— Добре, запали я! Гладен съм.
— Гладен! — обади се някакъв рязък глас откъм ъгъла.
Припламна кибритена клечка и скоро се разгоря фитилът на малко газениче. Непознатият още стоеше пред отворената врата. Беше сложил кошницата на земята до себе си и оглеждаше осветената стая или по-скоро студеното влажно сводесто помещение. В един от ъглите бяха нахвърляни няколко парцаливи постелки и малко слама. Върху тях се виждаше изпънато тялото на еднокрак човек. В другия ъгъл се беше свило някакво създание, което едва ли можеше да се вземе за човешко същество. Това беше малоумният доведен брат на малката.
На светлината от лампата инвалидът забеляза непознатия.
— Кой е този там? Кого си ни довела?
— Той е един добър човек, татко, който ми подари цял талер и пълна кошница с…
— Остави дете! — прекъсна я непознатият, като влезе и затвори вратата зад гърба си. — Да се погрижим първо за най-необходимото!
Сковаващ студ властваше в помещението, което приличаше повече на обор, отколкото на човешко жилище. В ъгъла се виждаше малко кюмбе, до стената — една маса, а под единственото миниатюрно прозорче имаше два разнебитени стола и… това бе всичко.
С един поглед непознатият схвана положението и веднага разбра какво трябва да се направи. Той извика гладуващите хора на масата и без много приказки изпразни кошницата от съдържанието й. С кратко движение на ръката пресече учудените им въпроси.
— По-късно ще говорим! Преди всичко заповядайте и добре се нахранете!
Малоумният и момичето незабавно се отзоваха на поканата му, но инвалидът дълбоко въздъхна и каза:
— Мили Боже, имам чувството, че днес сме получили коледни подаръци!
После и той посегна към храната, която в по-голямата си част представляваше отдавна забравени лакомства. Яденето толкова погълна вниманието и на тримата, че те вдигнаха глави от масата едва когато чуха вратата да се отваря и затваря. Непознатият беше изчезнал.
Ала не след дълго той се върна, а зад него се появи помощникът на търговеца на въглища, чиито магазин се намираше наблизо. Човекът влачеше тежък чувал и снопче нацепени трески. След като ги остави, той бързо се отдалечи.
— Тъй — каза непознатият, — а сега хубавичко затоплете стаята! Утре ще ви донесат още въглища. Те са поръчани и платени.
Тримата продължиха да дъвчат, докато цялата храна изчезна. После запалиха огън в печката и едва тогава инвалидът се изправи пред своя благодетел и каза:
— Благодаря ви господине, хиляди благодарности! Мога ли да попитам кой сте и…
— Името ми няма никакво значение. Нека по-добре да поговорим за вас! Как изпаднахте в такава голяма мизерия?
— След злополуката ми с влака отпреди шест години. Преди това разполагах с достатъчно средства за сносен живот, а докато бях вахмистър в местния затвор, имах още по-малко причини да се оплаквам.
— А защо не си останахте на тази служба?
— Да остана ли? — изсмя се горчиво старият. — С удоволствие бих останал, но ме уволниха. Имах лошия късмет да ми избяга един двоен убиец, когото трябваше да прехвърля в друг затвор. Ето защо ме изгониха! Това се случи преди двайсет години.
— Двоен убиец ли? Преди двайсет години?
— Да. Казваше се Герхард Бург и беше син на лесничей. Беше убил господаря на замъка Хелфенщайн, както и ротмистъра фон Тифенбах.
— Хм — замисли се непознатият. — И този човек ви избяга?
— Имал е съучастник, който го освободи. А после аз трябваше да плащам сметката.
— Но нали след това сте получили пак работа в железниците?
— Да, и там злата участ ме връхлетя с още по-страшна сила. Превърнах се в инвалид. Вярно, дадоха ми безплатна лекарска помощ, както и едно малко обезщетение… но това бе всичко. Оттогава живеем тук в тази дупка.
— Лошо — кимна непознатият, — но нещата ще се променят. — Аз ще се погрижа за това.
