Следите ли мисълта ми, госпожице?
— Разбира се — припряно кимна Улрике. — Страшно съм любопитна да чуя докъде са ви довели вашите изводи. Продължете нататък!
— Установих — поде отново разказа си Ван Зом, — че ковачите отпадат като убийци на Тифенбах и на вашия уважаван баща. Различни мои допитвания до не една и две служби го доказаха недвусмислено. И така оставаше само подозрението, че са знаели кой е истинският извършител. Но кой ли е бил този човек? Така се питах, а и до ден днешен все още търся отговора на този въпрос.
— Постигнахте ли някакъв резултат?
— Половинчат успех и всички изгледи за пълен. Установих, че един непознат тайно посещава ковачите. Смятам, че този човек… — …е истинският престъпник от онова време? — попита Улрике, останала без дъх от огромното напрежение.
— Да.
— О-о, де да можехте да докажете вината му!
— Неуморно се занимавам точно с това, като полагам усилия да извадя на бял свят неговото „аз“ и да го покажа пред цялата общественост, за да се види, че той е професионален престъпник. Цялата ми дейност е насочена към тази цел, както и странното ми появяване среднощ във вашия дом.
Ван Зом изрече последните думи с особено наблягане. Улрике се стъписа.
— Сега ли? — попита тя. — Тук? Какво искате да кажете? Ван Зом се усмихна многозначително.
— Искам да кажа, че човекът, вместо когото е бил осъден невинен нашият общ приятел Герхард Бург, човекът, истинският убиец на Тифенбах, на вашия баща и на вашия брат, човекът, когото навярно по принуда двамата ковачи прикриват, оттогава е вършил престъпление след престъпление. И цялата общественост, която се страхува от него, го нарича… Капитана!
5. СТАРИЯ И МЛАДИЯ ВОЛФ
Събитията от последната нощ — приемът в дома на полковник фон Тифенбах, после приключението с бандата на Капитана, както и последвалият продължителен разговор с Улрике фон Хелфенщайн в нейното жилище — принудиха Ван Зом да си легне да спи много късно. Независимо от това на следващото утро той рано-рано бе на крак. Слугата му Фридрих, който се ползваше от изключителното доверие на своя господар, донесе закуската. Ван Зом се хранеше с голям апетит. С няколко кратки думи той задържа Фридрих, който се канеше мълчаливо да се измъкне от стаята.
— Погрижи се да запрегнат шейната, ама старата, вземи и старите кранти! Ще предприемем пътуване до Хелфенщайн.
— Много добре. Да предупредя ли кочияша?
— Не. Самият ти ще караш. Не е нужно да се знае къде отиваме.
— Значи ще се маскираме?
Ван Зом се усмихна. Винаги се радваше да види и чуе колко полезен човек е неговият Фридрих. Слугата бързо разбираше за какво става въпрос. Не беше нужно да му се дават подробни указания. Самият той поемаше грижата за всичко необходимо.
— Точно така — кимна Непознатия от Индия. — Направи се малко тю-възрастен, отколкото си! Облечи се прилично, но не по градски! Ти си моят кочияш. Самият аз ще изглеждам като човек, който има много пари, но не дотам изискан външен вид, да речем ще се опитам да приличам на посредник на недвижими имоти или нещо подобно.
— А иначе! Искам да кажа — някакви по-особени указания за поведение?
— Зависи от случая. Отивам да посетя гостилничаря Кристиян Волф в Хелфенщайн и неговия син, ковача.
— Аха! Вече ми е ясно.
— Днес ще се опитам да вляза в по-близки отношения с двамата.
— С тях и с онзи непознат, нали?
— Ако се появи, да. Инак се надявам да понауча нещичко за него.
Фридрих изчезна. Ван Зом посегна към пощата, която слугата донесе заедно със закуската: куп писма и печатни издания, няколко пощенски картички. Набързо ги прегледа, тук-там направи кратки бележки върху тях, а после прехвърли всичко на своя секретар, като с няколко кратки думи му даде необходимите указания.
После Ван Зом стана и се оттегли в специална гардеробна. Там имаше два големи гардероба, а на вратите им — огледала. Когато застанеше между тях, можеше да се огледа от всички страни. Това беше специално направено, защото Непознатия от Индия играеше ролята на детектив и почти всеки ден му се налагаше да се предрешва по различен начин и естествено — да изглежда безукорно от глава до пети.
Не след дълго Ван Зом напусна помещението с толкова променена външност, че в пълничкия тромав човечец със старомоден кожух и груб безформен астраганен калпак, с ботушите с високи кончови, с гарвановочерната брада и коса никой не би могъл да разпознае княз Ван Зом.
Долу шейната вече го чакаше, но не пред самата къща, а една пресечка по-нататък. Ван Зом напусна своя дом и градината през един заден изход от никого незабелязан. Когато се качваше в шейната, това вече не беше княз Ван Зом.
— Знаеш какво да правиш, Йохан — каза той на своя Фридрих в превъзходна маскировка — широкоплещест, дебел, добродушен човек, който на мравката прави път. Слугата подхождаше идеално на господаря си и на шейната с грубите тежки коне.
Щом Ван Зом се обърна към него с „Йохан“, Фридрих разбра, че това ще е името му за този ден. Подкара конете и с умерено бърз ход минаха по няколко улици, излязоха от града и поеха през заснежения зимен пейзаж. Шейната нямаше капра и по време на пътуването господар и слуга можеха несмущавано да разговарят помежду си. Не беше нужно да приказват високо, тъй че хората, минаващи по пътя, не можеха да разберат за какво става дума.
Ван Зом накратко осведоми Фридрих за събитията през последната нощ, разбира се дотолкова, доколкото това засягаше неговия доверен слуга. Разказа му как се е справил с хората на Капитана и как ги е отпратил, как все още не е успял да се добере до по-конкретни сведения за личността на тайнствения човек и как в борбата си за честта на Герхард Бург е спечелил нов съюзник в лицето на Улрике фон Хелфенщайн.
— Тя знае — добави той, — защо съм решил да се заема с двамата Волф и е готова да ни помага, доколкото това е по силите й.
— А знае ли за днешното пътуване? — осведоми се „Йохан“.
— Не. Няма никакъв смисъл да я занимаваме с това предварително. Постъпвам според стария изпитан принцип, че в случай на колебание по-добре е да предпочетеш мълчанието.
— Особено когато става дума за жени. Князът се усмихна.
— Йохан!
— Така е, господарю! — рече слугата, бързо се огледа и продължи с приглушен глас: — Сега се сещам, че за всеки случай е добре да знам името, под което пътувате днес.
— Прав си. И без друго щях да ти го кажа. Сега съм Шулце, Леберехт Шулце, живущ в Бухвалде. Както споменах, съм агент по покупко-продажба на недвижими имоти. Целта на пребиваването ми в тази област е… има да се чудиш, Йохан!… от тихото бедняшко селище Хелфенщайн да направя богат курорт с минерални бани.
„Йохан“ наистина остана дълбоко изненадан.
— Какво? Минерални бани ли?
— Да. Открих, че водата от изворите на Хелфенщайн е лековита.
— Ама че измама!
— Не е! Не бих допуснал някой да докаже, че върша безобразия. Неотдавна взех проба от водата, която ми направи впечатление със съдържанието си на желязо, и я занесох за химически анализ. Водата си я бива и има качества. Така че твърдението ми не е изсмукано от пръстите.
— Но цялата работа ще е все пак само стръв, нали? — попита хитрият Фридрих.
— Да. Стръв, с която искам да подмамя и заловя не само двамата Волф, но може би и един друг човек…
