гледало към двора, а сега остава в допълнително пристроения склад, и оттам чувах всяка дума, изречена в ковачницата, тъй като стъклото на прозорчето е счупено.
— Кочияшът си отиде — съобщи им първо ковачът, който ме следеше с поглед, докато изчезна. — Можем спокойно да разговаряме.
След това се обади плътният глас на стария Волф:
— Тайната ни е разкрита. Човекът, който седи вътре в гостилницата, господарят на този кочияш, иска да купи мочурището.
— По дяволите! — извикаха ковачът и Хайденрайх в един глас, а ковачът добави: — Би трябвало да му извием врата на този тип!
— Че за какво му е мочурището? Наистина ли знае нещо за нашата работа? — едвам се сдържаше Хайденрайх.
— Естествено той не беше искрен — каза гостилничарят. — Разказа ми една измишльотина за лечебен извор, който уж бликал от дъното на мочурището. Иска да хване водите му и да направи от Хелфенщайн курорт с минерални бани.
— Глупости! — изръмжа синът.
— Голям хитрец! Трябва да сме нащрек — обади се Хайденрайх. — Най-добре ще е да се престорим, че одобряваме плановете му. Така ще го държим под око.
— Друго не успях да чуя — довърши Фридрих доклада си, — защото цялата история взе неочакван обрат. В старанието си не само да подслушам тримата, но по възможност и да ги наблюдавам, аз се изправих, за да надникна предпазливо през прозорчето в ковачницата. При това се блъснах в тъмното помещение в струпания до мен куп вехтории и изведнъж тези боклуци се сринаха на земята със страхотен щум и дрънчене. Цяла планина от стари подкови, счупени колела от каруци, палешници, както и други метални предмети се пръснаха наоколо, вдигайки такава адска шумотевица, че тримата оттатък сигурно са подскочили на две педи от земята.
— Олеле мале! — каза Ван Зом и сбърчи чело. — Сега всичко пропадна. Те ще…
— Не е така! — прекъсна го Фридрих. — Изслушайте само до края! Помислих си: „Само гледай да не се шашнеш, момче, иначе си загубен!“ С един скок изхвръкнах от малкото помещение. Навън налетях право върху старото сакато куче, което още преди бях забелязал в двора. Навярно в бързината си съм настъпил песа по някоя лапа, защото той силно изквича. Това беше моето спасение. Хрумна ми една великолепна мисъл. За секунди сграбчих песа, хвърлих го в склада и затворих зад него вратата. После с три-четири бързи скока прекосих двора и се озовах в коридора на къщата. Тъй, нека сега дойде някой да ми докаже, че съм подслушвал! Никой не ме видя. Тримата обесници ще отворят склада и ще намерят вътре кучето. Кой знае кой и кога по невнимание е затворил там животното! Ще помислят, че зверчето са го хванали нервите и тъй като е чуло в съседство гласа на господаря си, е започнало да подскача към прозорчето, съборило е онази камара с вехтории. При падането някой твърд предмет го е ударил и тогава песът е надал вой. Всичко се връзва чудесно!
Ван Зом се беше здравата ядосал на лошия късмет на своя съюзник, но при последните му думи не можа да сдържи усмивката си и каза:
— Справил си се отлично. Съвсем в стила на моя Фридрих, който се измъква от всяко трудно положение. Действително има надежда да се справим. Ще трябва да…
Тук князът млъкна, но след малко, вече с по-силен глас, продължи: — …ще трябва да се погрижим по- сериозно за обяда си. Гостилничарят не идва и… аха, ето го най-сетне! Господин съдържателю, лека-полека тук май ще умрем от глад!
Волф влезе в стаята. Ван Зом навреме чу приближаващите се стъпки. Стария трудно съумяваше да прикрие възбудата си. Беше изпълнен с подозрения. Но с откриването на кучето в склада първоначалната уплаха на тримата мъже в ковачницата беше леко преминала, а поведението на гостите му го успокои напълно.