— Вие ли? — последва удивен въпрос. — Също и в бъдеще? Господине, не ми се сърдете за прямите думи! Как и защо обаче стигнахте до това решение? Не знам дори името ви и не мога да разбера защо вземате толкова присърце съдбата на бедни хора като нас.
— В такъв случай не вярвате в естествената доброта на човешкото сърце, в най-обикновения порив да помогнеш на ближния си?
— Вярвам в това, господине, но рядко се срещат толкова благородни сърца. Наистина… сега се сетих нещо…
— Какво?
— Казват, че в нашия град имало някакъв непознат, който полагал трогателни грижи за потиснатите, унизените и изпадналите в беда хора. Никой не знае кой е той. Никой не е в състояние да каже защо прави добрините си. Идва съвсем незван и си отива непознат, без да изчака някой да му благодари. Да не би вие да…
Непознатият посетител бързо прекъсна инвалида:
— Приемете, че аз съм пратеник на този неизвестен благодетел на бедните!
— Негов пратеник? — възкликна старият със съмнение в гласа. — Не се шегувайте с нас, господине! — Но изглежда после той възприе тази мисъл, защото каза: — Негов пратеник… господине, ако това е вярно, значи той и занапред ще ни помага!
— Да, сигурно.
Подскачайки на един крак, инвалидът се приближи до непознатия и сложи длан върху ръката му.
— Истината ли казвате? Той познава ли ни?
— Да. Известно му е, че не по своя вина сте изпаднали в мизерия и ще се погрижи вашето положение изцяло да се подобри. Ето… — непознатият извади кесията си и остави няколко монети върху масата — вземете засега тези пари! Ще ви стигнат за известно време. Скоро пак ще ви се обадя.
Стария издаде дрезгав звук и хвана ръката на непознатия.
— Господине, който и да сте, вие сте като ангел, изпратен ни от небето! Нека то ви се отплати… ние не можем!
— Добре, добре! — махна с ръка непознатият. — Приберете парите! Така! Бъдете уверен, че в този час не само вие се чувствате щастлив! Радвам се, че съм в състояние да ви помогна. Ах, кой ли би могъл да облекчи всичката мъка по тази земя и да отнеме страданията на клетниците!
— Вече вярвам, че действително сте пратеник, а може би и приятел на онзи благороден човек, за когото говори целият град — каза стария. — Прав сте, сигурно е много хубаво да можеш да се появяваш и да помагаш на изпадналите в беда. Мизерията сред хората е страшно голяма. Тъкмо ние на Васерщрасе от собствен опит много добре го знаем, и особено обитателите на тази сграда. Ние сме от онези, които щастието не е дарило с материални блага, а собственикът на къщата, един заможен банкер, е груб, недостъпен човек, без жал към изпадналите в беда. Той е назначил един домоуправител, който не познава снизхождението. Тежко и горко на онзи, който закъснее с наема! В предната част на къщата живее семейство Бертрам. По-рано бащата шиеше униформи. Освен това беше отличен валдхорнист. Печелеше много пари и добре я караше. Но после се разболя, не можеше повече да работи и изгуби клиентелата си. Жена му отдавна не е жива. Сега той живее в голяма бедност с дъщеря си Мари и още две по-малки деца, както и с осиновеното си момче, всъщност подхвърлено дете, което той прие в семейството си в добрите си дни, Често богатият собственик тормози тези хорица така, че да ти се приплаче. Момичето шие и бродира ден и нощ, а момчето, казва се Рихард, върши на хората какви ли не писарски услуги. Също и писателства, прилежен е и неуморим като никой друг, ала не напредва в живота, не му върви.
— Хмм — обади се непознатият, който очевидно се чувстваше задължен още малко да остане при този приказлив човек, — в повечето случаи писателстването не е доходен занаят. Така рядко някой се сдобива със слава и богатство. Може би този млад човек е трябвало да захване друга професия.
— Мм-да, но я му го кажете! Той твърди, че не можел да живее иначе. Как точно се изразяваше? Аха,
