— А другите?
— Не са обелили и дума, откак ти тръгна, и се правят, все едно изобщо ги няма тук.
Аз естествено бях задавал тези въпроси тихо. Сега прибавих:
— Вържи конете тук вляво при храстите, за да могат да попасат. После ще спим, като двамата с теб ще се сменяме в стражата.
Аз си легнах на мъха да беббехите и ги предупредих тихо да не говорят, а също да поспят. Шир Самурек нито ги беше видял, нито ги чул и следователно не знаеше, че те са още живи и се намират в непосредствена близост до него. Диалогът ми с Халеф също беше проведен тихо, така че келхурът и от него не бе могъл нищо да разбере. Шейхът значи не знаеше, че сме си върнали животните, и не биваше преждевременно да го научи. Аз бях уморен, Халеф — също. Той получи първата стража, аз поех втората, за да бъда буден на разсъмване, когато ще мога да наблюдавам пленника. Тъй като можех да разчитам на бдителността на Халеф, не си направих труда да си взема обратно от него пушките и заспах, за да се пробудя едва когато той ме събуди един час след полунощ.
Скоро след това чух неговото бавно, равномерно дишане. Беббехите се надхъркваха един друг. От шейха не се долавяше никакво вдишване и издишване. От това заключих, че той е буден. Какви ли мисли се въртяха из главата му? Колко беше сигурен само той в своя план! Колко надменно се беше надсмивал над мен и Халеф! А сега лежеше тук вързан и със запушена уста, пленник на „християнското куче“, което само преди броени часове искаше да остави на мечките да го разкъсат.
Потънах в мисли. Колко много такива нощи бях прекарал в самотно бдение из чужди страни, по прерии и в девствени гори! Никоя от тези стражи не си приличаше с другата, ситуацията винаги беше различна. И все пак имаше едно нещо, което винаги беше налице, което придаваше на всички тези нощи еднаквия тембър, бих казал, еднаквото акордиране, което навсякъде твореше в душата ми меките и твърди тонове, а именно чувството за Божията близост, усещащото се с всички фибри присъствие на Този, който е върховната Сила и същевременно безпределната Любов, блажено изпълващото същността убеждение, че една безкрайна и всемилостива мъдрост ме е довела да самото място и ще продължава да ме води нататък. Както нищожно дребната какавида на някоя малка пеперуда лежи на дланта на разтворения исполински пестник, така и човекът се намира с всички свои мисли и чувства, с всички свои надежди и колебания във всемогъщата ръка на Бога, която не го смазва, а само води до земното щастие и иска да поведе после към вечното блаженство на небето.
Как радващо добре стоят нещата с едно сърце, което бие с крепката, непоклатима вяра, че е обгърнато от любовта на Отца и трябва да се остави да бъде ръководено от неговата мъдра доброта, макар и да не разбира неговите намерения. Това не е повърхностно отдаване на бабешките и детски приказки за добрия Господ, който всичко вижда, а едно самоосъзнато, по собствена воля и затова толкова по-ощастливяващо възвисяване до една висша воля, срещу която не помага никакво възпротивяване. Който си мисли, че ще може да й противостои, той ще бъде принуден да осъзнае своята заблуда, та даже и ако не в последния, най-тежък миг от своя живот, то вече съвсем сигурно след часа, който ние така погрешно наричаме „смъртен час“. Човешката душа не се състои от елементарни частици, които след отзвучаването на погребалните камбани ще се разпилеят в измъдруваното от атеистите Голямо нищо, а веднага щом напусне земния си дом, тя ще трябва да даде отчет пред Вечния Съдник за всяка стъпка от пътя, който е изминала от своето пробуждане до освобождаването от телесната обвивка. Това е една несъмненост, която щеше да предизвиква неимоверен ужас, ако не се знаеше също така, че Вечната справедливост води, наистина, следствието и произнася присъдата, но пък после Божието милосърдие ще упражни правото на помилване над разкаялия се.
