постигнах нищо повече, освен че си останах член на експедицията, защото да ме натири в пущинака, египтянинът не можеше. Ала той говореше само най-необходимото с мен и при всяка възможност ми даваше да почувствам, че той е господарят и повелителят. Ако по-рано ме беше ценил и се отнасял към мен като с приятел и съветник, то сега за него бях, както хората често се изразяват, петото колело на колата и бивах привличан за допитване само когато неговите мислителни и деятелни способности закъсваха.
Това неиздържащо се положение на нещата ме доведе до решението във Фашода да напусна Рейс Ефендина. Но когато пристанахме там, се оказа за жалост, че в града и околностите цари блатна треска и до месец не се очаква някакъв кораб да тръгне надолу по реката. Ахмед остана тук само два дни и после вдигна котва, за да избегне заразата.
Аз добре забелязах с каква неохота ме задържа на борда, ала нямаше как да промени нещата. За съжаление стана така, че той точно сега сметна, че се е появила нова причина да ми завиди. Във Фашода бяхме чули именно, че по време на отсъствието ни ловците на роби отново били станали дръзки. „Еш Шахин“, нашият отличен ловен кораб, толкова дълго не бе виждан по Нил и ето как куражът на роботърговците отново бе нараснал. Макар напоследък да не били предприемани ловитби на роби, то все пак имало още селища, където тайно бил държан рекик. Черните бивали сега докарвани до Нил и прехвърляни на десния бряг, откъдето после експедирането можело да продължи без риск. И специално местността между Кака и Куек под Фашода била избрана за тоя забранен занаят, така че Рейс Ефендина реши да кръстосва известно време нагоре-надолу, та евентуално да направи някой улов.
Що се отнася до мен, аз не вярвах в истинността на този слух, ала се пазех да му го кажа, толкова повече че не бях попитан за моето мнение. Със своите поотделно издигащи се в почти лишената от дървета степ сламени колиби Кака предлагаше също толкова малко необходимите скривалища на търговците на роби, както и мизерното шиллукско село Куек, и тъй като между двете селища нямаше никакъв брод, то търговците, чийто избор би паднал върху тази местност, направо биха доказали сами некадърността си. Вярно, от Кака водеше един много оживен път до територията на баггара и покрай Джебел Кадеро до страната на такалехите, който винаги е бил главният път на продавачите на роби, така че действително не бе невъзможно сега отново да се използва от тези хора. Поне Рейс Ефендина беше убеден в това. Аз тайно признах тази възможност, наистина, ала същевременно приех, че прехвърлянето през Нил не би се осъществявало в близост до двете споменати селища, а по някоя намираща се по-долу от тях махада121. Защо по-долу от тях! Защото противоположната посока означаваше една значителна заобикалка и с това голяма загуба на време, а колкото е по-дълъг пътят, толкова повече роби загиват.
Рейс Ефендина отново се намираше на своята същинска ловна територия и приемайки, че би могъл да направи някой улов, той бе споходен от мисълта, че може да ми се предложи случай пак да се отлича. Ревнивостта му се удвои и той реши, след като не е съумял да се отърве от мен във Фашода, поне сега да ме прати в „глуха линия“. С най-радостна физиономия ми съобщи, че искал да ме натовари с едно поръчение, което било доказателство за голямото му доверие към мен. С други думи хранел убеждението, че остров Матениех бил използван за прехвърляне на реката. Аз трябвало значи да се спусна по течението, за да разузная местността и остана там, додето той дойдел впоследствие с „Шахин“. Залагал на моя опит и остър ум доверието, че ще съм в състояние да му предам добри вести. Аз прозрях Рейс Ефендина, ала приех без всяко възражение предложението му. Вярно, знаех също така добре като него, че тъкмо на остров Матениех няма да намеря никаква следа от роботърговец, но тайно бях на мнение, че бродът, на който излиза керванския път, трябва да се търси между него и Куек. Вместо на „глуха“ Ахмед ме прехвърляше на „действаща“ линия и докато аз знаех, че той никого няма да залови, за мен се откриваше възможност да сторя онова, което бе искал да предварди, защото аз възнамерявах не да пътувам директно до остров Матениех, а да изследвам брега надолу до него. Това обаче премълчах.
