имаше в ръцете си тояжка. Като ни видя да идваме, тръгна и ние я последвахме. Пожарът беше още толкова голям, че заревото му ни светеше.
9. Преследването
Вървяхме ту по тесни, ту по широки пътища между къщи и колиби, докато оставихме селището зад себе си. Стигнахме до една дълга трънена ограда, по средата на която крачещата на двайсетина крачки пред нас жена спря, за да облегне тояжката. После безшумно избърза настрани. Когато достигнахме въпросното място, видяхме една порта, оставена открехната. Много вероятно огънят бе примамил и аптекаря така бързо, че бе забравил да заключи. На първо време продължихме още неколкостотин крачки и се натъкнахме на купчина камъни сред откритото поле, където оставихме на земята седлата и пушките. Сетне се върнахме обратно до портата, бутнахме я, притворихме я отново след нас и стъпихме в градината.
Сиянието на огъня тук вече не бе така ярко, ала въпреки това виждахме дърветата, кьошка и недалеч от него нещо като стобор, към който се запромъквахме. Достигнахме го необезпокоявани. Изглежда и слугите се бяха отдалечили като господаря си. Трите коня стояха зад дъсчената ограда, вързани за колове. Вероятно аптекарят не знаеше, че здравите коне нощем си лягат. Входът към заграждението скоро беше намерен. Ние влязохме и отвързахме двата по-добри коня. Бяха на сиви петна и изпървом малко се възпротивиха, но след нашите милувки проявиха такава общителност, че доброволно ни последваха. Изведохме ги благополучно навън до камарата камъни, където им сложихме седлата.
Сега те бяха наши и никой вече не бе в състояние да ни ги отнеме. Бяхме ги добили тъкмо навреме, защото на изток се появи бледният светлик на новия ден.
— Слава на Аллах, имаме конете! — възликува Халеф. — И мисля, жената беше права. Тези пъструшковци май произхождат от нелоши предци. Но сега се пита накъде да се насочим. Ти на какво мнение си по въпроса, сихди?
— Аз смятам, че келхур-кюрдите са стъкнали огъня, за да подмамят жителите на Хой към пожарището. Биха ли избрали те за целта място, край което ще трябва да минат после с конете ни?
— Определено не? По-скоро ще са се погрижили тяхната цел да лежи в противоположната посока.
— Е, ние сега се намираме в това направление. Ако яздим десетина минути полека оттук, то сиянието от пожара ще изчезне, наистина, но в замяна пък зората ще става все по-светла и ще можем да потърсим следите на крадците. Намерим ли ги, със сигурност вече няма да ги изгубим. Хайде!
Аз възседнах коня си и Халеф последва примера ми. При това забелязахме, че петнистосивите притежават огън и навярно от дълго време не бяха носили ездач. Трябваше обаче да се подчинят. Не бяха минали и десет минути, когато видяхме странично от нас да лежи един кон. Насочихме животните нататък и аз слязох да го прегледам. Беше застрелян в главата, и то едва през тази нощ, защото изтеклата кръв още не беше се съвсем съсирила. Защо го бяха застреляли? Продължих изследванията си и открих, че не е можел да продължи, защото му беше счупен единият крак.
— Халеф, вече имаме следите! — провикнах се зарадван от този бърз успех. — Виж отпечатъците тук на земята! Отпечатъци от хора и отпечатъци от коне!
— Ама дали са били кюрдите?
— Съвсем определено! На тази находка трябва да благодарим на моя Рих.
— Как тъй, сихди?
— Враният отказва да се покорява на непознати хора. Не е било лесно да го отвържат, а чак пък да го възседне никой не би се осмелил. Те обаче са бързали и ето как са му давали зор, може би дори са се отнесли зле с него. Тогава той е започнал да хвърля по своя маниер къчове наоколо и е строшил крака на този кон. Те са се принудили да го застрелят и оставят да лежи тук.
— Да, сихди, така сигур е било. Следата е намерена и аз се надявам на Аллах, ние скоро отново да си имаме нашия великолепен Рих. Мислиш ли, че преднината им е голяма?
