намираме, ще последва повелите на своята вяра и ще ни спаси!
— Аллах, Аллах! Какво чудо, синко, че от твоята уста дохождат такива слова! Ти, един горделив учител и проповедник на свещения ислям, който винаги е имал само проклятия за християните, възлагаш сега последната си надежда на един ненавистен следовник на кръста от Иджджулджула92.
— Не ругай християните, поне този от тях! Той носи учението на своята вяра не само на езика си, то живее и в неговото сърце. Прикачено е към дръжката на ножа му и говори от цевите на неговите пушки. Ако Аллах го е довел насам, то заклевам се в Мохамед и в…
— Мълчи! — вметна в словото му неговият баща. — Забрави ли как ни посъветва ей така на подигравка Шир Самурек? Който помощ чрез християнин очаква, не бива да отправя своя зов към Мохамед. Ако помощта ще дойде чрез Кара Бен Немзи, то насам ще го доведе Иса Бен Мернем. Към него следователно се обърни!
За мен не беше ясно дали Акил го изрече сериозно, или подигравателно, ала синът му, изглежда, сметна подигравката за изключена. Неговият отговор го показа.
— Мечките още не са тук. Те ще се появят едва в късна нощ. Все още е възможно Мохамед да ни проводи някой спасител. Християнинът ще ни остане за последния миг!
В ужасното положение, в което се намираха двамата беббехи, това софистично мъдруване прозвуча окаяно. Халеф също го почувства. Той ми нашепна:
— Сихди, ако работата не беше за плач, щях да се изхиля. Аз знам кой е по-силен, Христос или Мохамед. Няма ли да се погрижим тези беббехи също да го узнаят?
— Не е необходимо — отговорих също така тихо. — На тях това от само себе си ще им стане ясно. Да изчакаме! Сега тихо, нека продължим да слушаме!
Каквото още чухме, беше маловажно. Обречените на смърт охкаха и пъшкаха на смени, отравяха си взаимни упреци, молеха се на Аллах, на Мохамед и неговите приемници. Цялата тая работа така ми опротивя, че вече се канех да се надигна, за да вляза и ги развържа, когато внезапно Акил нададе крясък.
— Аллах да се смили над нас! Виждаш ли мечката там до вратата?
— Тя е някоя млада — прошепна Сали. — О, Аллах, о, Пророк, о, Мека, о, свещена Кааба, нашата мъченическа смърт започва!
Нашите погледи също се отправиха към вратата. Да, там стоеше една млада мечка! Сигурно беше някъде към седемдесет и пет сантиметра висока и съответно на това дълга и плещеста. Отдавна отбита, тя навярно беше приучена от майка си не само на плодове, но и вече на месо от всякакъв дивеч. Вече навлизаше в лудите години и Халеф ми прошушна трескаво, сграбчвайки ме за ръката:
— О, сихди, това си е мечка, истинска мечка! Толкова големи не си представях децата на старата майка! Тя естествено не разбира от майтап! Да изляза ли и да й кажа, че се нуждая от кожуха й за килим?
— Почакай! Нападението върху нея ще разяри старата, която сигурно вече също е наблизо. Ти в никой случай не бива да излизаш преди мене!
Докато ние си разменяхме тези припрени реплики, мечката се занимаваше с една пчелна пита, която келхурите бяха оставили близо до прага. Тя я взе между предните лапи, изправи се и започна да я яде по такъв начин, че човек би го намерил за забавен, ако положението беше по-различно.
Беббехите за известно време напълно се смълчаха от страх, после от устните им потекоха без пауза горещи молитви, но не високо, за да не привлекат вниманието на мечката. Внезапно тя получи отзад силен блъсък. Падна на предните си лапи и без да се оглежда за причината на безпокойството, се затътри на няколко крачки, където лежеше нов къс пчелна пита. Зад нея се появи второ малко, може би още по-едро и силно. Тежките въздишки на беббехите станаха по-шумни. Името Мохамед прозвучаваше от секунда на секунда на устните им и тонът на призивите показваше, че страхът им постоянно се увеличава. Когато зад втората мечка сега взе, че закрета навътре и трета, те вече спряха да се съобразяват, че с гласовете си ще примамят старата. Застрашените мъже закрещяха, сякаш бяха вече заръфани. Вярно, първата мецана вече стоеше под Акил и ближеше с доволство събралия се там мед. Няколко мига по-късно втората й правеше компания, докато третата скоро застана при Сали, за да пирува и тя. Беше едно ми ти сърбане и мляскане, почти като на някоя изискана дворцова трапеза, когато е била поднесена супата и никой не обръща внимание на съседа. С други думи мечката си остава мечка, в кюрдските високи планини и на „Table d’hote“93 в Кан, Баден-Баден или Шевенинген.
