проследих всички възможни дири и стигнах до заключението, че тук има хора, които много добре знаят, че Бург е невинен. Но си мълчат. И както силно подозирам — сега идва най-важното — тези хора до един са членове на бандата на Капитана или негови съюзници.
— О, вече схващам, колкото и тъмна да изглежда цялата история на пръв поглед! Продължавайте, ваша светлост!
— Не остана кой знае колко за казване. Целта на моите думи бе само да ви обясня защо преследвам Капитана, защо сега искам да се видя с хората му, които се канят да ви направят посещение. Разбрахте ме и се надявам, че сте моя съюзничка.
— С удоволствие ще направя всичко каквото пожелаете.
— Тогава моля! Заключете се в стаята заедно с камериерката. Нищо друго. Останалото е моя работа.
Ван Зом приготви двата си револвера.
— И как ще постъпите с крадците? — попита Улрике.
— Зависи от самите тях. Моля ви, не бива да губим повече време! След изпълненото поръчение камериерката се върна и Улрике се заключи заедно с нея, като повторно закле своя спасител да се пази. Ван Зом извади подобната на портфейл плоска кутия, която получи от слугата си. Върху нея със златни арабски букви бе изписана думата „лахиялаки“. Отвори я. Надиплиха се малки пребрадки с различни предмети и течности. Князът пристъпи към огледалото. С бързо движение на малката четчица белезите му изчезнаха. После прекара по лицето си късче памук и незабавно то придоби по-тъмен тен. С друго памуче натри косата и брадата си, придавайки им сив цвят. Към всичко това прибави очила с дебела рогова рамка и… от огледалото го гледаше мъж на около шейсет години.
Огънят в камината беше угаснал. Ван Зом остави една свещ на камината, силно намали пламъка на лампата със светилен газ и затвори вратата. В помещението стана почти тъмно.
Камината заемаше голяма част от стаята. Ван Зом придърпа един стол и се скри зад нея. Така не можеха да го видят и освен това оттам беше лесно да засилва пламъка на лампата.
Спокойно зачака развитието на събитията. Изминаха десет… двадесет минути, половин час и ето че най-после князът долови тихо скърцане.
Бандитите идваха.
Той чу предпазливите опити на взломаджиите да отключат вратата.
— Отворено е! — прошепна някакъв глас.
— Накъде води тази врата?
— Към всекидневната.
— Апо-нататък?
— Първо към стаята на камериерката, а после се стига до стаята на господарката. Капитана така ни каза. Сигурно е идвал тук.
— Напред! Светни, за да видим дали наоколо е чисто!
Лъчът на маскировъчен фенер се плъзна по стените и пода на стаята.
— Няма никой!
— Тогава да отворим следващата врата!
Човекът, който изговори тези думи, беше недодялан, едър и як тип. При краткото проблясване на светлината от фенера Ван Зом успя да види лицето и фигурата му.
„Мътните го взели“! помисли си той. „Великанът Борман! Но нали той е затворен в «Бастилията» Значи са го измъкнали, а онова измислено алиби се отнася за него! Но какъв е този белег на бузата му?“ В ключалката издрънка ключ. Сега вече и двете жени щяха да усетят, че престъпниците са тук и са се заловили за работа.
— По дяволите! — измърмори човекът, който човъркаше в бравата.
— Какво, ключът не става ли?
— Моите ключове винаги стават, но вратата е залостена отвътре с резе!
— Проклятие! — изруга Борман. — Тогава ше я разбия с ритник. Той разбута другите настрани и вдигна крак.
— Какви непредпазливи хора! С вратата са свързани самострелни устройства — разнесе се в този миг глас зад тях.
Изплашените крадци се извърнаха назад.
Осветен от лампата, чиято светлина отново беше засилил, в дъното се беше изправил Ван Зом с револвер във всяка ръка.
— Дяволска история! — изрева великанът и се приведе, за да се хвърли към гърлото на неочаквания противник.
Но не осъществи своя скок.
— Назад! — с гръмовен глас му викна Ван Зом. — Назад, ако ти е мил животът!
Тези думи бяха изречени с такъв тон, че и другарите на Борман не посмяха да се помръднат.
— Който направи съмнително движение, ще получи куршум! Планът ви се провали. Виждате, че съм осведомен за посещението ви и съм взел предохранителни мерки!
Борман извади ножа си.
— Мерзавецо, мен няма да ме заловиш!
— Преди да вдигнеш ножа си, ще бъдеш вече мъртъв, Борман! — заплаши го князът и насочи дулото между очите на противника си.
— Мътните го взели! Тоя ме познава!
— Всичките ви познавам, момчета! Сядайте ей там на онези столове! Ако сте разумни, ще си отидете здрави и читави!
Те явно се колебаеха.
— Едно… две… т…!
Изригвайки проклятия, те се натръшкаха на тапицираните с коприна столове така, че краката и облегалките им изпращяха.
— Браво — похвали ги Ван Зом.
— Затваряй си плювалника! — изруга Борман. — Ето седнахме… и какво по-нататък?
— Най-напред искам да разберете, че плановете ви са ми известни. Нека Борман ми отговаря! Дойдохте тук, за да извършите кражба с взлом, нали?
— Тъп въпрос! — язвително се подигра Борман. — И слепец ще го види!
— Да отмъкнете парите, които, както сте научили, в момента госпожица фон Хелфенщайн държи тук.
— Ще изпотроша кокалите на онзи гад, който ни е изпортил!
— Дръж се прилично, Борман! Тук в тези пушкала имам дванайсет оловни късчета… нищо няма да ми струва да ти забия едно от тях между ребрата!
— Само дяволът може да е спокоен при подобно предателство! Ако спипам този мерзавец…
— Мълчи! Нима непременно трябва да е предателство, Борман? Ще ти кажа друго — вашият Капитан за нищо не го бива! Въобразявате си, че знаел всичко… е добре, щом като знае всичко, защо тогава допусна да влезете в този капан, а? Натисна ли спусъците, всички до един сте загубени. И къде е вашият Капитан? Сврял се е някъде и си живее живота от плячката, която му поднасяте наготово, като рискувате и здравето, и живота си! Мислите се за истински мъже? Страхливци сте, страхливци, които треперят пред черната маска на някакъв си непознат!
Откъм столовете се разнесе ядно ръмжене и мърморене.
— Ще ви го докажа, момчета. Сега здравата сте загазили. А защо самият той не е тук? Защото винаги стои по-надалеч от опасните неща и ги оставя на вас да ги вършите! Но защо правите всичко това? Просто ви заповядва като на покорни роби. Или както се подсвирва на някое псе!
Откъм столовете отново се разнесе недоволното мърморене и ръмжене.
— Да, ръмжете колкото си искате! Но това е истината. И когато докопате нещо, кой взема лъвския пай, макар че не си е помръднал и малкото пръстче? Вашият Капитан! Пфу, по дяволите, ако бях на мястото ви, щях да си умра от срам да пълня гушата на този страхливец!
Борман издаде напред долната си челюст и троснато каза:
