да улесни шпионина, привидно охотно да му отговоря на въпросите, като същевременно се опита да подразбере от него това-онова.
Хайденрайх поздрави и по селски маниер удари с юмрук най-близката маса, а това означаваше: поздравът ми важи за всички, които са се събрали тук! Също и за стария Волф, който току-що се беше появил в рамката на вратата, водеща към кухнята. Хайденрайх си поръча чаша бира, седна недалеч от княза и Фридрих и завърза със съдържателя разговор, в който скоро бе въвлечен и мнимия посредник за покупко-продажба на недвижими имоти Шулце, докато „кочияшът Иохан“ прояви повече сдържаност, каквато подхождаше в присъствието на неговия господар.
— Шулце, Леберехт Шулце от Бухвалде? — попита замислено Хайденрайх, когато каза фалшивото си име. — Не ми е познато! И все пак да ме изяде мечка, ако не съм се срещал с господина!
— Възможно е — обади се князът безгрижно, опитвайки се да прикрие обзелото го безпокойство от тези думи. Какво ли искаше да каже Хайденрайх? Наистина ли мислеше, че познава Ван Зом? Или всичко това беше само една от атаките на разузнавача, и то напосоки?
— Би трябвало да помня и името ви — продължи Хайденрайх. — Имам добра памет за имена.
„Проклет негодник!“, помисли си Ван Зом. „Намеква, че крия самоличността си. Това е чисто нахалство!“ Ван Зом бе вече убеден, че пред него се намира Капитана, защото само той би могъл така дръзко да премине към открито нападение.
— Има и друга възможност — заяви на висок глас князът, — да ме бъркате с някой друг.
— Хмм.
— Или може би мислите, че плавам под чужд флаг? Хайденрайх учудено погледна събеседника си. Този поглед можеше да означава всичко и нищо.
— Не мисля друго, освен това, което вече казах — нехайно рече той. — Просто не знам към кои хора да ви отнеса.
Ван Зом се засмя.
— Ами тогава никъде не ме отнасяйте, а ме оставете тук, където съм — в гостилницата на Хелфенщайн! Смятам да поостана тук. Господин съдържателю, какви са изгледите за едно преспиване?
— Да пренощувате при мен? — разнесе се иззад тезгяха.
— Да, разбира се, ние двамата. Конете са вече подслонени.
— Става. Имам една свободна стая. Всъщност там трябваше да спи кумецът Хайденрайх, който е дошъл по работа и ще си замине утре или вдругиден, но щом се налага, мога да го настаня при сина ми. Съгласен ли си, кумец?
— Все ми е едно — кимна Хайденрайх. — Стига само да имам легло.
— Много сте любезен — усмихна му се Ван Зом и като се обърна към стария Волф, допълни: — Иска ми се днес следобед заедно с моя спътник да се поразходим наоколо и да отидем до… до замъка. Нали знаете вече.
— Аха! Тъй, тъй! Да, наистина!
Волф размени с Хайденрайх бърз поглед, който означаваше горе-долу следното: „Виждаш ли, искат да душат наоколо! Трябва много да внимаваме!“ — Да отидете до развалините? — попита Хайденрайх. — Пътят е много тежък, господа, много труден. В посока към гората всичко е затрупано със сняг.
— Няма значение. Не ни е страх от няколко преспи, а прекрасният зимен пейзаж ще ни възнагради за усилията.
— Всеки си има свой вкус! Най-важното е кой какво очаква от дадено начинание. Чувал съм да казват, че особено в града имало големи чудаци, които правели какви ли не жертви само и само да могат да се ровят в развалини. Останки от памтивека, че и още по-стари, като омагьосани рицарски замъци или нещо подобно, където витаят призраци или може да се викат духове.
— Е, е — засмя се Ван Зом, — надявам се, че не ме смятате за толкова смахнат!
