стари животни нищо не ни ползват, защото разбойниците имат голяма преднина, която така няма да можем да стопим.
— Аллах керим! (Аллах е милостив!) Ама баш на нас не иска да дари милостта си — проплака съдържателката от Хой.
— Ти хич ли пък няма тук някой, дето да притежава два добри, бързи коня?
— Ох, има един, ама той няма да ги продаде и още по-малко даде под наем.
— Дори и ако знае, че по тоя начин мъжът ти ще си върне парите?
— Тогава толкова по-малко, защото той е наш враг.
— Тъй! Кой е всъщност мъжът?
— Наш съсед, който се пресели тук от Киркук. Изпървом бил дребен баия62, а после станал Таббах ел адвия63, при което спечелил много пари. Говори се, че не бил честен и затова трябвало да напусне Киркук. Тук в Хой той е най-богатият мъж и има държане на паша с три конски опашки. Притежава две скъпи камили и пет още по- скъпи коня, двата от които купи съвсем наскоро. Те още не са привикнати към конюшнята.
— Не са привикнати към конюшнята? Тогава сигурно се намират на открито?
— Да.
— Къде?
— В градината, която се намира извън селището.
— Ама това е голяма непредпазливост, дето държи два толкова добри коня вън там без всякакъв надзор!
— Без надзор те не са, защото в градината има един кьошк, в който той самият спи, а през деня вардят двама слуги.
— Градината да не е разположена откъм онази страна на града, където възникна пожарът?
— Не, а на север. Защо питаш, ефенди?
— Мога да ти кажа, ако знам, че ще си мълчиш. Може би чрез това ще си върнеш парите.
— Ефенди, щом е така, думица няма да излезе на устните ми! Ти си много по-умен от моя господар и повелител, който е яздил в една съвсем погрешна посока. Затова парите паднаха в ръцете на келхурите. Аз още не съм ти казала как е възникнал пожарът. Келхурите подклали огъня, като си правели сметката, че вие ще изтърчите навън и ще оставите конете си без стража, след което ще могат по-лесно да ги откраднат. Па и нали тъй стана. Ама вие ще си ги доведете отново и заедно с тях ще донесете и парите ни. Сега кажи за какво трябва да си мълча!
— Слушай тогава! Аз трябва да настигна келхурите. За тая цел се нуждая от бързи коне. Но тъй като не мога нито да ги купя, нито да ги наема, ще трябва да ги заема без разрешение на техния собственик. Разбираш ли ме?
Кюрдката не беше паднала на главата си. Тя ми смигна, изпълнена с разбиране, поклати същевременно глава и попита:
— Ще му ги доведеш ли пак?
— Непременно! Ние не сме крадци.
— Да не се каниш да заемеш двата красиви, нови ата на аптекаря?
— Да.
— Срещу това не мога да имам нищо против, толкова повече че той не ни е приятел, и трябва да ти кажа, че те са най-бързите коне на цял Хой.
— Хм-м, да! Де само да знаех къде точно се намира градината.
Тя погледна към земята.
— Ти сигур съзнаваш, ефенди, че в една такава работа не мога да ти помогна, ама ако разрешиш, ще ти дам един добър съвет.
— Давай го. Моля те!
— Нужни ли ще ти са и две седла?
— Не, ние бяхме използвали нашите за възглавници. Те още си лежат там отзад, понеже келхурите, не знам защо, не са ги взели.
— Тогава почакайте няколко минути. После вземете седлата и напуснете хана. Когато подминете наляво три къщи, ще забележите една жена, която трябва да последвате, без съвсем да я приближавате. Извън града тя ще ви даде един знак, като подпре тояжката, която държи в ръцете си, на една порта и после ще се отдалечи. Вие не я следвайте по-нататък, защото портата води към градината, в която се намират конете на аптекаря. Ще последвате ли този съвет?
— Да.
— Тогава нека Аллах бъде с вас! Дано даде да върнете парите, защото ако моят господар и повелител не си ги получи обратно, ще трябва да ги възстанови и да стане беден като просяк!
Тя стана и излезе. Халеф ме погледна, изкиска се късо и тихо и попита:
— Сихди, наистина ли се каниш да заемеш тези коне?
— Разбира се! Или имаме някакъв друг избор?
— Не. А и това е мурафет, който извънредно много ми харесва. С най-голям кеф ще участвам. Но какво мислиш за тая съдържателка?
— Тя е една умна жена.
— Много по-умна от мъжа си! Коя ще е жената, която трябва да следваме?
— Тя самата.
— Аз също мисля така. Главата на мъжа често пъти мяза на някоя празна кесия, в главата на жената обаче винаги може да се намери още един пиастър и когато последният бъде изваден, вътре пак си има винаги един — все последен! До зората вече не остава много. Ние трябва да имаме конете, преди да се е сипнал денят. Хайде да потегляме, сихди!
Взехме пушките си, завивките и всеки седлото си. Огънят все още ангажираше всички жители на града. Излязохме и стигнахме незабелязано до въпросната къща. Там стоеше една дълбоко забулена жена, която
