— Стига си дрънкал! По-добре махни този пищов, дето си го заврял под носа ми, и ни обясни най-сетне какво искаш от нас! Ако мислиш, че ще седим тук само да слушаме твоето конско евангелие…
— Не — непринудено се засмя Ван Зом. — Целта ми е друга. Искам да ви направя предложение и ако го приемете, ще ви оставя да си отидете здрави и читави, както сте дошли. Освен това никой няма да научи за тази история.
— Тогава побързайте, господине! — каза Борман с по-учтив тон. — Един такъв револвер може сам да гръмне. Хич не е удоволствие цял четвърт час да седиш пред заредената му цев!
— Добре. И тъй, слушайте! Ако продължавате този начин на живот, един ден всички ще свършите под секирата на палача. Ще ви дам възможност да станете почтени хора. Защо ви трябва да си рискувате главите заради някакъв си страхливец, когото дори не познавате?
— Ако престанем да му се подчиняваме, той ще ни унищожи! — обади се друг.
— Ами! Я не го вярвайте! Така мислят само слуги, но не и истински мъже! Не, момчета, кажете му на вашия Капитан, че ще го смажа като червей, ако само още един-единствен път дръзне да вдигне ръка срещу този дом или срещу неговата собственичка! За днес ще му се размине, но втория път с него ще е свършено, както и с всеки друг на негова страна! Това е, което исках да ви кажа. Сега си вървете, спестявам на всекиго от вас по няколко години строг тъмничен затвор… ако не и нещо по-лошо. Не го забравяйте и се съобразявайте с предупреждението ми! Изчезвайте! Но един по един и тихичко един подир друг.
Никой от мъжете не пророни дума, великанът се надигна и рече:
— Да ме вземат дяволите, ама на тоз’ човек не мога да не му дам право. Хайде, тръгвайте преди да се е започнал някой нов танц!… В таз’ проклета къща кракът ми повече няма да стъпи!
В индианска нишка, както им беше наредил Ван Зом, бандитите се измъкнаха през вратата. После князът извади своята плоска кутия и след минута-две пак си върна предишния вид. След това взе свещта от камината, запали я и предпазливо ги последва. Чу как отключиха и заключиха пътната врата и разбра, че опасността е отминала.
Когато се върна във всекидневната, видя, че Улрике бе отворила вратата и се оглеждаше.
— Наистина ли си отидоха?
— Да — отвърна Ван Зом. — Чухте ли разговора ни?
— Чух всяка дума! Господи, Боже мой, каква опасност само е била надвиснала над главата ми! За спасението си трябва да благодаря единствено на вас!
Тя протегна ръце към него, а той ги пое и сърдечно ги стисна.
— Не беше чак толкова опасно, колкото изглеждаше.
— Искате само да ме успокоите. Мисля, че още при първото невнимание от ваша страна, щяха да ви убият. И после? Какво щеше да стане с нас? Защо пуснахте тези опасни хора да си отидат?
— Преследвам особена цел, но ще ви обясня по-късно. Мога ли да изкажа една молба?
— За вас ще направя всичко, което е във възможностите ми.
— Чухте какво обещах на взломаджиите. Ще ми помогнете ли да удържа дадената дума?
— Ще мълча, щом това е желанието ви.
— А камериерката и другите хора в къщата?
— Ще направя каквото мога.
— В такъв случай съм доволен и навярно ще ми разрешите вече да си тръгна, нали?
Улрике се изплаши.
— Искате да ме оставите сама? — попита тя. — Наложително ли е?
— Не е наложително, но е желателно. Първо ми се иска да видя какво ще предприемат онези типове, второ, вие сте извън всякаква опасност и трето, не бива повече да ви досаждам.
— Едва ли ще успеете да ги проследите — възрази Улрике, — защото навярно отдавна са изчезнали. А що се отнася до мен, то аз цялата треперя от уплаха и напрежение. Не бих могла да заспя. Моля ви, останете още малко!
— Щом това е волята ви!