Хайденрайх отново му хвърли един от своите особени погледи и каза:
— Заклинател на духове ли? И аз не знам, но ми се струва, че от господина може да се очаква да е познавач на стари книги и някои видове тайнопис.
— Хайде де! Нима наистина така изглеждам?
— По очите ви си личи! — настоя Хайденрайх.
— По очите ли?
Князът не знаеше как да възприема малко странните думи на Хайденрайх. И Фридрих се губеше в догадки. Издаваше го изразът на лицето му. Старият Волф дума не обелваше. Само внимателно следеше този необикновен разговор.
Тъй като Ван Зом при последните си думи учудено поклати глава, Хайденрайх вдигна вежди, придаде си важен вид и поде:
— Чувал съм да казват…
Но внезапно Фридрих го прекъсна:
— Драги господине, вече за втори път се изразявате по този начин. Не ми се сърдете, ама като позволявате да ви разправят какво ли не, ви пращат за зелен хайвер.
После се засмя. Ала Хайденрайх с най-сериозен тон възрази:
— Кумецът Хайденрайх не позволява да го пращат за зелен хайвер. Държа и очите, и ушите си отворени и така узнавам и научавам неща, за които другите не подозират. Умея да откривам хората, които се занимават с черна магия. Естествено че те не си признават, ала това с нищо не променя факта, че знаят основните положения в магьосничеството, както и ефикасни заклинания за викане на духове.
Фридрих понечи отново да си отвори устата. На езика му беше един шеговит отговор, обаче Ван Зом го изпревари:
— Мътните го взели! — възкликна той, привидно слисан. — Човек трябва да внимава и да се пази от вашата проницателност.
Поласканият Хайденрайх се усмихна и отново хвърли към стария Волф многозначителен и както си мислеше, скрит поглед, а после измърмори:
— Да, да, кумецът Хайденрайх си го бива… А какво мисли господинът например за иманярството?
— Ами зависи — отвърна Ван Зом с непоклатимо спокойствие, макар че и новата насока на разговора го смая. — Ако пада нещо, не мога да не я похваля работата. Но в противен случай не си струва труда.
— Добре го казахте! — засмя се Хайденрайх. — Но въпросът ми целеше друго. Исках да попитам: как можете да накарате едно съкровище да излезе на бял свят?
— С труд и честни усилия.
— Само това не стига. Необходимо е още нещо.
— И какво е то?
— Заклинание.
— Аха, тъй! Правилно. За малко да го забравя.
— Знаете ли такива вълшебни думи?
— Не една и не две. Но основното заклинание, което безотказно гарантира успеха, е само едно.
— И какво гласи то? — Ора ет лабора!
Ора ет лабора! Моли се и работи! С тези думи Ван Зом искаше да каже, че човек може да постигне успех само с упование в Бога и с прилежно усърдие. Той предполагаше, че другият не го разбира, и затова превърна цялото наддумване в шега. Но дали въпросът беше приключен, оставаше неясно, понеже Хайденрайх внезапно му отправи странен поглед.
— Ора ет лабора! — повтори човекът, който оставаше съвършено непроницаем за преценките на Ван Зом. — Прав сте. Това е основното заклинание. Само трябва правилно да се прилага.
В този момент се приближи гостилничарят, за да вземе чиниите от масата и да я почисти. Той пожела на гостите си спорен ден и така разговорът окончателно приключи, понеже Хайденрайх изпи бирата си, излезе от стаята подир стария Волф и повече не се върна.
— Какво беше това? — обади се Фридрих, като кимна с глава по посока на вратата, която Хайденрайх току-що бе затворил зад гърба си. — На този човек да не му хлопа някоя дъска?
— Шшшт! Трябва да сме много предпазливи — предупреди го Ван Зом. — Струва ми се, че този Хайденрайх е изпечен и хитър тип. Прави се на глупав, но е врял и кипял.
— Тогава е най-големият актьор, който съм виждал.
