и…
Той спря посред словото, погледна ме сащисано в лицето и се провикна сетне:
— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Та това таман се схожда с нашия път!
— Да, както изглежда!
— Некухл и Мегилик са двете планини, които ти преди малко спомена. Ние се намираме в каменисто, тясно и виещо се речно корито, значи — Машаллах! — ние сме на път към Капелата на мъртвите, за която ти разправих.
— Това действително е възможно. Но затвори си устата драги Халеф, иначе мецаната ще вземе да дойде и да скочи в нея.
— Не се присмивай, сихди! Защо да не ми стои отворена устата, като се дивя? Когато престана да се дивя, тя от само себе си ще се захлопне. О, чудо, о, воля на Небето! Ние се намираме по пътя към Капелата на мъртвите! Такъв, изглежда, ни е бил късметът, орисията. Де само да знаех, какви трябва да ги чиним там горе!
— И още питаш?
— Естествено! Ти нима знаеш?
— Да. Ние трябва да освободим привидението от неговия мечи кожух.
— О, безогледна дързост, о, гавра! Ти все още се подиграваш, сихди! На мен обаче гърбът ми е студен като лед и аз наистина не знам на какво ще се реша.
— Решиш! Какво искаш да кажеш с това?
— Е, ако мечката дотърчи, дали трябва да бягам, или да стрелям по нея. Ако тя наистина си е мечка, пък аз хукна, то ти ще ме осмееш и аз трябва до смъртта си да се срамувам за моя страх. Ако обаче е дух и аз гръмна по него, то куршумът ще го премине, без да го нарани, а какво ще стане подир туй с мен, това знае само Аллах.
— Халеф, Халеф! Действително ли още живее в теб глупавото суеверие от по-раншните времена? Я ми кажи, за кого е умрял навремето свещеникът?
— За своя Господ и за своята вяра, сихди.
— Как биват наричани такива хора?
— Шухада78.
— Какво казва Корана, за нашето Свето писание изобщо няма да говорим, за тези шухада?
— Че отиват право на Небето.
— Разбери ме добре! Аз ти говоря, за да ти просветля разсъдъка, като мюсюлманин. Даже според представите на мохамеданите един шахид се отправя непосредствено към Небето, като възнаграждение за страдния, които е претърпял. Този благочестив свещеник откъде Бог е прокудил заради неговата мъченическа смърт в кожата на мечка! Няма ли това вместо възнаграждение да е едно ужасно наказание, вместо Небето — Пъкъла?
Халеф, ме зяпа пак известно време с широко разтворени очи.
— Сихди, аз отново се дивя — призна после.
— На какво сега?
— На превъзходността на твоето доказателство, на което и тоя път не мога да възразя. Аллах инсаф или Аллах ел ’адл (Аллах е справедливостта), казваме ние. И тъй като тази фраза е необорима и безспорна, то… то… то…
— Хайде, по-нататък!
— …то не може духът да е мечка и нито значи мечката — дух.
— Добре. Нека следователно мечката, която действително си е мечка, бъде и остане и в твоята глава мечка! Сега убеден ли си, Халеф?
— Да, сихди. Ти и в правилата на мантиката79, както във всичко, си непобедим и отново оздрави моя заболял по тая мечка акъл. Сега нека си идва. Ще стрелям по нея, без да се замисля!
— Стрелянето по-добре предостави на мен. Кюрдските мечки не са преследвани като жълто-кафявите от Хауран и Ливан. Те биват малко обезпокоявани, почти никак ловувани и стават много големи и стари. Та нали събирачите на шикалки са приказвали за чудовищната големина на това животно. Един куршум от твоята кремъклийка не би го убил, а само раздразнил до ярост. И после ние не знаем точно, ами само предполагаме, че сега се намираме на пътя за Мусаллах ел Амват. Най-главното е, че за теб дух в меча кожа вече не… какво има?
Яздещият до мен Халеф ме прекъсна в словото, като хвана юздите на коня ми и го спря.
— Там под дърветата виждам нещо — отговори той, показвайки ми с протегната ръка посоката. — Нещо се помръдна. Не знам дали е човек, или животно.
— Трябва да разберем. Ела бързо насам под дърветата!
Под закрилата на дървесата аз слязох от коня и го предадох на Халеф.
— Остани тук и не мърдай! Аз ще се промъкна дотам, за да видя с кого или с какво си имаме работа. Дръж се тихо!
С готов за удар нож в ръката, аз се запромъквах от дърво до дърво, додето стигнах в близост до въпросното място. Там видях, че имам пред себе си не животно, а човек. Той стоеше до един нискоразклонен бук с протегнати нагоре ръце — защо, не можех да различа. Беше с извърнато от мен лице, ала въпреки това ми се стори познат. Тази фигура, парцаливото сетре, чиито ръкави отчасти липсваха… ако и това не беше Али, обичащият чашката ханджия от Хой, то никога вече нямаше да мога да разчитам на очите си! Но какво диреше той тук? Как се беше озовал ей така сам в тази местност и какво правеше там до дървото?
Сега Али се обърна, повдигна се на пръсти и си нахлузи на шията клупа на един висящ от клона сиджим, който бе вързал здраво горе. Исусе Христе, мъжът искаше да се беси!
— Катера Ходех! (За Бога!) — викнах му аз, като притърчах и му изтръгнах шнура. — Спри! Ти се каниш да се убиеш!
Али се вторачи в мен като отнесен и отговори, сякаш приказваше насън:
— Да се убия? Не, а само обеся.
— Та нали то е все същото! И що за причина пък имаш да извършиш тоя голям грях?
— Причина…? Защо ме питаш…? Кой си ти всъщност…?
При тези въпроси очите му все още изразяваха духовна пустота.
— Кой съм? Че нали ме познаваш! Аз съм Кара Бен Немзи ефенди, който живее при теб в Хой.
Прозвучаването на моето име, изглежда, върна Али на себе си. В погледа му се появи живец, ала гласът му си беше все така глух, като преди.
— Аз трябва да се обеся. Трябва да си отнема живота, защото няма да си получа обратно парите.
— Откъде го знаеш?
— От Шир Самурек.
— От оня ли? Нима си говорил с него?
— Да.
— Кога?
— Преди един час.
— Къде?
— Там горе, под Мусаллах ел Амват.
— Я гледай, значи Капелата е все пак тук! Там ли бивакуват келхурите?
— Да.
— Ако някой от тях е наблизо! Дали не могат да ни чуят, или видят?
— Не. Аз бях прогонен с камшик от тях и никой доникъде не ме е сподирил.
Споменът за камшика върна Али напълно на себе си. Той се тръшна на земята, захлупи лице в шепи и започна горчиво да ридае. Сълзите са целебна вода, когато могат да протекат. Ето защо го оставих да плаче необезпокоявано и викнах Халеф да дойде. Той върза конете и седна после до мен. Когато съдържателят след известно време се поуспокои, аз му изправих главата и казах:
— Самоубийството е ужасен грях, защото човек не може нито да го изкупи, нито да го поправи. Най- малко от всичко обаче трябва да праща човек душата си в преизподнята заради пари. Пък и твоите пиастри
