забравяйте, че всичко е говорело срещу Герхард Бург! Струва ми се и вие е нямало да успеете да промените мнението на съдиите. Сега обаче съществуват по-добри изгледи за успех. Вече съм извършил доста подготвителна работа за спасяването на неговата чест и съм съвсем близо до целта си да събера конкретни доказателства за невинността на Бург. Помогнете ли ми сега, десетократно ще поправите всичко, което на времето сте сбъркали или сте пропуснали да направите.
Погледът на Улрике фон Хелфенщайн не се отделяше от устните на княза. В очите й се появиха искри на надежда. Но съвсем скоро угаснаха и тя попита нерешително:
— Десетократно да поправя всичко? Казвате го ей така. Аз съм на друго мнение. Знам, че едно нещо никога няма да мога да постигна.
— И какво е то?
— Да залича горчивината, която Герхард Бург болезнено изпитва всеки път когато си припомни, че и аз се бях отказала от него.
Ван Зом поклати глава със сериозно изражение.
— Имате грешна представа за него. Той не ви се сърди.
— Защото ме е забравил!
— Не — каза Ван Зом тихо, сякаш да придаде на думите си още по-голяма настойчивост. — Не, той не ви е забравил. Мога да го докажа. Даже ми е дал такова поръчение.
Тя го зяпна невярващо.
— Да докажете?… Поръчение ли? — каза със заекване.
Ван Зом извади от портфейла си плик и й го подаде. Вътре имаше… снимка на Герхард Бург в холандско-индийска офицерска униформа.
— Герхард! — възкликна Улрике. — Герхард!
Тя забрави всичко около себе си. Засмя се, после заплака. Стана от мястото си и, дълбоко развълнувана, започна да се разхожда на-горе-надолу из стаята. — Герхард! — шепнеше тя. — Герхард… любими!
Потънала в размисли, Улрике продължи да крачи насам-натам, после изведнъж спря, безсилно се отпусна на стола и скри длани в обляното си в сълзи лице.
Ван Зом не помръдваше. Той деликатно чакаше да премине избликът на болка и не смущаваше с присъствието си. Внезапно Улрике вдигна глава и го погледна в очите.
— Ако не се беше оженил за холандката… да, още днес бих отишла при него, за да му кажа колко много го обичам! Но това е невъзможно. Само едно нещо мога и искам да направя — да очистя от позора спомена за него. Герхард беше невинен и ще помогна да докажем невинността му!
— Наистина ли имате такова намерение?
— Да! — решително отвърна тя. — Болката по него ме беше заше-метила. Предполагах дори, че отдавна вече не е между живите. Но сега се опомних и… добре знам дълга си!
— Искате ли да станете мой съюзник?
— Да.
— Добре. Тогава ще ви посветя в положението на нещата. Как мислите, каква причина ме накара да напусна Индия и, купувайки имот, да се заселя тук?
— Да се запознаете с предимствата на западния свят. Той се усмихна.
— Не, не съм чак толкова любопитен. Ръководех се от други цели. Герхард Бург е мой приятел. Той копнее да се завърне в родината си, а все още не може. Ето защо тръгнах на път, за да вадя на бял свят свидетелства за неговата невинност, каквото и да ми струва това. Богат съм и съм напълно в състояние да направя необходимата жертва.
С блеснали очи Улрике попиваше всяка дума, излязла от устата му, а накрая му подаде двете си ръце.
— Щом е така, о, тогава нека станем съюзници! Ван Зом сърдечно й стисна ръцете.
— С радост приемам вашето приятелство. Но ви предупреждавам да не храните прекалено големи надежди за бърз и лесен успех. Имате ли понятие какво значи да търсиш и да откриваш следи, които почти са заличени… следи отпреди двайсет години?
— Мога да си представя.
— Ако искаме да докажем невинността на нашия общ приятел, това означава да открием истинския престъпник. Имате ли някакво предположение къде да го търсим?
— Предположение ли? Имам! Герхард смяташе всичко за акт на отмъщение от страна на контрабандистите, на чиято дейност беше сложил край.
— Никой друг ли не подозирате?
— Не.
— Така и очаквах — кимна Ван Зом. — Но се заблуждавате, също както и Бург се е лъгал през цялото време. Контрабандистите се изключват като извършители.
Уприке го погледа изненадано.
— Как можете да го твърдите с такава сигурност?
— Мога, чуйте моите основания. В града всички хора вярват, че тайнственият княз Ван Зом е дошъл тук едва от шест месеца. Но на вас, като на моя приятелка и доверено лице ще издам, че девет месеца преди това напълно непознат за всички и без да бия на очи обикалям областта, за да търся следи, водещи към тайнствените престъпления и към техните извършители.
— Също като в приключенски роман — каза тя с възхищение. — И какво открихте?
— Нищо, което по какъвто и да било начин да свързва контрабандистите с двойното убийство и с палежа. Посетих селските чифлици, разпитвах в къщурките на бедните тъкачи от Ерцгебирге, обиколих самотните колиби на въглищарите. Резултатът беше равен на нула. Повярвайте ми, ако имаше нещичко за научаване от тези хора, които повече или по-малко са в роднински или приятелски отношения с контрабандистите, щях да го узная от тях. Възрастта прави хората бъбриви, а аз притежавам заложби и може би от мен щеше да излезе добър детектив.
— Но ако не са контрабандистите, тогава кой за Бога би могъл да бъде?
Ван Зом не обърна внимание, продължи:
— Разбрах, че ако искам да постигна резултат, ще трябва да дам друга насока на моите издирвания. Най-напред си зададох въпроса: кой е бил човекът, който е помогнал на Герхард Бург да избяга от влака, когато са го прехвърляли в другия затвор?
— Това не се е изяснило и до ден днешен — обади се Улрике. — Може за обществеността да е загадка, аз обаче го знам от самия Бург. Бил е селският ковач от Хелфенщайн заедно със своя син. Улрике погледна учудено княза.
— Двамата?
— Да. Това изненадва ли ви?
— Разбира се. Не съм забелязала Герхард да е в приятелски отношения с някой от тях. — Действително не е. Но въпреки това те са му помогнали. Бащата, предрешен като търговец на добитък, повалил вахмистъра, а синът натрупдл камъни върху релсите пред един от тунелите, тъй че влакът е бил принуден да спре. Тогава Бург и неговият спасител се възползвали, скочили от вагона и без никой да ги забележи, изчезнали в гората.
— Но как пък точно тези двамата са решили да…?
— Според мен има само една причина — разкаянието, угризенията на съвестта са ги накарали да спасят Бург.
— Как да го разбирам?
— Вероятно са познавали истинските престъпници. Знаели са, че Бург е невинен, но не са могли да свидетелстват в негова полза. Така той е бил осъден. Ала съвестта им е проговорила. И за да намерят душевен покой, те са помогнали на невинно осъдения да избяга.
— Бога ми! Това би било едно чудесно обяснение!
— Когато ми хрумна тази мисъл, предприех и други стъпки. Разсъждавах така: защо ковачите не са могли да се явят в съда като свидетели на защитата в полза на Бург? Отговорът е: защото по този начин или са щели самите себе си да разобличат като престъпници, или пък биха издали някой друг, наистина извършил престъпленията, когото обаче от страх или от привързаност са искали да пощадят и прикрият.