— Това е само моя сърдечна молба! Позволете ми да се отдалеча за няколко минути!
Тя бързо излезе, но скоро се върна заедно с камериерката, която поднесе вино, сладкиши и плодове.
Улрике напълни чашите.
— Знаете ли защо ви задържах? — подхвана разговора тя. — Малко от страх, че не е изключено бандата отново да се върне, но всъщност повече от любопитство. Иска ми се да ми разкажете още нещичко за Герхард Бург. Вие сте се заели да възстановите неговата чест и може би ме осъждате, загдето отначало бях сред тези, които вярваха във вината му. Но ви уверявам, че се усъмних в Герхард Бург само при първоначалното си объркване, смазана от огромната тежест на онези ужасни събития! Та аз изобщо не бях в състояние да мисля самостоятелно! Но веднага щом се поуспокоих, разбрах колко много съм се провинила пред него. И до ден днешен ме измъчва упрекът, че макар и само в първите няколко седмици съм се съмнявала в неговата почтеност.
— Сигурно той не е толкова злопаметен, че още да ви се сърди — рече Ван Зом.
— Едва ли моето мнение го е интересувало чак толкова много.
— Защо? Какво искате да кажете?
— Е, ами аз му бях твърде безразлична, за да може да се чувства кой знае колко потиснат и огорчен от моето становище.
— Защо стигнахте до такова заключение, госпожице?
— Защото ме е забравил!
— Забравил ви е? Никога!
Тези въпроси и отговори бързо последваха един подир друг, без паузи и вероятно под влияние на вълнението, завладяло Улрике в резултат на среднощното приключение.
— И все пак ме е забравил — повтори тя разпалено. — Иначе не би се оженил за друга, за някаква хо…
Улрике внезапно млъкна и след кратка пауза дълбоко смутена продължи:
— Моля, извинете ме! Винаги когато си припомня онези злощастни времена, ме обзема силно вълнение!
Ван Зом хвана ръката й, поставена върху покривката на масата до чашата с вино.
— Позволявате ли ми да говоря като ваш приятел? Вие сте го… обичали много, нали?
Улрике сведе поглед и се изчерви, но нищо не каза.
— Несъзнателно сте таили тази любов в сърцето си и едва по-късно сте осъзнали вашето силно влечение.
— Изглежда е било така — промълви тя. — Дълги години останах в плен на тези чувства…
— И затова житейският ви път е останал самотен?
Тя бе освободила ръката си от неговите пръсти и държеше ръцете си сключени като за молитва. По миглите й заблестяха сълзи. Гледаше втренчено пред себе си, без да вижда. А когато заговори, сякаш приказваше сама на себе си и напълно забравила присъствието на непознатия.
— Да, през всичките тези дълги години бях самотна и самотна ще остана. Но така е справедливо. Не се оплаквам. Нека той бъде щастлив, аз ще се примиря със съдбата си.
После в стаята настъпи тишина. Ван Зом я наруши, връщайки се на последните думи на Улрике.
— Ще се примирите ли? Защо? Та вие нямате вина за злата участ на Герхард Бург!
— Наистина ли нямам? — дойде в отговор. — Можете да го кажете, защото е невъзможно да се вживеете в душевното състояние на човек, който е причинил непоправима несправедливост на друг. Вярно, на времето осигурих един способен адвокат като защитник на моя приятел от детинство, върху когото бе паднало толкова тежко подозрение. Освен това наредих да наемат изпечен и хитър детектив, за да събере доказателства за невинността на Бург. Но резултатите доказаха само колко напразни са били усилията ми. Накрая трябваше да се явя самата аз пред съдията, за да свидетелствам с пламенни думи за невинността на обвиняемия… Това, точно това не направих. Бях…
Улрике не можа да продължи. Ван Зом я прекъсна:
— Щадете се! Не се самообвинявайте! Така ще извършите само нова неправда. Не забравяйте колко млада сте била тогава, млада и съвсем неподготвена за трудните битки със суровия живот! Освен това не
