изправих се бавно и сложих лявата ръка на устата с онова предупредително движение, което на езиците на всички народи означава подкана за мълчание. Моята цел беше постигната, защото не се чу никакъв вик, само стенанията и пъшканията престанаха. Робите ме бяха видели и при настоящите обстоятелства трябваше веднага да си кажат, че няма защо да се страхуват от мен, а напротив, могат само добро да очакват. Не е трудно да си помисли с какво напрежение бяха отправили очи към мен.
На един добър уестман това веднага щеше да обърне внимание, ала двамата мъже от Такоба не го зачетоха. Сега извъртях аз карабината… два добре премерени удара по главите им и те се сгънаха безмълвно. Наведох се бързо, за да видя дали за момента са обезвредени. Когато се убедих в това, пристъпих няколко крачки напред, така че пленниците да могат да ме разберат дори да им говоря с приглушен глас, и казах:
— Бъдете мирни и не говорете засега нито дума! Дошъл съм да ви освободя. Ще прережа вървите ви. Когато вържа после пазачите, вие ще се заловите с роботърговците! Но не бива да им правите нищо, а само да ги държите, за да можем да ги вържем. Значи внимавайте!
Три пъти шейсет въжета да прережа, това щеше да продължи доста дълго, но когато освободих първите двама, аз ги подканих да вземат ножовете на пазачите и да ми помогнат. По един знак към буша, където се таяха Бен Нил и асакерите, тези също дотичаха и така само след две минути всички роби стояха със свободни крайници.
— Вас Аллах ви е проводил! — заяви един от тях. — Ще имаш ли добрината, господарю, да ни кажеш кой си и откъде идваш?
— Тихо сега! — прекъснах го аз. — След това ще узнаете всичко. Сега да вържем най-напред стражите, а сетне ще се нахвърлим върху другите. Понеже те са се увили в завивките си, няма да могат да се отбраняват. Въжета има повече от достатъчно. Ако всеки от тези мъже бъде държан едновременно от двама или трима от вас, докато четвъртият омотае въжето около завивката, съпротива не може да възникне. Действайте точно според инструкциите ми и нека започваме!
Беше истинско удоволствие да се наблюдава това, което сега се случи. Освободените последваха съвета ми и ето как спящите се почувстваха, преди още да са се разбудили напълно, пристегнати в собствените си завивки. Ако всичко това се бе провело в дълбока тишина, то сега се надигна един такъв ликуващ крясък, че си помислих, камилите ще се подплашат и побягнат. Всеки от спасените роби напрягаше гласа си до крайност, за да даде воля на своето възторжено сърце. Тези крясъци и вой въздействаха така заразително, че моите асакери, и накрая дори и Бен Нил, зареваха ведно с тях. Аз бях единственият, който не смяташе ларинкса си за въздушната клапа на някой тромпет и устата за мундщука на кларинет, и трябваше в продължение на няколко минути да размахвам ръце като крилата на вятърна мелница, преди тези надарени с гласища хора да схванат, че моите жестове преследват целта да сложат край на могъщото разтърсване на въздуха.
— Това кряскане може да ни постави в затруднено положение! — предупредих, когато най-накрая можа да ми се чуе приказката. — То се носи през реката отсреща, където хората от кор Ом Кари може вече да са пристигнали.
— Какво ни интересуват тези хора! — отговори един. — Нека само дойдат да ни приберат. Ще ги посрещнем, както заслужават.
— Те действително ще дойдат. Но ако вашият вой възбуди подозрението им, естествено няма да дойдат.
— Мислиш ли, господарю? Да, тук имаш право! Ние трябва да бъдем съвсем тихи, та утре заран да се прехвърлят, без понятие да си имат за нещата. Тогава ще ги посрещнем на брега и ще им натиснем кратуните под водата, че да се удавят и потънат в Морето на смъртта. А сега ни кажи кой си, о, господарю, за да знаем как да наричаме своя спасител. По бедлатите134 на тези четирима мъже разпознаваме, че те са асакери на хадифа. Ама ти и твоят придружител май не сте асакери?
— Не. Ние не сме войници. Аз съм франк и ме наричат кара Бен Немзи ефенди, а моят млад приятел тук се казва Бен Нил.
