се паднат синовете и дъщерите на мецаната.
— Хубаво! Но не забравяй, че не бива да стреляме!
— О, аз ще употребя само ножа си и ще разлъча от живота младите питомци на старата „безсмъртница“, без в света да възникне голяма гюрултия. Но я гледай, стана тъмно и светлината на тръстиковите фитили осветява вътрешността на Мусаллах. Не ни ли е вече време да идем отсреща и освободим бедните дяволи от смъртния страх?
— Не още! Този страх е за тяхно добро. Беббехите няма да умрат, наистина, от отредената им ужасна смърт, но и те не са по-добри от келхурите, техните врагове. Те ни окрадоха и посегнаха на живота ни и макар твърдо да съм решил да ги спася, то все пак заслужават да изтърпят преди туй малко смъртен страх.
— Това е вярно, сихди! Тоя страх няма да им навреди. Но ако се бавим твърде дълго, мечките ще довтасат и ще ги излапат. Или си на мнение, че не е нужно толкоз много да бързаме?
— Всъщност имаме още време, тъй като планинската мечка не напуска толкова рано бърлогата си, но миризмата на поставения близо до трънака мед може да примами по-ранко животните. И освен това много бих желал да знам какво си говорят беббехите в своето безнадеждно положение. Ето защо съм съгласен, че вече трябва да се промъкнем до отсреща.
— Промъкнем? Защо тоя труд? Та нали е толкоз тъмно, че никой не може да ни види. Значи не е необходимо да пълзим, а можем да вървим.
— Действително, но само с прилагането на потребната предпазливост. Мусаллах се вижда от лагерния плац на келхурите и не е трудно да си помислиш, че те я държат под око. Отверстията на портата и прозорците са ярко осветени от горящия вътре светилник и келхурите непременно ще ни открият, ако пресечем зрителната им линия, защото фигурите ни рязко ще се очертаят на светлината. Така че се придържай зад мен и прави точно същото, което правя аз.
— Ще го правя, сихди. Сега потегляме ли?
— Да.
— Тогава нека се помолим на Аллах да ни дари с добра сполука в опасното дело! А’уду биллах мин еш Шейтан ер раджим. (Аз диря закрила при Аллах от злия Шейтан.) Той ще ме подкрепи, сихди, също и теб!
Аз добре знаех, че не страхът, а благочестивостта подтикна Халеф към тази тежка въздишка, и макар да не се присъединих гласно към молбата му, тайно в себе си се уповавах на закрилата на Този, който държи живота и смъртта в Своите всемогъщи ръце. Такива мисли тук си бяха съвсем на мястото.
12. „Мечката на безсмъртието“
Кюрдската мечка се нарежда по отношение опасност веднага след гризли на американските Скалисти планини, а това говори нещо, толкова повече, че не можехме да си позволим да използваме пушките си. Тъй като бяхме разузнали терена през деня, познавахме го точно. Той не ни предлагаше никакви мъчнотии, освен по местата, където попадахме в зрителното поле на кюрдите. Там трябваше да се просваме плътно на земята и по възможност да се движим така във вдлъбнатините, че да не се появяваме между келхурите и осветените отверстия на Мусаллах.
По тази причина мина може би четвърт час, преди да достигнем Капелата, и то не от предната и също не от лежащата към скалното свлачище страна, а от третата, която още не бяхме видели, и която за мое голямо задоволство не можеше да бъде обозряна от враговете. Четвъртата страна се натъкваше на скалите. Поради това тя не влизаше в сметката. Ние следователно се намирахме при отдалечения от мечките фланг на руините, което можеше само да ни е от полза. За мое още по-голямо задоволство забелязах, че тук също имаше прозорец, чийто перваз бе хлътнал толкова ниско, че бе необходимо само да се прескочат няколко камъка и да се достигне във вътрешността на Мусаллах.
Ние залегнахме в сянката на тези камъни. Достатъчно беше само да надигнем глави, за да обгърнем с поглед цялата вътрешност на Мусаллах. Не видяхме нищо друго освен развалини, купища отломъци и зидове. Тук не се мяркаше също и най-малкият предмет, от който да се заключи за някогашната цел на постройката. Големи камъни и дребен камънак лежаха разпръснато по земята и само по задната страна, скалната стена, забелязах изронени линии, изсечени вероятно с длето, и ако бледата, несигурна светлина не ме подвеждаше, трябваше да се четат на гръцки шрифт като „Кирие“. Кирие елеисон! (Господи, смили се!) Никой надпис не можеше по-добре да подхожда на тази арена на заколението на преданите на вярата християни! И не по-малко подходящи бяха словата за картината, която се предлагаше сега на очите ни.
