Когато месото на мечките беше разпределено, започна печенето и после пиршеството, при което между нас и келхурите беше сключено приятелство… за вечни времена. Какво трябва да означава една такава вечност, знаят държавниците на всички страни, знаят го също и кюрдите.111
Мечите лапи се усладиха отлично на Халеф и мен. На месото на прастарата „Мечка на безсмъртието“ бих се осмелил да посегна само ако ме гони вълчи глад. То беше неизразимо твърдо и жилаво и сигурно имаше вкуса на гьон, ала на келхурите, изглежда, доставяше истинска върховна наслада. Поне уверяваха единодушно, че никога не са вкусвали подобни, изпълнени с толкова чест Лукам еш Шухре112. Гордостта да могат да излапат тази именита мецана, по всяка вероятност правеше невъзприемчиви техните вкусови нерви.
След яденето от твърдо и трайно дърво беше одялан и сглобен един огромен кръст, който после бе така закрепен горе върху предния зид на Мусаллах, че за отстраняването му щях да са необходими обединените усилия на много мъже. Когато приключихме с това, Сали Бен Акил попита:
— Ефенди, при моите пътувания съм се запознал с много особености на европейците. Зная, че при случаи като сегашния те устройват един тържествен такдис113. Не си ли на мнение, че един такъв такдис тук също ще си е на мястото?
Бях удивен от факта, че той, проповедникът на исляма, предлага освещаване на този символ на християнството. Аз на драго сърце се съгласих, ала се налагаше да бъда предпазлив. Не биваше да засегна верските разбирания на кюрдите и преди всичко трябваше да се пазя да унищожа семето, попаднало днес в толкова много сърца. Ето защо подбрах думите си внимателно.
— Да, ние ще осветим кръста. Той трябва да се издига в тези планини, в които досега живееха омразата и непримиримостта, като символ на любовта и мира. Съгласни ли сте всички с това?
В отговор получих едно стогласно „да“ и продължих:
— Ако някой от вас знае подстрекателната песен на Филех ел Мафилех, нека ми каже началото!
Шейхът беше този, който веднага започна:
— Джаса, никма, бугхда, тхар…114
— Стой, повече не ми е необходимо! — прекъснах го аз. — Тези четири думи говорят достатъчно какви мрачни облаци са тегнели от столетия над тези планини и долини. Те трябва да бъдат разкъсани и прогонени от слънцето на любовта и добротата. Ако някой от вас има боя у себе си, аз ще ви напиша на този кръст една друга, по-красива мувал115, която ще просветли сърцето на всеки човек, който дойде насам и я прочете.
Тогава един се обади:
— Ефенди, аз съм саббагх116 на племето и имам у себе си повече нил117, отколкото ти е нужно за един такъв надпис.
Това ме зарадва. Четка нямах, наистина, но си изготвих една, като отрязах част от зелена клонка и раздъвках края, докато стана на влакна. После двама здрави кюрди трябваше да се качат с мен горе до кръста. Аз стъпих на раменете им, достигайки по тоя начин напречната греда, и написах с арабски шрифт каквото ми внуши мигът. На арабски редовете са много по-къси, отколкото в превод, където, с придържане към римата, биха гласели:
Когато привърших и Сали Бен Акил прочете надписа на невладеещите четмото кюрди, пожънах всеобщи овации. Аз държах кратко тържествено слово, подканих слушателите да издигнат ръце и се помолих с „Отче наш“, в чийто завършек всички се включиха с едно мощно „амин“ към моето „амен“ — дума, която има същото значение. Може би само на Сали Бен Акил беше ясно, че с това те извършиха едно голямо нарушение на догмите на исляма.
От само себе си се разбира, че стражите, стояли долу в речното корито, отдавна бяха прибрани. Разбирателството между всички сега бе така пълно, сякаш никога не беше съществувала вражда помежду ни. Ние решихме още да не потегляме, а целия ден и също и следващата нощ да останем тук горе при Мусаллах ел Амват, и не е трудно да се помисли, че моят дребен, приказлив Халеф се възползва от тази възможност, за да разправи моите дела и изтъкне достойнствата ми, при което обаче не забравяше ни най- малко своите.
Аз също не пропуснах тази възможност да отмине, без да съм полял пръснатите семена, при което имах в лицето на Сали Бен Акил един внимателен слушател. Припомних си думите на нашия Спасител към Петър: „Отсега ти ще ловиш человеци!“ и същевременно сентенцията на поета: „О, Господи, как окриля щастието да си спасителят на някоя душа!“118
Аз разказах за старозаветните предсказания, за рождението на Христос, за неговия живот, смърт и възкресение, за учението му. Но не го вършех с досадната маниакалност да се покръстват езичници, с което навярно бях постигнали противното на моето намерение. Хората ме слушаха безмълвно и без да ме прекъсват, първо внимателно, после учудено, изпълнени с удивление, докато накрая Шир Самурек резюмира мислите и чувствата на всички в един възклик:
— Ама, ефенди, ние от всичко това нищичко не сме чували и знаели!
— Не е необходимо тепърва да ми го казваш. Това признание вече са ми правили някои мюсюлмани, които са презирали и проклинали учението на Христос, без и една дума да знаят за него. Не е ли глупост да дадеш преценка за нещо напълно непознато?
— Имаш право. Значи Иса Бен Мернем наистина е сторил всичките тия чудеса, дето ни ги разказа?
— Да.
— Но защо сега вече не се случват чудеса — нито при нас, нито при вас?
— Такива все още се случват.
— При вас?
— И при нас, и при вас.
— Това не го вярвам!
— Защото очите ти са затворени. Необходимо е само да ги отвориш и ще видиш навсякъде чудеса.
— И ти мислиш, че аз вече също съм преживял такива чудеса?
— Да.
— Машаллах! Назови ми едно, едно-единствено и ще повярвам!
— Няма да ми е никак трудно. Хаджи Халеф Омар разказа преди малко как ви подслушах. Ти приканваше твоите воини да се присмиват на Сали Бен Акил. Те го сториха и ти после каза на него и баща му: „Сега знаете ли какво мислят за вас разумните мъже? Утре по това време ще чуете същото хилене от устата на Шейтана в Джехеннема и то ще звучи в ушите ви през всичкото време на вечността! Вашето очакване е лъжа, надеждата ви заблуда и вярата ви измама. Нито Аллах, нито неговият Пророк ще се смилят над вас и когато после в смъртния си страх се обърнете към лъжовния бог на неверниците, който се казва Иса, то Небето ще се отвърне напълно от вас и Пъкъла ще възликува на вашето отцепничество!“. Това бяха думите ти и ти ще се съгласиш, че така си ги казал!
— Да.
— Ти считаше просто за невъзможно, тъкмо обратното на твоята заплаха да се случи?
— Да, за съвсем невъзможно!
— Е, какво последва после? Беббехите бяха освободени, а ти самият попадна в плен. Каквото смяташе за невъзможно, се случи. Но когато нещо невъзможно стане истина, хората го наричат именно чудо. Още ли се съмняваш, че има чудеса?
— Не знам какво да кажа, ефенди.
— Ти го съзнаваш, ала се противиш да го признаеш. И все пак към това чудо се прибави даже едно още по-голямо. Сали Бен Акил и неговият баща, вашите смъртни врагове, седят сега при вас като приятели. Те