напред, докато можеш да видиш къде се намираш. Но не забравяй предупреждението ми. Един по-висок вик веднага ще ти докара смъртта! Сега искам да мълчиш.
Шир Самурек се подчини.
Облаците се оцветяваха бавно, но ставаха все по-светли, един слаб здрачен светлик разкри върховете на отсрещния планински хълм и започна да се плъзга полека надолу. Долината все още лежеше черна под нас. Вляво отсреща водопадът беше обвит в мрачни, непроницаеми изпарения, а над езерцето под нас, където бивакуваха кюрдите, тегнеха също такива гъсти кълба мъгла. При тях все още беше нощ! За нас тук горе обаче първият бледен утринен зрак бързо ставаше по-светъл. Той се спускаше по отсрещния рид, докато достигна Мусаллах ел Амват. Ние не я виждахме сега, наистина, съвсем ясно, а само като през някакво було, но все пак доста отчетливо. Тогава Шир Самурек трепна, разтвори очи и се вторачи насреща. Завладя го ужас, защото видя исполинската мечка да стои на вратата с кръст в лапите. Нашата сигурност ме застави към едно бързо предупреждение.
— Нито една гласна дума, иначе ще те ръгна!
Същевременно опрях върха на ножа на гърдите му. Той затвори очи, отвори ги отново, стисна ги повторно и рязко ги отвори пак, защото не можеше да се съмнява: мечката стоеше отсреща и си оставаше неподвижно да стои. Тогава аз сложих ръка със силен натиск около мишницата на Шир Самурек и заговорих бавно думите, които бях чул от собствената му уста:
— Ако мечката на мъртвия свещеник застане там отсреща при входа на Мусаллах, държейки в лапите кръста на християните, ще повярвам, че на тоя Кара Бен Немзи, християнското куче, може да се удаде да ви спаси от нашите ръце, по-рано обаче — не!
Лицето му стана пепелявосиво, клепките се спуснаха, а страните хлътнаха — той из един път заприлича на мъртвец. Дишането му се затрудни и излизаше като стенание през обезкървените устни. Аз мълчах, за да не отслабя ефекта от моите думи. Това продължи известно време, след което той отвори отново очи, отправи потресен поглед към мен и попита:
— Ти да не би да си християнинът?
— Така е — потвърдих аз.
— Кара Бен Немзи ефенди?
— Да.
— Аллах… Аллах… Аллах! — изпъшка той на три пъти и отново мина известно време, преди да се осведоми: — Тази мечка не се движи. Мъртва ли е?
— Да.
— Умряла? Или е убита?
— Беше намушкана.
— От кого?
— От мен.
— Машаллах! Преди туй обаче е изяла беббехите?
— Не.
Шир Самурек се сви, после обаче бързо се изпъна и попита трескаво:
— Значи те са още живи?
— Да.
— Невредими?
— Напълно здрави и читави.
— Не го вярвам, не мога да го повярвам, това е лъжа.
— Истина е. Аз няма да изричам заради теб лъжа.
— Покажи ми ги тогава! Не мога да ти повярвам, преди да съм ги видял!
— В такъв случай се огледай!
Аз извъртях шейха на келхурите настрани, така че да може да види Акил и сина му. Въздействието беше още по-могъщо от преди малко, когато съгледа мечката. Надавайки един замиращ вопъл, той затвори отново очи. Цветът на лицето му изпъкна кървавочервен, а вените по челото му се издуха до пръсване. Ужасът изтласка кръвта му в главата. После обаче лицето се сви още повече отпреди и на устните дойде едва чуто, почти хъхрещо:
— Беббехите са свободни!… Спасени от християнина!… Отсреща мечката… със салиб102 в лапите!
После се просна неподвижно като труп. А аз казах бавно и с тежко натъртване както преди малко:
— В името на Аллах и моята душа, ако той въпреки това го стори, самият аз ще изгубя доверие в исляма и ще отправя очи към Господа, който умрял на кръста, за да спаси грешниците и върне заблудените в правия път!
Тогава келхурът се надигна, доколкото му позволяваха вървите, и ме погледна в лицето с безумни очи.
— Ти и преди малко знаеше думите ми и сега знаеш също така точно тези. Аллах трябва да ти е дарил своето всезнание, за да съсипеш всичките мои намерения. Ти дойде да ме отмъкнеш от бивака, убил си мечката и си спасил тези беббехи. Сега няма да е чудо, ако си си взел обратно и конете.
— Това наистина няма да е никакво чудо — ухилих се аз, като го извъртях на другата страна. — Погледни надясно, ако искаш да ги видиш.
Като съгледа животните, кръвта му отново се изкачи в лицето и той изрече със запъване и с одрезгавял глас:
— Дахел Аллах! (Умолявам те в името на Аллах!) И това също си сторил, също това! Ако сега Аллах не ми помогне, ще си изгубя разсъдъка!
— В такъв случай пожелавам дано ти помогне, защото точно сега трябва да си събереш целия разсъдък, ако не искаш да загинеш заедно с всичките си войни.
— Как тъй?
— Твоите хора ще видят мечката там отсреща. Ще забележат липсата ти и ще ги обхване голям страх. Ако после в ужаса си не знаят какво да правят, моята Баруда ес Сир103 ще надигне своя глас и няма да замлъкне, докато ни един от тези келхури не остане жив.
Тук приказливият Халеф не можа да се сдържи да не прибави към моята заплаха и своята:
— А аз ще помогна на ефендито така да надупчим келхурите с куршумите си, че телата им да замязат също гхарабил104. Вие ни окрадохте и осмяхте, искахте да ни хвърлите на мечките. Затова сега всички ще измрете, ако си изгубиш разсъдъка. Ти се нуждаеш от него, както съвсем право каза ефендито, баш сега много по-належащо отколкото нявга в целия си живот.
— Кой си ти всъщност? — попита го шейхът. — Да не би хаджи Халеф Омар, придружителят на този християнин?
Дребосъкът гордо изпъчи гърди.
— Не говори така късо за мен! Моето име е много по-дълго, отколкото си мислиш! Всички, които ме познават и са чували за мен, знаят, че аз се наричам хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госсарах!
Шейхът възприе тези думи напълно сериозно, защото като ориенталец беше свикнал с този начин на изразяване. Той направи една слисана физиономия и се обърна отново към мен.
— Известно ли ти е, ефенди, какво са престъпили спрямо теб тези двама беббехи?
— Известно ми е — потвърдих аз.
— Че Акил носи вината за открадването на конете ви?
— Да.
— И че Сали Бен Акил се е стремил към живота ви?
— Също това.
— И ти въпреки всичко се би с мечката, за да ги спасиш от смъртта?
— Това беше мой дълг, защото аз съм християнин.
— Какво мислиш да правиш сега с тях? Вие се намирате с тях в кръвно отмъщение и навярно сте искали само да постигнете те да умрат от вашите куршуми?
— Не. Като християнин аз не познавам отмъщението. Аз им дадох свободата. Те ще могат да вървят,
