Карл Май
Непознатия от Индия
1. ЗАГАДКАТА НА ХЕЛФЕНЩАЙН
В саксонската Ерцгебирге, между отделните планински купени и проточилите се недалеч вериги от хълмове, между самотни гори и планински мочурища, недалеч от малкото село Хелфенщайн се издигаше едноименен замък, разположен в старо аристократично имение. Откакто се водят църковни книги и местни хроники, тук е живял родът фон Хелфенщайн, здраво свързан със земята, която прадедите на рода са получили някога като ленно феодално владение, а по-късно са я превърнали изцяло в своя собственост. Тъй като този разказ започва в шейсетте години на деветнадесети век, по онова време замъкът даваше подслон само на един преждевременно състарил се самотник, господаря Бернхард фон Хелфенщайн, както и на двете му деца — осемнайсетгодишната Улрике и тригодишния Роберт, най-свежата издънка и продължителя по права линия на рода Хелфенщайн. Това малобройно семейство се допълваше от Нора фон Хелфенщайн, млада безимотна роднина от четвърто или пето коляно. Тя бе намерила подслон като компаньонка на Улрике и възпитателка на малкия Робърт, малко след като господарката на замъка: бе умряла почти веднага след раждането на детето в доста напреднала възраст. Оттогава Нора се бе посветила на тази своя задача със себеотрицание и голяма енергия.
Загубата на нежно обичаната съпруга бе направила от Бернхард фон Хелфенщайн тих, самовглъбен и уморен човек, който изпитваше боязън от другите хора и ги избягваше. Посрещането на гости престана да му носи удоволствие, не се интересуваше вече от събитията във външния свят, както по-рано. Не без връзка с това в Хелфенщайн и в околностите му нещата се бяха променили и не бяха повече такива, каквито всъщност трябваше да бъдат.
Почти на един час път от Хелфенщайн минаваше границата, пресичаше горите и прехвърляше планината. В самото село живееха предимно бедни хора, чиято мизерия бе позаглушила гласа на съвестта им, а сърцата им се бяха поддали на изкушението за бърза, добра, макар и незаконна печалба. С други думи, в планините се въртеше контрабанда и беше обществена тайна, че голям брой от жителите на селото Хелфенщайн се числяха към контрабандистите. Обаче повече подробности никой не знаеше и усилията на компетентните чиновници да сложат край на тази тъмна дейност, да заловят някой от престъпниците, или пък цяла тяхна група, си оставаха безрезултатни.
Най-накрая в провинциалната столица, където се събираха нишките на всички усилия и начинания на властите, стигнаха до идеята да поверят борбата срещу контрабандистите на човек, който добре познава планините, всички области наоколо и техните особености, както и местните хора. Този човек произхождаше от самия Хелфенщайн. Казваше се Герхард Бург, беше син на хелфенщайнския лесничей и отскоро бе постъпил на служба в столицата в държавната тайна полиция. Образованието си дължеше на Бернхард фон Хелфенщайн, който енергично и великодушно бе подпомагал и насърчавал във всяко отношение трудолюбивия и усърден син на своя лесничей.
Времето щеше да покаже дали назначаването на младия Бург бе успешен ход или не. В селото Хелфенщайн, където новината много скоро се разнесе, можеха да се чуят различни мнения по въпроса. Някои казваха, че Герхард не бил нищо друго освен надут хлапак и протеже на господаря на замъка. Той не можел да върши чудеса и през целия си живот нямало да залови нито един контрабандист. Навярно това бяха хора, които потвърждават думите, че никой не става пророк в собствената си родина, но можеше и да са прикрити контрабандисти, врагове на всеки полицейски служител, тъй като от друга страна не липсваха гласове, които говореха само хубави неща за Герхард Бург и му възлагаха големи надежди.
Дали едните имаха право или другите, било писано да се разбере съвсем скоро, и то по един съвсем изненадващ начин.
От няколко дни в околностите на Хелфенщайн тайно се събираха значителни сили на митничари, граничари и полиция. Една нощ жителите на малкото планинско селище стреснато наостриха слух, изскочиха от креватите и показаха глави от прозорците. Някои дори побързаха да навлекат дрехите си, възбудено изтичаха на улицата и там завързаха оживени разговори.
