години живял в колониите.
— Действително ли е толкова богат, както се приказва? Разправят, че къщата му криела какви ли не редки скъпоценности.
— Че кой може да каже? — вдигна рамене жената на съдебния съветник. — Никой от нашите кръгове не е прекрачвал неговия праг. Той пребивава в града вече над шест месеца, но нито е направил посещение, нито пък е канил гости.
— Намирам го твърде неучтиво от негова страна — намеси се по-млада жена в разговора. — Човек като него е задължен да се среща с хора и да отвори дома си за светското общество.
— А може би тъкмо днес той ще наруши своя уединен начин на живот — обърна се един господин от съседната група към дамите.
Всички погледи учудено се спряха на него.
— Как така? Какво искате да кажете?
— Полковник фон Тифенбах се е запознал с княза преди няколко дни.
— И е разговарял с него?
— Да. Той уверява, че князът бил много любезен събеседник. Накрая полковникът го поканил да му дойде днес на гости.
— Ето това се казва събитие! — възкликна Нора фон Хелфенщайн. — Но ако князът се появи тук, не може да избегне други запознанства. Ето защо си мисля, че няма да дойде.
В същия момент двукрилата врата се отвори и човекът в ливрея извика към салона:
— Негова светлост княз Ван Зом!
Всички погледи светкавично се обърнаха към входа.
Князът беше красив мъж на възраст не много над четирийсетте. Известно беше, че е дошъл от Индия, но лицето му нямаше онзи силен слънчев загар, а беше бяло, сякаш винаги е живял в Северна Европа. На лицето му се виждаха два белега. Единият минаваше през челото му над основата на носа, а другият започваше от дясното ухо и през бузата стигаше чак до мустаците му. Той носеше обичайното официално облекло. На единствения пръстен на дясната му ръка проблясваше диамант с изключително висока стойност.
Полковник фон Тифенбах се приближи, за да го посрещне и поздрави. След като княз Ван Зом се запозна със семейството, той се оттегли в една ниша с прозорец и така потъна в мислите си, че никой не посмя да го безпокои. Ала той само даваше вид, че е зает със своя вътрешен мир. В действителност внимателно наблюдаваше около себе си и нищо не можеше да му се изплъзне. Не му убягна и всеобщото внимание, с което бе обградена дъщерята на домакините. Тъкмо в този момент тя отстъпи пред настоятелното желание на всички, седна пред рояла и с плътния си алт изпълни кратка ария.
Възнаградиха я с бурни аплодисменти и княз Ван Зом призна, че са напълно заслужени. А Хедвиг скромно побърза да изчезне в съседното помещение. Ван Зом я последва.
Тя бе застанала до прозореца и гледаше в светлата снежна нощ, навън към двора, граничещ с градина, зад която високите къщи на Васерщрасе се издигаха като тъмни декори. Изведнъж тя долови стъпки зад гърба си. Обърна се и се озова лице в лице с Ван Зом.
— Обичам музиката, госпожице — простичко каза той. — Знам много песни, но не бях чувал досега изпълнената от вас песен. Можете ли да ми кажете от кого е?
— Текстът е от Алмансор.
— Алмансор?… Сигурно е псевдоним. Ами композиторът? Харесват ми тези обикновени мелодии, които по-силно завладяват сърцето от изкуственото композиторстване, изпълнено с какви ли не волности.
Тя леко се изчерви.
— Композиторът ли?… Ами той стои пред вас, ваша светлост.
— Какво? Правилно ли чух? Вие самата сте написали музиката към това стихотворение?
— Плах опит само!
Той хвана ръката й и целуна върховете на пръстите й.
— Тогава още повече се радвам, че преди да зная ви казах мнението си. Иначе бихте го възприели за ласкателство.
Откритият и сърдечен начин, по който господинът изразяваше чувствата си, я обърка.
— Колко жалко — ловко смени той темата на разговор, — че не познавам лично поета, вдъхновил вашата музикална композиция.
— Ето неговата книга, ваше сиятелство.
Тя взе от масичката томче, подвързано с марокен, подаде му го и князът го заразлиства.
— О, госпожице, колко добре стана, че ви е под ръка!… Кажи ми какво четеш, и аз ще ти кажа какъв си? — усмихна се той. — Оттам идва и любопитството ми.
Тя не отговори и търпеливо зачака да прочете някое стихотворение. Не след дълго князът затвори книгата и я върна на Хедвиг.
— Доколкото виждам, стиховете наистина са хубави. Този Алмансор има талант.
— Обичам го! — каза тя в естествен изблик.
— Него или стиховете му? — пошегува се князът.
— И него също. Как е възможно да отделяме поета от неговите произведения?
На прага се появи Нора фон Хелфенщайн. Ван Зом се поклони учтиво и се приближи до нея, за да й бъде представен. После се върна в салона и потърси домакинята.
До госпожа фон Тифенбах седеше Улрике фон Хелфенщайн. Тя имаше сериозен вид и бе облечена в черно, сякаш още носеше траур заради своите баща и брат.
Макар че от дните на ужасните събития в Боровата клисура и в замъка Хелфенщайн бяха изминали близо двайсет години, тя почти не се беше състарила. Явно беше от онези жени, които успешно устояват на времето до дълбока старост. Със своите трийсет и осем години тя лесно минаваше за двайсет и осем годишна. Само дето върху по младежки свежото й лице бе легнала сянката на лека меланхолия.
Госпожа фон Тифенбах й представи княз Ван Зом. Приближиха се и други хора и скоро се завърза оживен разговор, който продължи и след като насядаха на масата, за да вечерят. Приказваха за Ориента и за онази тайнствена страна на Изтока, наречена Индия. Князът вземаше участие в разговора и всички с голямо внимание слушаха неговите живописни описания.
Така Ван Зом бе въведен в светското общество на града. Само че в този първи път той посвети на новия си кръг познати твърде кратко време. Малко след като вечерята приключи, князът напусна дома на полковник фон Тифенбах. Отказа се да вземе шейна и тръгна бавно из гъстата плетеница на малките улички. Насочи се към района, където се намираше къщата на Улрике фон Хелфенщайн. Пред все още незаключената врата на една нова сграда князът се спря и постоя малко, наострил слух, докато отвътре се дочу едно полувисоко „пссст!“ — Кой е там? — попита.
— Шлосерът.
Светкавично князът се озова във входа.
— Съвещанието приключи ли?
— Отдавна.
— Промениха ли нещо в плана от вчера?
— Да.
— Какво?
— В нападението ще участва още един човек.
— Добре. Дадохте ли ключовете на Капитана?
— Да. Вашите са в мен.
Човекът подаде на Ван Зом връзка ключове. После попита:
— Какво решихте, господине? Всички ли, които попаднат в ръцете ви, ще бъдат задържани и предадени на властите?
— Капитана ще участва ли лично?
— Не.
— Имам ви доверие и вече ви казах, че преди всичко искам да разбера кой е този Капитан.
— Никой от нас не знае.
— Вярвам ви. Струва ми се, че ще постигна по-бързо целта си, ако не се държа враждебно към хората