Както така наречената „нощ на смъртта“ е все пак само портата към отвъдния живот, така и споменатите преди малко избдени нощи винаги са насочвали моята душевност нагоре. Събитията през деня държат в плен духа. Бляскавите руни на небесната твърд привличат погледа после към висините или пък тъмната, безлунна и беззвездна вечер те прави склонен към вглъбяване. Тогава в дълбокия душевен мир или изгряват ярки звезди, или над извършените и неизвършени грехове на деня се появяват облаците на тъгата. Така се създава едно отражение на Вечния съд, защото човек преценява своя начин на поведение според Божиите закони, следователно точно същите, според които един ден ще бъде произнесена присъдата му. Колко често в такива случаи съм премислял своите чувства, въжделения и постъпки, съпоставяйки ги с Божиите предписания, и нито един-единствен път не съм намирал, че аз, това означава съдията в моя душевен покой, мога да бъда доволен от себе си. Човек, който гордо изпъва врат в чувството си за християнство, никога не е провеждал съд над себе си, защото ако го беше сторил само един-единствен път по правилен начин и без самомнителност, то щеше да е станал съвсем скромен и смирен.
Така седях сега в тъмната нощ край спящите, със заострено внимание към всеки шум, нарушаващ тишината, и същевременно вглъбен в себе си. Влажното дихание на дълбината пъплеше нагоре по ридовете, а небето бе покрито от плътен, непроницаем облачен шатър. От време на време един кратък, бърз полъх ми издаваше, че някоя ватвата98 е изпърхала край мен с нечути удари на летателната ципа. Шумът по един висок клон, последван от прошумоляването в по-нисък ме осведоми, че някой лаком синджаб99 е излязъл на грабеж. Един нощен сурсур100 засвири с цигулката на надкрилието си отсреща при Мусаллах, та чак до нас се донесоха резките звуци, а после откъм долината прозвуча глухото „бубуху“ на байкуш101. Навсякъде търсене на плячка, грабеж и изяждане! Дори нощта не носеше мир за света на животните! Не е ли така и в света на хората?
Там долу лежаха келхурските кюрди. Техните мисли бяха любопитно отправени към Капелата. Те бяха убедени, че сега там се трошат човешки кости под мечи зъби, и че земята на мирното някога място е почервеняла от кръвта на беббехите. И само тези ли полудиви хора бяха разбойници? Няма ли капки, които също така малко като кръвта трябва да бъдат проливани, макар и да не са с червен цвят? Капки, които идват от сърцето? Няма ли сълзи, които веднага трябва да легнат на съвестта на този, който ги е накарал да бликнат? Няма ли бедняшка пот, която крещи към небето като кръвта на Авел?
Това бяха нерадостни размишления, от които ме стресна един лек шум. Една суха съчка изпука в моя близост, а после добих впечатлението, че по тревата се придвижва някакъв тежък предмет. Протегнах ръка към Шир Самурек. Трябваше да напипам главата му, ала посегнах само в празното. Аха, келхурът искаше да направи опит да ни се измъкне въпреки вървите. Той се беше прибутал от мястото, на което бе лежал, ала едва се беше отдалечил на няколко педи, и аз го склещих здраво. Поиска да се отбранява с крака, но аз го предупредих тихо, за да не събудя другите:
— Лежи си кротко, иначе моментално ще почувстваш острието!
Кюрдът съзна, че подчинението е по-добро от безполезната съпротива, и аз го замъкнах на по-раншното му място, след което седнах толкова близо до него, та щях не само да чуя, но и да почувствам един повторен опит за бягство.
Седях така, докато първите пернати предвестници на утрото се пробудиха и извисиха гласове, макар да бе още съвсем тъмно. Те разбудиха Халеф и двамата беббехи. Черното облачно небе започна да се оцветява в сиво. Тогава Халеф попита тихо:
— Бива ли да говоря, сихди, или и сега трябва още да мълчим?
— По-добре мълчи — посъветвах аз. — За теб няма нищо важно за казване. По-важно е да се наблюдава шейха. Аз ще му придам друго положение, та да не може веднага да ви забележи.
Аз се преместих заедно с Шир Самурек на късо разстояние, измъкнах ножа и го опрях на гърдите му.
— Парцалът досега ти затваряше устата. Аз ще го отстраня, за да можеш по-лесно да дишаш. Разрешавам ти също да говориш с мен, но само колкото да мога да го чувам. Заговориш ли по-високо, или пък се осмелиш да викаш за помощ, то този вик ще е последният в живота ти, защото в същия миг ножът ми ще ти прониже сърцето!
Измъкнах парцала от устата на шейха. Той си пое на няколко пъти сулука и попита после, изричайки думите припряно, но тихо:
— Шукер Ходех! (Слава Богу!) Почти щях да се задуша! Къде се намирам?
— Скоро ще различиш, без да е необходимо да ти го казвам.
— Тогава искам поне да знам кой си!
— И това не е нужно да ти казвам. След късо време сам ще се ориентираш с името ми. Гледай право
