краен случай силом да наложат този мир. После народът се изля с гълчава от височината в долината, за да се прибере по домовете. А ние получихме тази вест от самия шейх. Той напълно се беше помирил с този изход на нещата, макар причината за цялото зло, както все по-ясно забелязвах, да се намираше в собствената му къща, в собствената му властолюбива, горда… жена!
Ние му допаднахме и той на нас също. Не ни покани при себе си, а дойде в нашата шатра, където до полунощ седяхме с наргилета и проста студена храна и оживено беседвахме. Но не за обикновени неща, о, не! А по въпроси, изследващи дълбините и висините. Ориенталецът обича да се занимава с подобни неща, докато западнякът ги предоставя на учените специалисти. В хода на разговора шейхът се прояви като добре осведомен, освободен от предразсъдъци мъж, който умее да извлече най-добрата страна от веднъж взетото решение. След като сега бе решено помирението между двете племена, той веднага бе станал огън и пламък за идеята и готов да откликне по всякакъв начин. Сприятели се бързо и искрено със своя досегашен пленник. А Халеф и аз естествено правехме всичко възможно за най-бързото осъществяване на това решение за мир.
Не беше за чудене, че Али Бен Масхул, който едва-що щеше да бъде разстрелян като смъртен враг, сега биваше третиран като приятел. При бедуините грабежът и кръвното отмъщение спадат към рицарските дела. Хората следователно могат лично да уважават и дори да обичат един кръвен отмъстител, който според западноевропейските разбирания си е чист убиец, даже когато са принудени да го принесат в жертва на кръвното отмъщение.
Често бе споменаван и братът на нашия поет, шейхът на маназахите. Ето как научихме за съжаление, че той е суров, своеволен мъж, при когото сигурно няма да се мине без вътрешна борба при вземането на решение за прекратяване на враждата. Той във всяко отношение бил самолюбив човек и в душата му имало само едно-единствено, приятно за докосване място, а именно любовта към неговия, седящ тази вечер тук при нас, брат. На тази единствена точка се крепеше надеждата, че мирът между двете племена е възможен.
Али Бен Масхул също присъединяваше гласа си за това помирение. Нали по самия себе си беше узнал докъде води враждата. Но беше по-тих от шейха. Вродената му способност да се вдъхновява от красивото днес отстъпваше пред сериозността на мислите, на които бе вдъхнала в него живот Мерхамех. Те го изпълваха вътрешно, личеше си, и това вглъбяване го караше да изглежда така покъртително безпомощен, че се почувствах сърдечно привлечен към него.
Що се отнася до нас самите, отпътуването ни беше решено за ранното утро. Шейхът на мюназахите помоли да ни придружи до границата на неговата територия. На утрешната вечер щяхме да бъдем гости на маназахите, с чийто шейх искаше да уговори сключването на мира, а след това щяхме да бъдем взети под закрила от нашия поет и брат му до пасищата на следващото племе. Колко добро и искрено отношение имаше шейхът към своя досегашен смъртен враг, може да се осъзнае от отговора му при споменаването на неговия окуцял кон.
— Него няма да можеш да яздиш. Той ще остане при мен, докато копитото му заздравее. Предлагам ти моята кулеста кобила. Тя е най-доброто, което притежавам. Виждаш, че те обичам.
Когато после се разделихме, чух, че Али Бен Масхул също получи една празна шатра. Но когато излязох по-късно, преди да си легна, пред моята, за да видя времето, установих, че се е отказал от шатрата. Беше седнал до зида на къщата и не отвръщаше очи от онази, под която почиваше Мерхамех.
Слънцето тъкмо изгряваше, когато напуснахме на следващото утро селото на Омар Бен Амарах. Това означава, че то изгряваше, наистина, но ние не го виждахме. Криеше се зад едно грозно и гъсто мръсно жълто було. Предстоеше ни един от онези калпави дни, през които въздухът е наситен с фин пясък и човек трябва да си затули очите, устата и ушите, за да предпази тези благородни органи. Ето защо всички се сгушихме в наметалата си, така че почти нищо друго освен тях не можеше да се види. Пясъчните вихри не само не престанаха целия ден, а в следобеда положението така се влоши, че конете ни трябваше често да отдъхват и се придвижвахме много бавно. Над деня тегнеше гибелно, сърдито, душно време.