Ахмед Абд ел Инсаф беше както учуден, така и зарадван на моята бърза готовност и в този пристъп на добро настроение ми разреши сам да си подбера хората, които щяха да ме придружават. При мишра122 на Кака беше оставена от едно пътуващо нагоре дахабийе една Арба’а Макадиф123, чиято стройна, целесъобразна конструкция ми привлече очите. Аз помолих Рейс Ефендина да секвестира лодката и да я вземе на буксир до Куек. Той изпълни желанието ми. В Куек си избрах четирима яки асакери, за които знаех, че са ми предани, наредих да бъде прехвърлен в Арба’а Макадиф един приличен запас от провизии и муниции, както и разни други неща, които смятах за необходими, и казах после на моя храбър Бен Нил, че ще трябва да ме придружи. Той беше така запленен от това, че насмалко да ме прегърне. Лодката беше достатъчно просторна за да предлага удобно място за нас, шестимата мъже. Тя имаше и платно и ето как аз се отправих с удоволствие на това пътуване, което всъщност трябваше да означава кратко изгнание. Бен Нил показа, че не съм аз единственият, изпитващ това задоволство, защото когато Куек и „Шахин“ изчезнаха от очите ни, рече:
— Ефенди, знам, че Рейс Ефендина искаше да се освободи от теб. Твоята слава стана твърде голяма за него, той вече не иска нищо да ти дължи. Аз обаче мисля, че ще се случи тъкмо обратното.
— Защо мислиш така? — попитах го.
— Защото си в толкова добро настроение и му уйдиса на хатъра, без да му речеш една дума напреки. Аз те познавам. Когато правиш физиономия като в този миг, то ти или се чувстваш много доволен в душата си, или си наумил някоя даббар124 която ще ти подейства благотворно на сърцето, а и нас ще изпълни с радост.
Четиримата гребци също бяха доволни, дето изборът ми е паднал върху тях. Те се чувстваха освободени от корабната дисциплина и хранеха радостното очакване, че нашето пътуване няма да е така безрезултатно, както предполагаше Рейс Ефендина. Ако ни провървеше, щеше да им се падне дял от плячката, който естествено щеше да е толкова по-голям, колкото по-малък е броят на участващите хора. Ние бяхме само шестима, а те знаеха, че аз нищо няма да приема.
Аз насочвах руля, Бен Нил седеше на носа на лодката, а асакерите се бяха, изтегнали безделно, понеже вятърът беше благоприятен. Бяхме издигнали платното и нямаше защо да се трепем с греблата. Нашето отплаване от Куек беше станало в следобеда и тъй като наблизо нямаше брод, аз не сметнах за необходимо да търся следи от роботърговци. Тая работа щеше да започне едва на следната утрин. Плавахме под ветрило до вечерта, че и после, защото луната светеше ярко, а вятърът не беше се обърнал, както обикновено се случва по Нил между деня и нощта. По-късно реката правеше голям завой. Платното увисна и понеже сега трябваше да гребем, аз предпочетох да се насочим към брега. Там пристанахме под дърветата, вързахме лодката за един ствол и легнахме да спим. Един трябваше да остане да будува, за да поддържа огъня, който заради хапещите мухи се налагаше да гори цялата нощ.
Когато на следващото утро пътуването продължи, беше време да удостоим брега с вниманието си, а и иначе да се оглеждаме за някакъв брод. Че това при голямата ширина на реката не беше нещо лесно, се разбира от само себе си, толкова повече че трябваше да се разграничаваме между една махада и един ход. Жителят на Горни Нил разбира именно под махада същински брод, плитчина, където дадена река може удобно да се прехвърли заради спокойните води.
Наближаваше пладне, когато Нил се раздели на няколко ръкава, между които се проточваха ниски наносни острови. Водата течеше в тези корита толкова спокойно, че това безусловно трябваше да е брод, ако тук изобщо имаше някакво подходящо място за преминаване. Нито един едничък крокодил не се виждаше по наносите, а най-дълбокият от тези речни ръкави имаше толкова малка ширина, че лесно можеше да бъде преплуван. Ние пристанахме при всеки от тези острови, за да ги изследваме. Всички бяха обрасли с ом суфах и храсталак — една бързо растяща растителна плетеница, която за късо време покриваше всяка следа. Но на наноса, лежащ най-близо до левия бряг, открихме един още не съвсем потулен от треволяка шебах, един от онези тежки чатали, който пленените чернокожи трябва да носят на врата си. Как. беше дошъл насам този шебах? Очевидно тук през реката е минало робско шествие. Наредих на асакерите да гребат напълно до брега, за да изследвам и него. Там имаше един непроходим гъсталак от амбак, който привлече вниманието ми. Амбакът или амбачът125 е храст, принадлежащ към пеперудоцветните, чиито стебла по време на разлива бързо изхвръкват на няколко метра над най-високото водно равнище, за да залинеят след спадането на водата. Дървесината е гъбеста, но много трайна и същевременно толкова лека, че масово се използва за строеж на салове. Един сал, на който се сместват двама-трима души, без усилие може да бъде носен от сам човек.
По-голямата част от този гъсталак беше вече изсъхнала, мъртвите стебла лежаха скрити под папируса,
