откраднат! Не е ли по-добре да я взема със себе си за Хой?
— Не. При мен тя е на по-сигурно място, отколкото на петнистосивия, който ще яздиш. В Хой също се краде, както ти от опит знаеш.
Ние свалихме хамутите и предадохме конете на съдържателя, Той яхна единия и препусна, оставяйки ни „повече от хиляда пожелания за успех“, както гласеше изразът му. Досега бяхме възпрели Али от самоубийство. Аз имах твърдото убеждение, че ще ни се удаде също да му върнем и парите.
11. При „Капелата на мъртвите“
Най-напред се касаеше да скрием конската амуниция. След кратко търсене й намерихме едно отлично скривалище. Сетне отново последвахме, сега обаче пеша, дирите на кюрдите, но само дотам, където речното корито се разделяше, защото оттам нататък можехме да бъдем всеки миг видени от стражите, които шейхът се бе канил да разстави.
Поради това реших да напусна следата. Описанието, което ханджията ни беше дал, и погледът, с който изследвах лежащите пред нас височини и скатове, ми казваха достатъчно как трябва да се държим, за да стигнем незабелязано до враговете. Шейхът държеше сметка за нашата поява. Той сигурно беше убеден, че ще се придържаме към следата му, и следователно насочваше вниманието си към посоката, от която самият беше дошъл, а именно към рекичката. Следователно ние трябваше да се спуснем от горе. Ето защо напуснахме коритото и навлязохме в гората, която тук се възкачваше стръмно нагоре. Предстоеше ни порядъчно катерене и мина почти час, докато се доберем до гребена, на който бях хвърлил око. Оттам видяхме на отвъдната страна, на същата височина с нас, да се издига Мусаллах ел Амват.
Грандиозна беше гледката, която ни се откриваше тук. Под нас надалеч „бушуваше“ цяло море с вълни от светли широколистни и тъмни иглолистни дървета, докато пред нас и от двете ни страни бяха застанали мрачните зидове на планините. Такива форми не се срещат в Харц или Тюрингийския лес, нито в Ерцгебирге или Судетските планини, също не в Тирол, Швейцария или Пиринеите. Вярно, по, отношение височина, масивност и тежест те не можеха да се сравняват с големите планини на Европа, ала силуетът им бе така рядко очертан, диво заплашителен и неумолим, че буквално ми натрапваше сравнението с характера и начина на живот на живеещите тук племена. Човекът навсякъде — на юг и север, по равнините и в планините, си остава дете на буцата пръст, по която е направил първите си стъпки!
Направо поразително изглеждаше на фона на издигащите се отсреща скали Капелата на мъртвите. Този безмълвен, самотен, извисяващ се на възбог скалист трон е бил сякаш създаден за прибежище на онези прокудени, преследвани и изтощени от гонитби изповедници на християнството и въпреки това шиитската нетърпимост беше останала като хрътка по кървавите им дири. Оттук те не са могли да отидат по-нататък, да преодолеят планините и непреклонната омраза на преследвачите, и за това са тръгнали по единствения път, който им е останал, пътят към смъртта.
Мусаллах, чиито развалини виждахме да лежат пред нас, не е била нито някаква повеляваща почит постройка, нито пък изградена според някакъв стил. Въпреки това нейните останки и сега още ни въздействаха, защото тя представляваше средището на един несравним планински ландшафт и същевременно един възпоменателен паметник за онези, които са били покорни на Божия апел: „Бъди верен до смъртта и аз ще ти дам короната на живота!“ Зидовете се състояха от не дялани естествени камъни, каквито ги е предлагало близкото скално срутване, а ниската, но широка порта беше нагласена от три тежки блока. Двете празни прозоречни отверстия се взираха вторачено като избодените очи на Самсон, а от планинската стена се издаваше над разрушеното светилище една скална козирка застрашително и тежко като проклятието, изречено от умиращия свещеник. Сякаш едва вчера е било избълвано това проклятие и като че времето се е посвенило да смекчи с нежна, зеленееща ръка анатемата, защото в близост не се виждаше нито едно дърво, нито един-единствен храст, и никакви треви, мъх, лишеи не бяха покрили милозливо руните, които толкова ясно можех да чета, руните: „Бъдете проклети!“ Едва по-нататък, където започваше хаосът от скалното свличане, се виеха около камънаците отделни тръни и пропълзяваха, ставащи все по-многобройни и примесени с папрат, туй паша (Fritillaria imperialis) и розовите цветове на Epilobium, като пищен гъсталак навътре сред отломъците и още високо горе над тях. По-нататък „звънтяха“ огромни звънчета (Campanula) към гората, която отново започваше зад и над хаоса. Там, сред трънака, и нийде другаде трябваше да се търси бърлогата на мечките. Халеф бе споходен от същата мисъл, защото посочи с десница насреща.
— Сихди, там отвъд, където съглеждаш големия Лахбата ел Нигара88, трябва да е жилището на Мечката на безсмъртието. Ако искаме да й покажем, че тя въпреки името си е смъртна, трябва да идем отсреща и да й прережем нишката на живота, преди още да й се е удало да погълне двамата беббех-кюрди.
— Това за съжаление не бива да правим, драги Халеф, защото теренът там е толкова открит, че келхурите веднага ще ни открият.
— Значи ще позволиш Акил и синът му да бъдат умъртвени?
— Не.
— Как обаче ще го предвардиш, щом не искаш да подириш мецаната?
— Тя сама ще си дойде, без ние да й правим визата.
— В такъв случай тя ще е по-възпитана от нас. Не мога да ти спестя тоя упрек, сихди! Вярваш ли впрочем, че тя е толкова грамаданска, както каза ханджията Али?
— Не.
— Аз също не. За да изгълта първом беббехите и сетне и теб, би трябвало да има търбух колкото някоя малка женска шатра. Също била бяла като сняг. Има ли мечки с такава боя?
— Да. Полярната мечка е така бяла, а кюрдската понякога получава в старостта си този цвят.
— Ама пък може ли на такава възраст да има малки?
— Разбира се. Мечката може да достигне петдесет години и има случаи, когато мечка е раждала на трийсетгодишна възраст. Значи Али изключвайки суеверното разкрасяване, може да е казал истината.
— Как обаче си представяш спасението на беббехите, без да навестим мецаната?
— Някакъв определен план засега още нямам. Трябва първо да се промъкна долу до келхурите.
— Да се промъкнеш?
— Да.
— Бива ли да дойда с теб, сихди?
— Засега се касае да се запозная точно с бивака на келхурите и същевременно да подслушам евентуално нещо по-конкретно за техните намерения. Там ти си излишен, докато тук можеш да ми окажеш най-голямата услуга.
— По кой начин, сихди?
— Като ти поверя пушките си, които хич не ми се ще да подхвърлям на опасност. За мен те са незаменими и ти навярно съзнаваш колко е важно за мен да знам, че са в твоите верни и здрави ръце.
Това си беше чисто ласкаене и аз си имах основателна причина да го сторя. Халеф винаги ми е бил един внимателен и схватлив ученик, също и в промъкването, в което неговото умение стигаше за обикновени случаи. В по-трудните обаче аз предпочитах да го изключвам, защото той не притежаваше необходимата издръжливост — физическа и духовна. Ето защо не биваше да идва с мен. Но тъй като той много лесно се чувстваше незачетен, трябваше да поднеса горчивия хап в сладка обвивка и аз го сторих, като натъртих на голямото доверие, което му оказвах с поръчението да ми пази пушките. И той наистина се хвана на добронамерената хитрина, като увери, съзнаващ собствената си цена:
— Тук наистина ще постъпиш право, сихди, защото тези скъпоценни оръжия не могат в твоите ръце да бъдат по-сигурни отколкото в моите. Аз ще ги браня до последната капка кръв.
— Това изобщо няма да ти се наложи, защото тук, ако се държиш както трябва, няма да се мерне никой, дето ще иска да ти ги отнеме. Ти няма да направиш нищо повече, освен да се скриеш така добре, че никой от кюрдите, които противно на всяко очакване дойде насам, да не може да те намери. И не бива да напускаш скривалището си, преди да съм се върнал.
— Добре де, а кога всъщност ще си дойдеш?
— Това не мога да определя. Може дотогава да минат часове.
— Часове? Аллах, Аллах! Това означава цяла вечност! Ако ти не дойдеш и аз сметна, че се намираш в
