имуществото му на Рейс Ефендина? Не беше ли пленяването на този мъж мое дело? Не принадлежеше ли той с всичко, което притежаваше, според господстващите тук закони и обичаи единствено на мен?
Налагаше ли се да се отплатя на неблагодарността на Рейс Ефендина с една неуместна щедрост?… Не!
Аз претърсих заедно с Бен Нил всички седлови чанти на ездитните камили и в тях намерихме множество ценни за асакерите предмети. Най-доброто ни падна в ръцете при камилата на предводителя, а именно четири торбички златен прах, което за нашите хора представляваше цяло състояние. Това бяха оборотните пари на Абу Рекик. Имаше в наличност и няколко празни кожени торбички. Аз седнах с асакерите и Бен Нил настрани и разделих златния прах на шест торбички, от които всеки аскери получи една, а Бен Нил — две. Те поискаха да избухнат във високо ликуване, ала аз им повелих да мълчат. Не беше нужно ел хомрите да знаят какъв добър улов сме направили. Колко благодарни ми бяха само петимата щастливци! Те имаха единствено тревогата, че Рейс Ефендина би могъл да им изиска праха. Аз обаче ги успокоих с уверението, че и дума не може да стане за такова нещо, и че в краен случай с оръжие ще отстоя разпределението, което съм направил.
Понеже се бе паднала една толкова далеч над всички очаквания богата плячка, моите спътници откликнаха на желанието ми да се откажат от всичко друго. Та казах следователно на Шех ес Сеф на ел хомрите, че може да гледа на камилите и всичко що намери при тях като имущество на него и хората му. Също така в тяхно притежание щеше да премине и всичко, което се намираше по джобовете на пленниците, с изключение на евентуалното злато. Това предизвика радост и у тези хора. Че те пожелаха веднага да встъпят във владение на плячката, не можех да ги виня. Ето защо дадох заповед пленниците да се развият от завивките и да им се изпразнят джобовете, но ръцете и краката добре да се вържат.
Така и стана. Аз бях любопитен как ще се държат мъжете от Такоба. Ако съм бил на мнение, че ще се опъват и впуснат в ругатни, то щях да се намеря в заблуда, защото те понесоха всичко спокойно. Ужасът от пленяването им, което за тях се бе намерило в границите на невъзможното, продължаваше да действа. Само Абу Рекик, чийто ред дойде последен, се държа, наистина, спокойно, докато бе освободен от завивката и после отново вързан, но когато Бен Нил бръкна в джобовете му и поиска да извади намиращите се вътре предмети, оня му се сопна гневно:
— Какво ти скимна! Да не би да съм попаднал сред разбойници, та ми се краде каквото ми принадлежи?
— Кротувай и не говори за разбойници и кражби! — заплаши Бен Нил. — Че нали най-големият и най- лошият крадец и разбойник си ти самият! Ние ви хванахме, значи всичко, което имате у вас, е наше имущество. Такъв е тук законът, както сигурно добре знаеш.
— Ти щеше да говориш другояче, ако знаеше кой съм. Моето могъщество е толкова голямо, че само една дума от моя страна е достатъчна да ви погуби!
— Не приказвай такива дивотии? Ако тук има някой, дето вече стои близо до гибелта, то това си ти самият.
— Не се надсмивай! Аз съм Тамек ер Рхани, когато хората наричат Абу Рекик!
— Това ние знаем. Но кой си и дали те наричат Абу Рекик, или Тамек ел Хасир143, за нас е все тая. В нашите очи ти не стоиш по-високо и от най-окаяния козар. Да, един козар стои в нашата почит хиляда пъти по-високо от теб, защото той е честен мъж, който върши само каквото е угодно на Аллах, докато ти си един хаирсъз, чието място е в онази част на Джехеннема, където мъченията са най-големи.
— Кучи сине, кой си ти, че дръзваш да ме наричаш хаирсъз?
— Аз се казвам Бен Нил. Това е име, по което не е полепната ни една-единствена капка невинна кръв и ни един-едничък грях от тези, които ти имаш безброй на съвестта си. Пази се впрочем да ме наречеш пак кучи син! Тук до мен стои един мъж, който за тая работа ще те накаже много по-строго, отколкото си имаш на представа!
