Ван Зом тайно в себе си се размисляше за тези неща и стигна до следната кратка преценка: безспорно е, че не е от безукорните и достойни за подражание морал и поведение поданици на държавата, но за съжаление това беше обичайният начин на мислене на широките слоеве от местното население. Дано Бог даде след време да настъпят по-добри времена, времена когато хората ще са в състояние да решават социалните проблеми, които толкова крещящо се нуждаят от уреждане! Тогава хората от сорта на стария Волф щяха да изчезнат от само себе си.
Впрочем Ван Зом разполагаше с достатъчно време за размишления, понеже след дългата си реч, без да изчака отговор, Волф стана и отиде в кухнята, за да види какво става с кафето на непознатия. Преди да се е върнал, в помещението влезе Фридрих и по знак на господаря си седна до него на пейката. Ван Зом си сипа, напълни и чашата на слугата си.
— Да, да — подхвана той прекъснатия разговор, а Волф стоеше зад тезгяха, — може и да сте прав, вие познавате тукашните хора по-добре от всеки друг. Нали всеки ден общувате с тях.
Волф поклати глава.
— Всеки ден ли? Какво говорите! Жителите на Хелфенщайн нямат пари да посещават пивницата всеки ден. Малцина са онези, които си позволяват в неделя да пийнат по чашка. Ако нямахме ковачницата, където отвреме навреме припечелваме нещо, изобщо нямаше да можем да съществуваме.
— Винаги ли е било така? — попита Ван Зом.
— В някои отношения преди беше по-добре. Тогава господарите живееха горе в замъка и раздаваха на хората по някоя пара.
— В замъка ли? Онези развалини в посока към гората?
— Точно така. На времето имението бе опожарено, после никой не го възстанови. Беше преди двайсетина години.
— Смътно си спомням за тази история. Ако не ме лъже паметта, ставаше дума за умишлен палеж и убийство.
Изведнъж лицето на Волф придоби тъжно изражение. Той с въздишка каза:
— Да, наистина много ни се насъбра. Нашето малко и затънтено селце Хелфенщайн си спечели тогава лоша слава.
Гостилничарят млъкна. Доста шумно Фридрих остави празната си чашка от кафе върху чинийката и се изправи.
— С ваше разрешение, господин Шулце! Искам да попитам какво да правя с конете. Ако ще се бавим тук по-дълго, те не могат да останат на студа.
— Хмм — Ван Зом си даде вид, че размисля. — Всъщност имам да обсъдя още нещо със съдържателя…
— Господинът спокойно може да разпореди да разпрегнат конете — намеси се Волф. — За две животни в обора ни има предостатъчно място — и като се обърна към Фридрих, продължи: — Синът ми е в съседната ковачница. Обадете му се и той ще ви помогне да ги подслоните.
Кочияшът погледна господаря си в очакване. Ван Зом мълчеше замислен. Накрая погледна часовника си и попита:
— Можем ли да получим обяд за двама души?
— Ха, ами разбира се! Винаги има с какво да нахраним хората. Сигурно ще останете доволен.
— Добре. Йохан, разпрегни и се погрижи за животните! — Слушам, господин Шулце. Тъкмо ще помоля да видят подковите на десния кон. Струва ми се, че не са съвсем наред, а щом сме f дошли в ковачницата… — делово допълни той.
Ван Зом кимна. Разбра намерението на Фридрих. Хитрият слуга си търсеше някакъв повод, за да остави за известно време господаря си и стария Волф насаме. А може би искаше да завърже разговор с младия Волф в съседната ковачница.
И така Фридрих излезе. Съдържателят поръча в кухнята обяд за двама души и се върна с думите, че господинът трябвало малко да почака. Разговорът в помещението за посетители продължи:
— Казвате, че заради палежа и свързаните с него преди години събития вашето село и цялата околност са си спечелили лоша слава — поде Ван Зом. — Е, защо тогава не отстранихте поне видимия споч мен? Имам предвид развалините на замъка. Останалите след пожара голи зидове е трябвало или да бъдат съборени или пък сградата да бъде възстановена.
