Въздействието на тези думи беше поразително. Розенбаум пребледня като платно. Първо подскочи от изненада, а после, останал сякаш без сили, бавно се отпусна на мястото си.
— О, драги мой високоуважаем господине от тайната полиция — започна той, — мога да ви докажа…
— Мълчете! Да не би да отричате, че от дълго време помагате и укривате бандата на тайнствения Капитан?
— Да, отричам го! Не е вярно! — силно извика Розенбаум.
— Страхливец! — презрително рече посетителят. — Защо не издадохте друг, а великана Борман?
— Щото той бе единственият от хората на капитана, който дойде при мен. Щях да издам и всеки друг!
— Човече, не лъжете! Аз ще ви кажа как стоят нещата. Вие имате дъщеря, нали?
— Да. Една дъщеря ми даде Бога на Израел. Казва се Лена, красива е като Суламит и… — …в тази Лена великанът се е влюбил до уши. Започнал е да ви досажда и за да се отървете от него веднъж завинаги, сте направили донесение в полицията, макар да е един от най-добрите ми хора.
При тези думи непознатият извади от джоба си черна маска и я постави на лицето си. Заплашително се надигна от мястото си в тъмния ъгъл, приближи се към Розенбаум и му показа едно кокалено копче със странна форма.
— Господи, Боже на моите деди! — извика вехтошарят. — Капитана!
— Да, аз съм — кимна посетителят. — Дойдох, за да си разчистя сметките с теб, Соломон Розенбаум!
Междувременно вратата се бе отворила тихо и в стаята влязоха две жени — Лена и майка й. По тона на разговора те бяха разбрали, че Розенбаум е изпаднал в притеснено и опасно положение, и идваха да му помогнат. Лена бе запазила достатъчно присъствие на духа, за да затвори веднага вратата зад гърба си.
— Капитана ли? — попита тя със зловещо спокойствие. — Значи вие сте тайнственият Капитан, така ли?
Непознатият се обърна, ала освен очите, носа и устата нищо друго не успя да види от лицето на Лена, понеже тя носеше на главата си голяма кърпа, която беше увила около врата и брадичката си.
— Теб какво те засяга? — грубо й се сопна той.
— Искате да си разчистите сметките със Соломон Розенбаум, така ли? — невъзмутимо продължи момичето.
— Да! Удари последният му час!
— Е, ами тогава е дошъл и вашият час! Непознатият неволно направи крачка назад.
— Празни приказки!
— Не са празни приказки. Ние познаваме много от вашите хора. А който общува с подобни типове, той трябва да умее и да се пази от тях. Ако причините и най-малкото зло на баща ми, няма да излезете жив от тази къща!
Тя изрече думите си със студен тон, в който личеше спокойна самоувереност.
— Една жена не може да ме сплаши — изсмя се той. — Трябва щ си разчистя сметките с него и ще го направя. Значи вие предадохте Борман?
— Да, и защо не?
— Не биваше да го правите. Добре знаете, че е от най-добрите ми хора.
— Той не дойде тук по ваше поръчение, а на своя глава и за лична изгода.
— Така е. Грешка от негова страна. Въпреки всичко искам да го спася. Затова ви призовавам да ми помогнете да докажем невинността му.
— Да помогнем ли? — подигравателно се обади Лена. — След като имате намерение на убиете баща ми?
— Той може да си спаси живота и вие можете да го спасите, ако ми съдействате да измъкна Борман от опасното положение, в което е изпаднал.
— Невъзможно е! Никой не е в състояние да го направи! Капитана се изсмя пренебрежително.
— Познавам един човек, който е в състояние да го извърши, и това съм аз.
— Правете каквото искате! Ние обаче не желаем да имаме нищо общо с тази работа!
— Но той е един от най-способните ми хора, трябва да го спасим!
— Защо не го спасите, щом можете?
— Без вас няма да стане.
— Но ние нямаме никакво желание за това. Тогава човекът с маската избухна и властно извика:
— Аз ви заповядвам! За последен път: настоявам да помогнете за освобождаването на Борман! Да или не! Нямате повече време за размисъл! Добре съм запознат с всички гешефти и незаконни трикове на достопочтената фирма Соломон Розенбаум. Ако чрез някой от моите хора направя донесение в полицията, тогава край на вашия безгрижен и весел живот! Самият аз най-спокойно ще си остана в сянка. Мен никой няма да ме залови, но вас ви очаква въжето. Тъй, това е последната ми дума! А сега — искам отговора!
Лена понечи да отвърне нещо, ала баща й направи знак да мълчи. Беше се изплашил много.
— Какво можем да направим, за да спасим Борман? — малодушно попита той.
— Ще ви кажа. На кого от вас е предложил задигнатото при грабежа?
— На мен и на жена ми.
— Разпитваха ли ви вече?
— Да.
— Бяхте ли вече на очна ставка с него?
— Още не.
— Това е добре. Скоро ще ви повикат. Тогава просто ще заявите, че не разпознавате в негово лице престъпника.
— Но ние вече дадохме показания, че е той!
— Заблудили сте се! Има един човек, с когото си приличат като две капки вода. Именно този двойник на Борман ви е донесъл плячката си.
— Щом можете да намерите такъв човек…
— Ще се погрижа. Борман е невинен. С истинския престъпник си приличат удивително, сякаш са близнаци, но престъпникът има червен белег на дясната си буза. Хайде, решавайте!
Соломон Розенбаум се обърна нерешително към дъщеря си:
— Е, Лена, ти какво ще кажеш? Девойката вдигна рамене.
— Какво ще кажа ли? Имам две условия — заяви тя. — Условия ли? — изсмя се Капитана. — Госпожице Розенбаум, не сте наясно с положението на нещата. Условия мога да поставям само аз.
— Първото от тях е — невъзмутимо продължи Лена — писмено признание за вината на Борман, подписано от самия него. И второто условие е великанът да не ми досажда повече.
— От мен да мине — каза Капитана и махна надменно с ръка — и без това смятам да го използвам на друго място. Той изобщо не бива да остава в града.
— Въпреки това по-късно може да го открият и пак да го задържат, в случай че да речем някой друг… разбирате ме, нали… издрънка нещо във вреда на Соломон Розенбаум.
Капитана хвърли изпод маската си зъл, но леко развеселен поглед към своята хитра и упорита противничка и каза:
— Ще се погрижа исканото от вас признание да бъде изготвено и подписано.
— И предадено в ръцете на баща ми!
— И това ще стане. — Капитана им обърна гръб, но се разколеба и попита: — Впрочем, Розенбаум, коя беше жената, която отпратихте преди малко?
— Жената на ключаря от затвора на предварителния арест, тъй наречената „бастилия“.
— Какво искаше тя?
— Да заложи две легла и една маса. Но тъй като настояваше тези неща да останат при семейство Арнолд, не можех да й дам абсолютно нищо.
— Нима нямаше нещо друго за залагане?
— Че кво да има? Всички по-ценни вещи на Арнолдови са отдавна при мен.