В резултат на думите ми тръгна едно мутолевене околовръст по кръга. Говорителят даде на тези неразбираеми тонове един разбираем израз, като попита:
— Ти да не би да си християнин, ефенди?
— Да.
— Има ли някакъв хадифски сабит135, който се нарича Рейс Ефендина и все плава нагоре-надолу по Нил, за да залавя ловци и търговци на роби.
— Действително има такъв.
— Ти си пътувал с него и си му помагал?
— Да.
— Тогава ние сме чували за теб, вярно, не много, ала все пак достатъчно, за да знаем, че ти си приятел и благодетел на всички хора, които са били превърнати в рекик. Абу Рекик често приказваше по пътя със своите хора за теб и Рейс Ефендина, Той, изглежда, има страх от теб.
— Кой е Абу Рекик?
— Ти не знаеш? Ей го къде лежи там вързан при хората си! Той е най-богатият и прочут с лошото си име роботърговец в целия Дар Сеннар. Пътува до Фоджа и още по на запад, за да прави рекик, и отива също толкова далеч на изток през Атбара отвъд до брега на Бахр ел ахмар136, за да продава там робите въпреки корабите и надзора на франките. Той всъщност се казва Тамек ер Рхани137, защото неговото благосъстояние е по- голямо от това на петима паши взето заедно. Но заради своята мащабна и доходна търговия с роби бива наричан само Абу Рекик. Той ни купи там горе в Саламат и ни докара насам, за да ни изтъргува към Ом Карн. Оттам щяхме да бъдем отведени през Карког до Атбара.
— Той значи купува и продава също и последователи на Пророка! Еб алех! (Позор за него!)
— Да, той третира правоверния наравно с неверника като стока, стига само да има печалба от това. Дано за тоя работа неговият лик стане в Деня на Съда черен като кюмур! Сега навярно и ти ще искаш да знаеш кои сме. Ние принадлежим към ферках138 ел хомр на голямото племе баггара и попаднахме в ръцете на един отряд барабра, защото лежахме в дълбок сън. От тях ни купи Абу Рекик. Поради това те моля да не ни смяташ за страхливци!
— Аз знам, че ел хомр се отличават с мъжество и кураж. Те са най-прочутите аджаджир139 и нападат без пушки дори фила140 и керкедана141.
— Радвам се, че знаеш това, ефенди! Ти ще разпознаеш нашата храброст, когато видиш как ще накажем тези роботърговци.
— За тяхното наказание не се изисква кой знае каква храброст, защото вие наброявате шейсет мъже, докато те са само четиринайсет. Впрочем вие нямате никаква работа с тях. Те принадлежат на мен и аз ще ги предам на Рейс Ефендина за наказание.
Това сега бе наистина в разрез с разбиранията на ел хомрите. Аз трябваше дълго да споря с тях, докато ми дадат право и обещаят, че ще предоставят отмъщението на Рейс Ефендина. Говорилият досега от тяхно име беше Шех ес Сех142 на племето и се радваше следователно на голяма почит сред тях. По време на дългия си поход те бяха ужасно гладували и поради това се нахвърлиха най-напред върху припасите от дурра, лежащи в торби край камилите. Също така голям бе копнежът им по една баня и скоро ги видяхме, докато неколцина стриваха негърското просо между камъни на грубо брашно, да се плацикат в крайбрежната вода. Да плуват, те не можеха като истински обитатели на степта. Брашното беше превърнато с помощта на нилска вода в тесто и после просто омазвано в устата като лепило.
Как ли се чувстваха надвитите с изненада роботърговци? Ударът им беше дошъл като гръм от ясно небе. Какво обаче ги очакваше тепърва при Рейс Ефендина? Искам открито да призная, че ме споходи мисълта да ги освободя, да не му ги предам, ала трябваше да си кажа, че тук милостта не си беше на мястото. Те да не би да бяха пощадили собствените си едноверци! А ако освободях Абу Рекик, то това нямаше да означава нищо друго, освен дето щях да го окуража в продължаването на неговия достоен за проклятие занаят. За цялата мизерия, която по-късно щеше да причини, аз щях после да нося вината. А с това все пак не исках да натоварвам съвестта си. Той трябваше непременно да бъде наказан. Но пък длъжен ли бях да предам
