обаче той беше сам, или се беше изтегнал заедно с други, за мен имаше огромна разлика! Пред себе си чух гласове, значи кюрдите не спяха. Бях го очаквал, защото напрежението за изхода на мечата трапеза в Мусаллах трябваше да ги държи будни. Точно под мен обаче беше тихо. Запълзях предпазливо надолу покрай ръба на оврага. За виждане при тая тъмнилка под гъстия покрив от върхари нямаше нищо, за чуване — също толкова малко. Аз следователно разчитах на носа и върховете на пръстите си, с които опипвах наоколо. Нека не се мисли, че тук обонянието не е могло да ми свърши никаква услуга! Бельо и чак пък смяна на бельото обикновеният кюрд не познава — костюма той си сменя годишно само два пъти — през пролетта и есента, ако е толкова заможен, че да притежава летен и зимен тоалет. Та не е трудно значи човек да си представи, че около него се създава една газова обвивка, която се шири на няколко крачки далечина и няма как да не бъде доловена от един, с що годе добра воля, нос.
И тъй, аз опипвах и душех бавно напред в долчинката, без да се натъкна на някого. Когато достигнах обаче задния план, чух спокойното, тежко дишане на някакъв спящ. Това трябваше да е Шир Самурек! Тъкмо защото не го подуших, подсили у мен това предположение, понеже той като заможен мъж не притежаваше такава всеизпълваща изпарителна обвивка като някой беден дявол. Аз се пробутах до него и плъзнах върховете на пръстите си по облеклото му. Той спеше здраво и беше сам на това място. За мен това отново бе едно обстоятелство, по-благоприятно от което здраве му кажи. Въобще днес късметът, макар одеве да го прокритикувах така нелюбезно, бе сърдечно благоразположен към мен — едно доказателство, що за непредвидимо нещо е той!
Не се нуждаех от дълго време да взема решение и да го изпълня. Една яка хватка за гърлото… един удар с пестник по слепоочието… и шейхът беше мой! Взех го на рамо, изправих се и го понесох по пътя, по който бях дошъл. Че келхурите биха могли да ме чуят, не бе нужно да се безпокоя. Единствената мъчнотия се състоеше в това, че трябваше да правя изкачването с тоя тежък товар в тъмното, но и това беше благополучно преодоляно, и аз стигнах с шейха горе, без тоя да е дошъл по пътя в съзнание.
— Ти ли си, сихди? — попита Халеф, като ме чу.
— Да.
— Има ли щастие?
— Много щастие даже! Тук нося Шир Самурек. Ние значи спечелихме дори и в случай че не ми се удаде да придобия конете преди разсъмване.
— Ти си пленил шейха? Сихди, това е пак един мурафет, какъвто даже и аз не бих могъл да извъртя! Какво ще правиш сега с него?
— Ще го вържем така здраво, че да не може да се помръдне, и ще му набутаме един парцал в устата. Сега аз трябва отново да тръгвам, за да потърся конете. По време на отсъствието ми го пазете добре. Веднага щом дойде на себе си му кажи да не вземе да нададе някой висок вик, ако не иска да получи нож в сърцето.
Тогава Акил помоли бързо:
— Дай ми един нож, ефенди! Аз ще се погрижа това куче да не може да си отвори устата, без на часа да почувства острието в тялото си! Той поиска да бъдем изръфани от мечките и ще заплати за стократния смъртен страх, който изпитахме!
— От ножа си се нуждая аз самият. — отклоних. — Това, което наредих, ще бъде изпълнено от хаджи Халеф Омар, вие засега сте непричастни към шейха. Аз съм този, който го плени. Той следователно ми принадлежи, също и според вашите закони, а който ограби имуществото ми, аз го третирам като смъртен враг и му диря сметка до дупка.
Халеф ме разбра.
— Можеш спокойно да вървиш, сихди. Аз ще се погрижа всичко да протече по хатъра ти. Който посегне на тоя шейх на келхурските кюрди, на мига ще получи моя нож в тялото си!