— Да, така е — съгласи се Волф. — Но това беше работа на господин банкера, който наследи имението, а той не искаше и да чуе подобно нещо. Казал, че развалините ще си останат там за вечни времена като спомен за онова отвратително злодеяние, извършено от безбожни престъпници. И без друго кракът му никога повече нямало да стъпи на хелфенщайнска земя, за да не преживява отново случилото се. Така че не му е бил нужен замък. Ето как всичко си остана, както си беше.
— Жалко — измърмори непознатият. — Останките от пожара загрозяват пейзажа, а околностите на Хелфенщайн са красиви и привлекателни.
— И аз мисля така.
— Дали настоящият собственик на земята, където е старият замък, не би искал да я продаде?
— Да я продаде ли? — учудено попита Волф. — Че кой ще пожелае да купи тук имот?
— Искате да кажете в местност с толкова лоша слава? Е, ами аз може би знам един, дето има желание.
— Не думайте! Да не би да сте дошли тук специално по този въпрос?
— Исках да поогледам някои неща — призна Ван Зом. — Също и да знам дали тук не може да се купят и други земи.
— Какви други земи?
— Част от гората и преди всичко мочурището между гората и развалините на замъка.
— Мо… мо… мочурището ли? — заекна Волф видимо слисан. — Какво ще правите с него?
— Искам да го имам — засмя се Ван Зом.
— Не се продава — отвърна гостилничарят с тон, който изведнъж беше станал груб и недружелюбен. — Чужди хора няма какво да търсят там.
Но тъй като забеляза, че неочакваната му грубост стъписа непознатия, помирително добави: — Че за какво ви е безполезното блато? То за нищо не става.
Охо, помисли си Ван Зом, май неочаквано направих откритие! Ако за теб, стара лисицо, мочурището беше безполезно, нямаше толкова да се впрягаш от това, че искам да го купя. Значи нещо криеш и искаш да ме преметнеш, но ще ти разкрия тайните!
Преследвайки тази цел, Ван Зом реши да налее масло в огъня и да ядоса стария Волф, за да го принуди в гнева си да изпусне някоя необмислена дума.
— Не говорете така! — каза той спокойно, сякаш грубостта на съдържателя не му беше направила впечатление. — Някои хора не знаят какво да правят с дадена вещ и я захвърлят, тогава идва друг вдига я от земята и ето виж, че излязло нещо полезно. Може би и положението с мочурището, или както казвате вие „блатото“, е същото.
Гостилничарят буквално опули очи и личеше, че му иде да скочи от мястото си и енергично да отвърне или пък да зададе припрян въпрос. Но той положи усилия да се овладее. Вродената му хитрост победи надигналата се в него буря от чувства. Изпод полуспуснатите си клепки, чието потрепване издаваше силно вълнение, той хвърли дебнещ поглед на своя посетител. После направи опит да се усмихне, и след като кимна сякаш на себе си, каза:
— Да, да, прав сте! Възможно е да имате някаква идея за използване на мочурището. Сигурно е така. Само се питам, какво целите и накъде биете.
— Имам идея — лаконично потвърди Ван Зом.
— Ако не бихте имали нещо против да чуя, за какво става въпрос… Волф не довърши. Неговият гост невъзмутимо го гледаше право в очите.
— Какво тогава? — попита го той.
— Тогава… тогава при определени обстоятелства не е изключено да направя нещо за вас.
Отговорът бе толкова колеблив, че Ван Зом незабавно разбра как стоят нещата. Волф нямаше намерение да помага на мнимия кандидат за мочурището. Той искаше само да узнае за плановете му и за това, какво преследваше с покупката на земя. Но Ван Зом нямаше нищо против да сподели с него плановете