— По отношение времето може да се определи, а именно от началото на пожара досега, ала разстоянието не можем да знаем точно. Те несъмнено са бързали, но ние трябва да вземем под внимание също непокорството на врания. Умното животно знае, че е отвлечено от нас, и ще се противи по всякакъв начин. Удари ли го човек, то тогава толкова по-зле, защото изобщо няма да мръдне от мястото си. Ако беше още малко по-светло, щях по-добре да мога да определя дирята, която сега ще следваме.
Аз се качих отново на седлото и ние продължихме да яздим по следите, които бяха толкова ясни, че не можехме да ги пропуснем, макар денят едва започваше да сивее, а за ярка светлина и дума не можеше да става.
Пътят ни водеше на север. Кюрдите бяха грижливо избягвали всички пътеки и изобщо, както от различни признаци се, разпознаваше, проявяваха една необичайна предпазливост. Когато Халеф се учуди на това, аз му обясних причините.
— Те знаят с кого си имат работа. В своята арогантна самоувереност шейхът е съобщил всичко на съдържателката, а с присмеха си предизвика нашата активност. Той трябва да си казва, че ние ще направим всичко възможно да се доберем отново до конете си и ще го преследваме. Оттук предпазливостта! Само че ние, абстрахирайки се от броя на хората, въпреки това го превъзхождаме.
— Тук имаш право, сихди — съгласи се хаджията. — Ти си се научил от другата страна на Голямото море, в Билад Амирика64, как да четеш и следваш една диря. Нашите коне ние със сигурност ще си получим, защото някакъв връх на разума тоя шейх на келхурите не е. Та нали тази нощ той го доказа.
— Чрез какво?
— Чрез това, че не зачете пушките и седлата ни. Помисли само колко е скъпоценна твоята решма! Такова седло и сбруя никой келхурски кюрд не може да има. Ама тия мискини трябва да са били наказани направо със слепота, дето са допуснали това съкровище да им се изплъзне!
— Лесно е да се обясни как е могло това да се случи. Първо, крадците много са бързали и тъй като са били турили око само на моя Рих, почувствали са се доволни, когато са се сдобили с него, и не са отделили време за по-нататъшно търсене. И второ, зад паравана на нашето отделение беше тъмно. Вероятно Акил, когато са го принудили към признание, нищо не им е казал за решмата.
— В такъв случай ми се ще сега допълнително да им го кажа. Как биха се ядосали, че са оставили една толкова богата плячка да им се измъкне! Дано за тая работа яздят в Джехеннема седла, направени от разкалени железа и облечени с хилядоиглените кожи на шейтанския канафид65!
Следата ни водеше по тревиста местност, която позволяваше дирите ясно да се различават. Росата още лепнеше по стръковете и искреше подобно перли и диаманти в лъчите на изгряващото слънце. Отъпканите треви още не бяха се изправили. От това обстоятелство, от посоката на вятъра, естеството на почвата и разните други условия, които трябваше да бъдат взети под внимание, заключих, че кюрдите се намираха на приблизително два часа езда пред нас. Тяхната бързина следователно не беше кой знае колко голяма, макар че при всички случаите много бързаха. А задето не напредваха много бързо, бе виновен единствено моят вран жребец.
Според тези пресмятания можехме да ги настигнем след три часа без прекомерни усилия и ето защо ускорихме хода на нашите коне, които до момента още не бяхме подтиквали. Халеф смяташе, че ще можем да пристъпим към дело веднага щом застигнем кюрдите. Срещу това обаче аз направих едно възражение:
— Колко ездачи горе-долу, мислиш, имаме пред себе си?
— Аз не умея да преценявам тия неща така точно като теб, сихди, ама трябва да са някъде към трийсет мъже.
— Аз ги оценявам най-малко на четирийсет души.
— Десет човека повече или по-малко за нас е все тая. Ние при всички случаи ще им отнемем конете!
— Не си го представяй толкова лесно! В този миг те може да броят вече сто или няколко стотици.
— Как тъй, сихди? Един кюрд все пак не е някой намуса66, умножил се пътем във въздуха!
— Първо, комарите не се размножават от само себе си във въздуха, и второ, трябва да държиш сметка и