Келхурите бяха забили на заден план в земята коловете, към които бяха вързани двамата беббехи, и така ги укрепили долу с тежки камъни, че да не могат да ги разклатят. Бяха го сторили много вероятно с цел удължение на предсмъртните им мъки. По тоя начин мечките щяха да започнат своето потресаващо деяние от краката на жертвите. Беббехите още носеха дрехите си и бяха омотани с ремъци и въжета. Намазаните им с мед лица едва можеха да се различат. Той се стичаше и капеше от тях, образувайки малки локвички. Беббехите, изглежда, напразно бяха напрягали всичките си сили да разкъсат вървите. Те бяха така изтощени от усилията, че на първо време чувахме само морни въздишки. После от устата на Акил прозвуча едно тежко проклятие срещу келхурите.
— Не кълни тях, ами се оплаквай от себе си! — назида го неговият син. — Те само упражняват над нас отмъщението, към което си ги предизвикал.
— Трябваше ли обаче да си отмъстят по тоя ужасен начин? — възрази инатливо старият. — Нямаше ли да е достатъчно наказанието, ако чисто и просто ни бяха застреляли?
— Не! Ти да не би преди две години също само да си застрелял келхура, или го затвори в дупката, оставяйки го бавно да умре от глад? Той е трябвало да чезне от глад, а ние ще бъдем изядени. Това е отмъщението на Шир Самурек — справедливо спрямо теб, но несправедливо спрямо мен, защото аз не съм виновен за смъртта на онзи мъж. Когато е умрял, аз съм бил в Кахира, далеч от Кюрдистан. Защо ли Аллах е отредил да бъда твой син и да изтегля докрай сетнините на твоите дела и щуротии!
— Кръвното отмъщение се предава от член на член. То е закон на Аллах, така че не бива да се окайваш.
— Аз не говоря за кръвното отмъщение, а за серсемлъците ти!
— Серсемлъци? Как може един син да се одързости да изрече такава дума на баща си!
— Може, когато тя съдържа истината! Не беше ли повече от серсемлък, дето въпреки витаещото между вас кръвно отмъщение си отишъл при келхурите да им предложиш кон, който нито ти е принадлежал, нито се е намирал в ръцете ти? Не можа ли да предвидиш, че ще те задържат и после ще задигнат коня? Само ти си ги навял на мисълта да яздят към Хой и на теб единствено лежи вината, че аз им паднах в ръцете!
На този справедлив упрек баща му отговори с едно дълбоко и болезнено изпъшкване, ала опита после да го обезсили с насрещно оплакване:
— Ти говориш за моите серсемлъци, но не за своите! Най-голямата грешка, направена в случая, извърши ти!
— Че какво?
— Чрез това, че ти скимна да наръгаш Кара Бен Немзи и Хаджи Халеф Омар. Макар да желая Аллах да ги прокълне, налага се все пак да призная, че те са мъже, от които човек трябва десет пъти повече да се страхува, отколкото от кой да е друг враг. Жребецът на ефендито има неоценима стойност и поради това съм готов да положа най-свети клетви, че той следва келхурите, за да си върне ата. Да, бях се заклел, че той вече е може би наблизо и е видял какво сториха келхурите.
— Такова убеждение имам и аз — изрази съгласие Сали. — Може би той дори вече знае, че сме вързани тук в Мусаллах, за да бъдем изядени от мечките. На това се крепи единствената надежда, която ни остава!
— Ти напусто се надяваш! Ако не беше опитал да го намушиш, то щях да ти дам право. При това положение обаче той няма заради един враг, който е поискал да го убие, да се подхвърли на опасността самият да бъде разкъсан от мечките.
— От мечките Кара Бен Немзи ефенди не се страхува, това ние знаем. И ако той ти прости открадването на коня, то няма да пита и за ножа, който изтеглих срещу него. „Един християнин не познава отмъщението, защото Бог е разплатникът“, каза той, като ми върна оръжието. Ако той е тук и е узнал в каква беда се