— Извинете ме! — каза той. — Малко се позабавих, но яденето наистина идва.
Той сервира обяда, на който Шулце и Йохан с видимо удоволствие се нахвърлиха.
6. ИМАНЯРИ
Докато двамата му гости се хранеха, старият Волф пак се оттегли в кухнята. Фридрих ядеше с голям апетит, но от време на време хвърляше кос поглед в посоката, където беше изчезнал гостилничарят. Оттам се разнесоха високи гласове, после една врата шумно се затръшна.
— Гадост! — измърмори Фридрих, обръщайки се към своя господар. — Онази лисица пак се промъкна в ковачницата и тримата ще продължат съвещанието си. Ако ги подслушаме, ще научим всичко, което ни интересува. Много ми се ще да…
— Не, не! — прекъсна го Ван Зом. — Никаква непредпазливост! Каквото не става, не става!
— Точно така. Тогава ще продължим да действаме в пълен мрак.
— Ще се помъчим да внесем малко светлина в този мрак. Защо е даден на човека разум? Да размислим! „Тайната ни е издадена!“ — са казали ковачът и Хайденрайх, когато старият Волф им е занесъл новината, че имам намерение да купя мочурището. А ковачът е добавил: „Би трябвало да му извием врата на този тип!“ Тези думи са ключ за разрешаването на загадката. Явно мочурището играе много важна роля, те вярват, че съм разкрил кроежите им и сега се каня да ги осуетя. Какво ли планират?
— И аз бих искал да знам!
— Предполагам, че става въпрос за контрабанда, която се е вършела досега или наново процъфтява.
— Ами мочурището?
— Не е изключено да имат в него свое свърталище, скривалище за контрабандни стоки, или нещо друго от този род.
— Но нали в най-лошия случай могат да го преместят другаде.
— Да, биха могли. Ако, както те си мислят, не съм попаднал на следите им. Кой знае какво значение за тях и за Капитана има свърталището им!
— Първата ни задача е основна да претърсим мочурището — обади се Фридрих.
— Правилно! — кимна Ван Зом.
— И освен това — продължи Фридрих също тъй тихо, както се водеше и целият им разговор, — и освен това поне на първо време да не изпускаме тримата из очи.
— Вие сте голям специалист, господин… исках да кажа, че си те бива, драги ми Йохан. Същата мисъл ми мина вече през главата. Днес оставаме тук, в Хелфенщайн.
— В странноприемницата?
— Да.
— Ще ни приемат ли?
— Вероятно с удоволствие. Та нали сам чу, че им се иска да ни разкрият спатиите. А тази цел ще постигнат най-добре, ако ни задържат близо около себе си.
— Добре. Съгласен съм. Нямам нищо против да останем до Великден, че и по-дълго.
— Ще попитам стария Волф дали може да ни подслони, ще му кажа, че имам желание да огледам по- подробно земята, която възнамерявам да закупя. И следобед наистина ще го направим. Вечерта ще си легнем навреме, но това ще е само привидно. В действителност ще бъдем нащрек и ще ги дебнем. Ако в мочурището или край него има скривалище за контрабандна стока, което тримата се канят да опразнят, възможно е още тази нощ да се заловят за работа. Ние ще се промъкнем подир тях… — …и ще ги заловим! — припряно добави Фридрих.
— Зависи — рече господарят му. — На първо време може да не ги закачаме. Ще задържа Капитана едва тогава, когато намеря убедителни доказателства за всичките му престъпления.
Двамата имаха късмет поне донякъде да привършат разговора си. Защото вратата, водеща към коридора, се отвори и вътре влезе… кумецът Хайденрайх, човекът, когото Ван Зом смяташе за самия Капитан или за помощник-главатаря на бандата.
Князът и Фридрих веднага се досетиха какво означава посещението му. Хайденрайх идваше по поръчка на стария Волф, идваше като шпионин, за да поразпита непознатия. Ван Зом веднага се пренастрои. Реши