— Чухте ли изстрелите? Това са граничарите! Сигурно стрелят по контрабандистите!
— И те им отговарят! Та това си е истинска престрелка!
— Значи все пак Герхард Бург е надушил истинските следи!
— Но никак не е ясно как ще приключи цялата работа — подхвърли друг, който вероятно не желаеше победата да е на страната на властите.
Това продължи още известно време, докато накрая стрелбата се отдалечи в посока към границата. Нощният шум започна да отслабва и накрая заглъхна. Жителите на Хелфенщайн отново се пъхнаха под завивките. Само неколцина от най-упоритите и любопитните не си легнаха. Те останаха будни, за да научат първи, ако пристигнат някакви вести.
И тези хора наистина бяха възнаградени за упоритостта си. Още в ранни зори узнаха, че под ръководството на Герхард Бург служителите на реда успели да изненадат цяла група контрабандисти и им отнели какви ли не стоки, само не могли да пленят нито един от тях. След енергична съпротива контрабандистите избягали през границата. Без съмнение те претърпели значителни загуби и би могло да се предположи, че в бъдеще ще се откажат от опасния си занаят.
Това беше една толкова важна случка, достатъчен материал за разговори на добрите селски хорица в продължение на дълги седмици, ако почти веднага не беше засенчена и изтикана на заден план от далеч по-важни и значими събития. Тези събития засегнаха не само замъка и неговите обитатели; преди всичко те засегнаха Герхард Бург и с един удар, безславно, превърнаха прехваления герой на деня в един презрян и безчестен човек.
Една вечер в замъка Хелфенщайн бяха отседнали гости — голяма рядкост след смъртта на господарката му.
Единият от тях беше Франц фон Хелфенщайн, племенникът на Бернхард, и глава на семейството, което оставаше единственото разклонение от родословното дърво на старата им благородническа фамилия. Той имаше много внушителна външност и по това време все още не беше женен. Нарушил семейната традиция да постъпи на служба в кралската войска като офицер или да обработва бащините земи, той се беше преселил в столицата, където се занимаваше успешно с какви ли не парични сделки и операции, така че в крайна сметка беше успял да създаде собствена банка. Предприятието му процъфтяваше и непрекъснато се разширяваше, заедно с това нарастваше и престижът му. За времето си Франц фон Хелфенщайн бе изключително прогресивен човек, превъзмогнал и загърбил навиците и традициите на своите прадеди. Такава бе оценката на всички хора. Той беше дошъл в замъка Хелфенщайн, за да се види с роднините си след една по-продължителна раздяла и, възползвайки се от случая, да си отдъхне от грижите на всекидневието сред тишината и спокойствието на планинския пейзаж. А тук съществуваха богати възможности за отмора — имаше къде да се разхожда с часове, от време на време можеше да се отдаде на благородното занимание, наречено лов.
Вторият гост на дома беше ротмистър фон Тифенбах. По скрити причини той се радваше на благосклонността, проявявана от господаря на замъка, и хората от селото приказваха какви ли не работи във връзка с неговите посещения. С най-голяма сигурност твърдяха, че при всеки удобен случай Тифенбах енергично се стараел да спечели сърцето и ръката на красивата Улрике. Но мненията по въпроса дали той има изгледи да постигне целта си или не доста се различаваха.
— Господин ротмистърът е много хубав мъж — уверяваше жената на селския бръснар, която, придружавана от по-голямата си дъщеря, бе останала при бакалина да си побъбри петнайсетина минути. — Едва ли има девойче, което да не го хареса!
— И е толкова приветлив и любезен! — добави дъщерята, която предишния ден бе срещнала ротмистъра в селото и го беше поздравила, а той й отвърна много дружелюбно.
Но жената на бакалина надменно поклати глава и възрази:
— Всичко е хубаво, но вкусовете на хората са различни и аз знам: госпожицата от замъка няма да вземе ротмистъра. Между нас казано, госпожо съседке, тя поддържа тайно връзка с един друг!
— Да, да — въздъхна другата жена, — трудно е с младите! Не е никаква тайна нещото, което подхвърлихте. Не разбирам само милостивия господар. Той буквално глези тоя Герхард Бург, сякаш му е роднина от първо коляно.
— Тогава хич не е чудно — ехидно допълни дъщерята, — че този тип се е осмелил да хвърли око на