Мерхамех се държеше храбро. Тежкият мъглив слой като че й влияеше по-леко отколкото на мъжете. През целия ден яздеше между шейха и Али Бен Масхул, седящ, както бе уговорено, на кулестата кобила, и беседваше с тях, доколкото позволяваше гъстото покривало. По-късно научих от шейха, че това били само кратки въпроси и отговори, но със свято, благородно съдържание. Когато веднъж спряхме и хвърлих поглед върху Бен Масхул, направи ми впечатление дълбокият, екзалтиран блясък на неговите очи. Понеже тримата се придържаха почти все заедно, аз бях предоставен на моя Халеф. Но не зловидех на двамата мъже заради нашата чудесна Мерхамех. Нейният слуга се движеше отзад с малка група маназахи, сред които се намираха трима старейшини. Те щяха да участват в преговорите за мир заедно с шейха на маназахите.
Пясъкът толкова много обременяваше конете, че трябваше да се откажем от достигането същинската цел на днешната си езда. Беше решено да прекараме нощта при гроба на един мохамедански светец. Той се намираше в една малка горичка, кажи-речи на самата граница между териториите на двете племена, в която човек можеше да намери някаква закрила срещу лошото време. Беше късен следобед, когато достигнахме местността, в която се намираше гробът. Отдалеч той не можеше да се види. Яздехме по една скалиста клисура с много извивки и когато минахме един от завоите, на около двеста крачки пред нас из един път изникнаха четири варосани зида с тясна врата и плосък покрив. Във вътрешността нямаше нищо друго освен голи стени. Двете страни и задната част бяха обгърнати от хилави сикомори, абаносови дървета и сух трънак. Свърнахме нататък. Постройката предлагаше подслон за Мерхамех, а за нас мъжете все щеше да се намери място в горичката. Шейхът, Бен Масхул и Мерхамех и сега яздеха начело. Не мярнахме никакъв човек. Но ето че от вратата на гробницата пристъпи висока мъжка фигура с пушка в десницата. Тя вдигна ръка и извика:
— Добре дошли, мюназахи! Добре дошъл, Омар Бен Амарах, убиецо на моя брат! Аз съм Хасан Бен Масхул, шейхът на маназахите, и искам душата ти. Напред, воини, напред! Заловете ги живи, всичките, всичките!
— Стой, спри! Лъжеш се! — викнах му бързо.
Но той беше вече насочил пушката си, изстрелът проехтя и този, когото беше сметнал за шейха на мюназахите, понеже седеше на кулестата кобила, получи един тласък, размаха ръце и се плъзна от коня. По същото време иззад горичката, където се бе таил досега, изскочи дружина от шейсетина ездачи и ни обгради. Но до битка не се стигна, защото на никого от нас не хрумна да се отбранява. Възникна само една безопасна, бързо отминала блъсканица. После всеки замря на коня си.
Враговете бяха изненадани от нашето спокойствие. Предводителят им приближи. Шейхът на мюназахите подкара коня си няколко крачки към него, отметна качулката от лицето и попита:
— Куршумът ти за мен ли се отнасяше?
— Ти, ти? — извика слисано злощастният стрелец. — Омар Бен Амарах! Ти самият?
— Аз все още съм жив! Моли се на Аллах да е жив и този! Иди и го погледни!
Посочи ранения, който се бе плъзнал от коня и лежеше на земята. Аз вече коленичих при него и му разгърнах наметалото, горната дреха и елека. Очите бяха затворени. Смъртоносната рана се намираше в областта на сърцето. Не кървеше.
— Моят брат, моят брат! — изкрещя шейхът на маназахите, като видя по кого е стрелял.
Поиска да се хвърли върху него, но аз го бутнах назад и повелих:
— Мълчи! Не хленчи! И не го докосвай! Прекалено добре си се целил. Не му отнемай последните мигове, които още му остават! Последвай ни! Ела, Халеф, подеми го!
Халеф беше единственият, на чиято сръчност можех да разчитам. Той скочи от коня. Вдигнахме предпазливо ранения и го отнесохме във вътрешността на гробницата. Там го сложихме на земята. Куршумът беше излязъл от гърба. Брат му ни последва схлупен като в сън. След него идваше шейхът на мюназахите, за когото бе предназначен изстрелът. Отведох го при умиращия и отидох до вратата да махна на Мерхамех. Тя дойде. Лицето й беше бледо, но очите големи, изпълнени с дълбок блясък.
— Трябва ли да присъствам? — попита.
— Ти преди всичко — отговорих. — Ела при него, та погледът му първо теб да улови.
Тя го стори и коленичи при него. Зачакахме. Навън всички ездачи бяха слезли. Мюназахи и маназахи стояха, тихо шушнейки, едни до други. Един-едничък изстрел беше предизвикал тази шепнеща тишина. Едните научиха от другите колко безпричинен е бил той.
Мръсножълт, почти да го уловиш, се вихреше вън пясъчният въздух. Плътната, смъртнобледа светлина