Бях убеден, че ако се наложи, той ще превърне думата си в действителност и се отдалечих — на първо време точно в посоката, от която преди малко се бях изкачил. Когато почти стигнах оврага, в който бе лежал шейхът, се насочих надясно, за да се добера до ливадната бухта, където келхурите бяха настанили Рих. По периферията й не цареше, наистина, такъв дълбок като в рог мрак, както в гората, но все пак си беше толкова тъмно, та нямаше защо да се опасявам, че ще бъда видян от кюрдите. Сега се питаше къде седяха пазачите, и къде лежеше моят Рих. Е, да, ако можех да извикам „Та’ал!“ или „Ta’a лаха-ун!“97, то нямаше да мине и минута и той щеше да е при мен. Но това аз не биваше да правя и ето как легнах на земята и запълзях към мястото, където за последно го бях видял, понеже добре можех да разчитам, че откак ме бе съгледало, умното животно не се е поместило оттам. Едва бях изминал половината от разстоянието и чух едно тихо, късо изпръхтяване, което познах — Рих ме беше подушил. Сега някой друг кон щеше да скочи и да дойде при мен, той обаче остана спокоен, защото в ответ на неговото изпръхтяване не му бях дал никакъв знак.
Когато достигнах жребеца, почувствах с ръце, че меката тревиста почва бе изровена и изпотъпкана наоколо. Значи са поискали да го отведат и той се е отбранявал, сега беше вързан с ремък за едно забито в земята колче. Конят на Халеф му беше останал верен и лежеше до него. Помилвах храбрия вран жребец, след което той ми облиза ръцете и даде да се чуе едно тихо, пръхтящо стенание. С това „неразумното“ животно искаше да ми каже колко се е страхувало за мен, и колко много се радва сега да ме види отново. Че при него нямаше никакъв пазач, не можех да го проумея. Кюрдите сигурно се чувстваха дотолкова уверени от обстоятелството, че долу под бивака стояха стражи, та нито даже бяха сметнали за достоен труда да си подсигурят този толкова ценен кон.
Аз измъкнах колчето от земята, създавайки впечатление, сякаш конят сам го е изтръгнал и после се е отдалечил, намотах ремъка, с който беше вързан, около врата му и му дадох знак за ставане. Рих се подчини и конят на Халеф веднага последва примера му. Понеже знаех, че жребецът драговолно ще ме следва, което не можех да твърдя за животното на Халеф, взех за юздите коня на дребния хаджи и го поведох точно към мястото, където се бях измъкнал от гората на поляната. Достигнахме го благополучно и сега се почувствах сигурен пред кюрдите, макар да бе трудна задача воденето на двата коня в тоя кюрдски мрак и по нагорнището на стръмния терен. Обстоятелството, че конете нощем виждат по-добре от хората, ми облекчаваше вървежа. Водех коня на Халеф и Рих един след друг. Враният много добре знаеше, че трябва да е спокоен, а и другият, изглежда, също съзнаваше, че тук се изисква предпазливост. Двата се катереха след мен бавно и с внимателно опипване. Налагаше се често да спираме, често да избягваме намиращите се по пътя ни дървета и ето как мога да кажа, че ни беше необходим три четвърти час за изминаването на това късо разстояние.
Халеф и другите ни чуха, когато наближихме мястото, където ме чакаха. Дребосъкът не можа да обуздае нетърпението и попита още преди да съм стигнал, но не толкова високо, че да се чуе долу при кюрдите:
— Кой идва? Сихди, ти ли си?
— Да — отговорих.
— Хамдулиллах (Хвала и слава на Аллах), дето те доведе отново при мен! Но аз чувам, че не си сам. Успя ли?
— Да.
— Аллах акбар! (Велик е Аллах!) Но моето удивление е по-голямо. Ранен ли си?
— Не.
— Тогава чудото е двойно и десеторно. Нека дойда при теб, сихди! Аз трябва със собствените си очи да се уверя.
Той измина малкото крачки до мен и замилва, изпълнен с радост, двете животни. През това време аз се осведомих:
— Как стоят нещата при теб? Всичко наред ли е?
— Да, сихди.
— Говорихте ли с пленника?
— Само аз няколко думи, на беббехите бях забранил. Когато дойде на себе си, той беше на първо време спокоен. После така се замята напред-назад, та си помислих, ще скъса вървите. Аз обаче бързо го укротих. Оттогава не е помръднал и крайник.
— Знае ли шейхът на келхурите кои сме?
— Аз не му го казах, но той може би го подозира.