Първите двама гастрономи набързо олизаха локвичките. Те забелязаха, че сладостта продължава нагоре и се надигнаха, поставяйки лапи по стъпалата и прасците на Акил. Този вече не крещеше. Той ревеше!
— Ох, скъпи сихди, трябва да влезем, иначе ония са изгубени! — настоя Халеф полугласно.
Той поиска да се изправи, ала аз го натиснах надолу и повелих:
— Остани! Още не зная къде е артисала старата мецана, тя може да ни сграбчи изотзад!
Заслушах се в нощта, но не можах нищо да чуя, понеже беббехите пуснаха гласовете си сега толкова екливо, че сигурно се чуваха чак отсреща в бивака на келхурите. Отсъствието на мецаната ми внушаваше опасения. Вярно, малките отдавна бяха отвикнали от нейната гръд, но да ги остави да бродят самостоятелно и без надзор в нощта, това старата със сигурност не би направила, без вниманието й да е било отклонено към нещо важно. Дали носът й не беше се натъкнал на нашата следа? Или й създаваха грижи многобройните дири на кюрдите?
— Сниши се съвсем и не мърдай! — предупредих Халеф. — Старата може всеки миг да дойде иззад ъгъла!
Полуизтеглил ножа от пояса, аз хванах тежкия мечкоубиец за цевите, готов за удар. Моето опасение не беше ме подвело. Един по-светло изглаждащ на нощната тъма силует с исполински размери започна да се изнася бавно иззад зида. Вече си мислех, че ето го мигът, в който ще се реши — мецаната или аз! Но ето че кресчендото на беббехите беше заглушено от един звук, който не беше нито ръмжене или скимтене, нито подсвирване или изскрибуцване и все пак всичко това едновременно и аз веднага видях фигурата да изчезва. Един бърз поглед във вътрешността на Мусаллах ми подсказа причината: двете мечки, изправени до Акил, бяха изпаднали в тупаница и се обработваха с лапи, при което Акил също не оставаше пощаден, и то удвояваше неговия рев. Мецаната наистина бе възнамерявала да споходи мен и Халеф, ала от грижа по малките бързо се бе обърнала и сега се появи на вратата.
Човек почти би могъл да я сметне за полярна мечка, ако главата й беше по-дълго, а муцуната — по- остра. Тя беше кажи-речи чисто бяла, с дължина далеч над два метра и метър и половина височина при холката — едно рядко голямо и силно животно. Едното ухо на мецаната липсваше. Вероятно го беше изгубила в битката с господин съпруга или някой съперник. Звярът постоя само за миг неподвижен. Но това беше достатъчно да се види, че един лек удар на предната му лапа стигаше да повали и най-силния мъж. Неговият вид изпървом отне дъха на двамата беббехи. Затова пък после изригнаха толкова по-силно.
— Аллах, Аллах! — закрещя Акил. — Сега то е тук, чудовището! Сега тя е тук, смъртта! Сега вече няма никакво спасение!
И по същото време синът му виеше:
— Това е духът на свещеника, който ще ни изяде! Това е пастта на смъртта, в която ще изчезнем! Помогни ни, о, Аллах! Помогни ни, о, Пророк на всички вярващи! Спаси ни, о…
— Мълчи! — прогърмя към него баща му. — С могъществото на Пророка е свършено! Помисли…
Не го изслушах по-нататък, защото мигът за действие беше настъпил.
— Остави ме да вляза първо сам, иначе ще ми се пречкаш на пътя, Халеф! — заповядах на хаджията, като се изправих.
Карабината оставих да падне, в случая тя с нищо нямаше да ми е полезна. В замяна стиснах ножа между зъбите и вдигнах мечкоубиеца, но не за удар, а най-напред за сблъсък, защото сега знаех какво ще последва. Мецаната се завтече с две-три бързи движения към дърлещите се малки и ги отхвърли с един внимателен удар на лапата настрани. После се изправи бавно и застрашително пред Акил, който се разпищя за помощ, изпълнен с ужас:
— Помощ, о, Боже на християните! Помощ, о, Иса Бен Мернем, тук никой друг не може да ни помогне!
И в същия смъртен страх Сали скимтеше:
