Е, сега знаеш как стоят нещата.
— Напълно, господин Шулце.
Както вече нееднократно отбелязвахме, Хелфенщайн бе разположено високо в планините. Пътят дотам непрестанно се изкачваше нагоре и бе лесно обяснимо, че тромавите коне, впрегнати в шейната на предрешения Ван Зом, почти не се решаваха да преминат в лек и краткотраен тръс. През повечето време се движеха ходом. Придружавана от звъна на звънчетата, шейната се катереше по хлъзгавия път и Непознатия от Индия имаше достатъчно време да оглежда пейзажа наоколо.
Виждаха се хълмове и склонове, голи откоси, гористи купени, широки долини, тесни падини, пред очите му ту се откриваха обширни места, ту на дълги разстояния се изпречваха гъсти гори, а между тях от време на време изникваше едно или друго селце, чиито ниски, най-обикновени къщици бяха пръснати надалеч, понякога само се събираха в по-гъста група около малка църквица. В тези населени места бе тихо и спокойно. Зимата задържаше хората затворени в своите стаи, където с обичайното си търпение те чакаха настъпването на по-благоприятно годишно време, което щеше да им спести разходите по отопление и осветление, защото и без друго планинците водеха изпълнен с лишения живот. Добивите от малките им ниви мяха мизерни, а иначе в планините нямаше други по-доходни възможности за препитание.
Погледът на Непознатия от Индия се спираше на заснежените ниви, гори и селца с ведро, радостно, нежно изражение. Този човек или притежаваше много силна способност да се вживява, или пък го привличаше и възхищаваше всичко ново и необичайно. Там, където се простираха неговите внушителни имения под лъчите на горещото южно слънце, нещата изглеждаха много по-различно! Там природата с щедра ръка даряваше на хората всичко необходимо, всяка година имаше по няколко реколти, и то срещу сравнително малко усилия и труд.
Наистина (и Ван Зом го знаеше много добре) там също имаше голяма бедност и госпожа Грижа бе честа гостенка в не една и две от мизерните къщурки на слънчевия юг. Да живееш в света на тропиците не означава, че си попаднал в рая. На тази земя я няма Едемската градина. Онова, което хората наричат щастие, може да се постигне навсякъде, но само с неуморен труд, който носи в себе си и наградата да се чувстваш щастлив.
Мислите на Ван Зом се лутаха ту в една, ту в друга посока. Разговорът със слугата отдавна беше секнал. По едно време Фридрих, който вече няколко пъти придружаваше господаря си из планините, посочи напред с камшика и каза:
— Ей там отсреща се намира Хелфенщайн! След половин час ще стигнем целта си. Пред странноприемницата ли да спра?
— Да — потвърди Ван Зом. — Единствената гостилница в селото е на двамата Волф, които същевременно работят и в ковачницата. Както узнах, странноприемницата е собственост на бащата, а ковачницата е на сина.
— Ще разпрегнем ли?
— На първо време не. Ще се престоря, че нямам намерение да останем там по-дълго.
Скоро пристигнаха в Хелфенщайн. Шейната мина бавно през селото и спря пред странноприемницата. Ван Зом влезе в коридора, а оттам и в помещението за посетители, Фридрих остана да се занимава с конете.
Князът се огледа в помещението. То бе доста голямо, ала ниско и голо, масите нямаха покривки, столовете бяха издялани грубо от дърво и седалките им твърди. Покрай стените се проточваха пейки. Вдясно се виждаше дълъг тезгях, а зад него врата, която вероятно водеше към кухнята. По-нататък имаше висока кахлена печка, излъчваща приятна топлина. Забележителното по стените бяха дебелите пердета на прозорците, едно огледало, календар, две евтини репродукции в най-обикновени рамки, както и няколко куки за дрехи.
Ван Зом окачи на една от тях кожуха и астраганения си калпак, после седна близо до печката.
Откъм кухнята се разнесоха стъпки. Появи се гостилничарят, някогашният майстор-ковач и сегашен собственик на странноприемницата в Хелфенщайн. Волф беше средно висок човек на петдесет и няколко години, но все още як и държелив. Откакто не работеше в ковачницата, беше понапълнял. От ъгълчетата на устата му плачевно бяха провиснали крайчетата на неговите татарски мустаци. Изпод рунтавите му вежди лукаво блестяха малките му очи. Силно посивялата му коса беше застрашително оредяла. Общо взето правеше впечатление на хитър, но добродушен човек.
— Какво обичате? — попита той след учтив поздрав и огледа непознатия с нескрито любопитство.
— Да пийна нещо топло — отвърна Ван Зом, потривайки ръце, и с учудващо умение придаде на гласа си несвойствена за него грубовата нотка. — Страшно измръзнах в шейната.
— В такъв случай мога да препоръчам на господина едно хубаво кафе. Или може би предпочитате силен грог? Или пък топла бира? Всичко ще стане бързо.
— Донесете ми кафе! С две чаши! И моят кочияш ще пие.
— Готово.
Волф изчезна, но скоро пак се появи. Очевидно се чувстваше длъжен да не оставя госта си да скучае в чакане и да го поразвлече с разговор. Ван Зом точно това искаше.
Първо стана дума за времето. Да, било студено, но така и трябвало да бъде — истинска зима. Само че тук горе в планината мъчно се понасяло, особено от бедните хора.
— Изглежда по това годишно време тук няма кой знае какво оживление, а? — опита се Ван Зом да насочи разговора към своята цел.
Волф разбра, че компанията му е желана, и се настани на съседната маса.
— Тук никога няма особено оживление — отвърна той, — дори и през лятото.
— От какво живеят хората?
— Добър въпрос! — важно кимна Волф като на себе си. — При тази неплодородна почва земеделието почти нищо не носи. За животновъдството едва ли заслужава да се говори. Повечето хора работят като тъкачи, други — в лесничейството, някои пък дялкат различни предмети и фигурки от дърво, но това не са сериозни източници за прехрана. Общо взето добрите хелфенщайнци гладуват — така я карат.
— Долу в града — обади се Ван Зом непринудено, — и изобщо в равнината, хората приказват, че тук край границата процъфтява контрабандата.
Волф вдигна вежди.
— Тъй ли? — попита провлачено. — Е, онези долу сигурно знаят по-добре.
Ван Зом се засмя.
— Не се сърдете, драги. Не исках да обидя жителите на вашата община. Хората приказват какво ли не.
— Да, приказва се какво ли не, и то най-безотговорно. Но по-добре би било онези там, гражданите, да си гледат своята работа и да не се бъркат на другите. Боже мили, какви измами и мошеничества се вършат в градовете! В сравнение с тях планинците, които някой път прехвърлят през границата без мито по някой килограм брашно, пакет тютюн, захар или месо или пък нещо друго, са чисти и невинни като новородени. И на всичко отгоре те не го правят от вродена склонност към престъпност или от някаква поквареност, а само от глад и немотия. Тъй стоят нещата, драги ми господине! Кажете го на хората от града, които толкоз лекомислено се нахвърлят върху планинците и ги охулват! Разкажете им го и им обяснете още, че тук в планините има не по-малко почтени и порядъчни християни, отколкото долу в равнината, а може би дори и по-свестни и по-достойни хора. Нека всеки сам се оправя в живота и сам да отговаря пред съвестта си и пред своя Бог!
Старият Волф много се беше разпалил и с приказките си сам се докара до състояние на искрено възмущение. Ван Зом бе доволен от насоката, която взе разговорът им. Емоционалното избухване на ковача му даде подробна информация за характера на този човек.
Като че ли Волф не беше нито по-лош, нито по-добър от повечето хорица от неговия сой. Той приемаше нещата такива, каквито бяха. Не беше мошеник или измамник, но и не притежаваше кой знае колко чувствителна и придирчива съвест. Признаваше законите и се съобразяваше с тях, но когато му пречеха и досаждаха, той явно търсеше път през вратичките, които оставяха. Вярваше в Бога и в сътворения от него нравствен порядък в света и може би тъкмо заради това смяташе горещата молитва в подходящия час за ефикасно средство, за да му бъде простено, че е кривнал встрани от правия път.