С тези думи той имаше предвид мен, аз стоях до него. Тамек плъзна поглед по мен и рече:
— Нека този човек е който си ще, той не може да ми стори нищо. Той даже нека се пази да ми причини и най-малкото страдание или щета! За моята власт да говоря повторно, съм твърде горд. Но аз имам толкова могъщи приятели и познати, че на всяка ваша дума, дето не ми отърва, ще бъде отговорено със смъртта ви. Пазете се значи!
Тук аз дадох един знак на Бен Нил.
— Остави капъсъза да си плямпа! Той квака като някоя жаба, от чиято уста никакъв друг тон не може да излезе. Той мяза на комар, който се перчи, че щял орела да разкъса. Това е смехотворно. Изпразни му джобовете и да приключваме с тая работа!
Когато Бен Нил се подчини на заповедта, роботърговецът ревна яростно към мен:
— Аз те предупредих. Ако ти въпреки това искаш да се затърчиш към гибелта си, то стори го. Аз няма да ти попреча!
— Ти действително не можеш да попречиш на онова, което искам да сторя — ухилих се аз — и трябва да мислиш единствено за своята, а не за моята гибел. Предупреждавам те да се въздържиш от по- нататъшни ругателства и закани! Ако проявиш още веднъж нахалството да ни оскърбиш с някоя дума, ще накарам да ти въздадат бастонадата!
— Бастонадата? Ти? — изсмя се оня. — Я ми кажи кой си изобщо!
— Достатъчно е да видиш асакерите там, за да знаеш в чии ръце си попаднал.
— Асакери, Аллах! Четирима асакери, само четирима! Те сигур ще са някои апаши, които са окрали куртките. Или са дезертьори, които са били твърде бъзливи, за да издържат службата при хадифа.
— Те са войници на Рейс Ефендина. Дали са бъзливи, можеш да съзнаеш от факта, че ние шестима мъже заловихме вас и освободихме пленниците ви.
— Кой ви даде заповед за това?
— Никой. Няма човек, който би си позволил да ми издава заповеди. Аз по своя угода представлявам тук пред теб Рейс Ефендина.
Тогава му дойде вярната мисъл, видях го по лицето му. Той ме огледа по-внимателно отпреди и затърси думи. После извика с тон, в който прозираше страх:
— Аллах, Аллах! Наистина ли си от хората на Рейс Ефендина?
— Да.
— И си християнски франк?
— Да.
— Казваш се Кара Бен Немзи ефенди?
— Това е името ми!
— Ама нали уж сте били заминали нагоре в земите на чернотиите?
— Виждаш, че сме отново тук. Надявам се, това те радва. И за да се изпълни сърцето ти с още по-голям прехлас, ще споделя с теб, че ние заловихме и наказахме Абд Асл и Ибн Асл, които ти положително познаваш, със смърт.
— Аллах да се смили над нас! Ибн Асл е мъртъв, наистина мъртъв? Истината ли казваш, ефенди?
— Кара Бен Немзи никога не лъже! След като обезвредихме този ловец на роби и всичките му хора, дойде редът на другите и ти ще си първият от тях. Сега вероятно знаеш кой от кого трябва да се страхува — ти от нас или ние от теб!
— Машаллах! Ибн Асл биваше считан за непобедим!
— Смешно! Злото, грехът, никога не могат да бъдат непобедими, докато доброто и справедливостта винаги постигат, макар и понякога късно, победа. Ти също ще го узнаеш по себе си, защото ще ти кажа, че ти днес за последен път в живота си следва забранения път на търговията с роби.
Тамек не отговори веднага. Той трябваше да размисли как най-добре да ориентира държането си спрямо мен. От кое можеше да очаква изгода? От това, че привидно се помири със своята съдба и се покаже покорен, или пък да опита да ми направи впечатление? Смирен да се покаже, за тая работа нали винаги имаше време! Той явно се реши на второто, защото се постара да придаде на физиономията си високомерен израз и ме попита пренебрежително:
— Тъй ли? Наистина ли мислиш, че сега аз съм наред? Искаш да ме предадеш на Рейс Ефендина?
— Да.
