си. Та нали точно те бяха стръв, с която смяташе да улови Волф и неговия загадъчен приятел.
Изпълнен с тези мисли, Ван Зом отправи поглед през прозореца към затрупаната със сняг селска улица. Изведнъж се стъписа. Забеляза нещо, което предизвика блясък в очите му. И нищо повече. Непознатият от Индия беше човек, който умее да се владее.
Привидно разсеяно той продължи да гледа навън. Газейки снега, някакъв човек мина пред прозореца, погледна към вратата на странноприемницата и свърна, но не към пивницата, а към ковачницата. Имаше вид на селянин или изобщо на човек от простолюдието. За това говореха както дрехите му, тъй и неговата походка и поведение. Във външността му не се забелязваше нищо особено или странно. Но за Ван Зом появяването му беше огромна изненада — това бе същият непознат тип, който толкова често се отбиваше при двамата Волф и провеждаше среднощни разговори с тях, и накратко казано, човекът, когото Ван Зом подозираше, че е спечелилият си зловеща слава Капитан.
Волф също забеляза човешкия силует на улицата и Ван Зом със задоволство установи, че съдържателят стана неспокоен. Очевидно много му се искаше да се втурне навън, за да посрещне непознатия и — навярно да му съобщи нещо. Но изглежда самият Волф смяташе подобно действие за неподходящо и съмнително, тъй че си наложи да остане на мястото си и да запази спокойствие.
— Хмм — обади се Ван Зом, — разбирам, че ще ми е от полза да ви посветя в плановете си. А и много ми се иска да ви направя мой помощник, още повече че ако постигна целите си, самият вие ще имате изгода. Но не зная доколко умеете да пазите тайна.
— Аз съм като гроб — увери го Волф с изражение на почтен и искрен човек. — От устата ми дума не излиза.
— Добре. Вярвам ви и ще опитам да поработя с вас. Имам много перспективни планове. Знаете ли какво е това курорт или минерални бани?
Лицето на Волф придоби глуповато изражение.
— Минерални бани ли? Е, ами това е място, където хората се къпят.
— Да, но те не се къпят просто ей така, а правят лечебни бани, искам да кажа бани за възстановяване и укрепване на здравето.
— Да, да, имаше такова нещо. Ако нейде се намира лековит извор, водите му се хващат и после започват да прииждат хора от къде ли не, за да пият водата или да се къпят в нея и така да оздравеят от някакво страдание.
— Ето сега ме разбрахте. От тихото и кротко селце Хелфенщайн искам да направя курорт с минерални бани.
— От Хелфенщайн? Курорт? Невъзможно!
— Защо?
— Защото му липсва най-важното — лековитият извор.
— Точно той не липсва. Не съм за пръв път в селото. Преди известно време открих, че водата на един извор, който трябва да се търси сред мочурището горе при развалините на замъка, съдържа денни минерални съставки. По мое поръчение специалисти изследваха проба от водата и потвърдиха откритието ми. И така, лековитият извор е налице. Именно заради него искам да купя мочурището заедно със заобикалящите го земи.
При тези разкрития Волф седеше и гледаше с такова изражение, сякаш пред очите му ставаше неземно чудо, алапосле дойде на себе си и започна да размисля. Постепенно върху лицето му се изписа онзи познат лукав израз, накрая то стана непроницаемо.
— Това е най-невероятното нещо, което съм чувал през живота си! — извика той с добре изиграно въодушевление. — Хелфенщайн и курорт! За подобно нещо това малко затънтено селище не е и сънувало.
— Е, е — поукроти ентусиазма му Ван Зом, — все още не се е стигнало дотам. Има да се извърви много дълъг път, докато плановете ми станат действителност.
— Да, да! Наистина! Разбира се!
— Не бива да забравяте, че за такова начинание са необходими пари, страшно много пари. Ще трябва да се построят сгради и да се набавят какви ли не съоръжения, които ще погълнат безбожно големи суми.
— Съвършено вярно.
— Но преди всичко ще трябва да стана собственик на нужните за целта парцели. А за съжаление, както самият вие казахте, това е почти невъзможно.
— Почти невъзможно е — кимна Волф, — но не съвсем. Склонен съм да ви помогна.
— Би било чудесно!
— Само по-полека, любезни господине! Подобно нещо трябва да бъде добре обмислено. А за това е необходимо време. Сигурно разбирате.
— С удоволствие ще ви дам време. Не бързам. Но да не вземете да се разприказвате!
— Изключено! За какъв ме мислите!
— За всеки случай, дайте ми честната си дума, че ще мълчите!
— Ето ръката ми.
При тези думи Волф подаде десницата си на непознатия, а Ван Зом я стисна и енергично я разтърси.
Тук разговорът им бе прекъснат. Волф заяви, че трябвало да надникне в кухнята и да види дали яденето е готово. Князът знаеше, че тази припряност не бе свързана толкова с поръчания обяд, колкото с човека, който се беше отбил в ковачницата. Замислен, той остана сам в помещението за посетители.
Каква ли беше тая странна работа с мочурището? Доколкото Ван Зом беше запознат с нещата, то бе собственост на банкера Франц фон Хелфенщайн. Откъде накъде Волф си позволява да твърди, че е непродаваемо? И защо ли някогашният ковач и настоящ гостилничар стана толкова нелюбезен при мисълта, че мочурището може да смени собственика си?
Навремето си Волф, тъй разсъждаваше Ван Зом, преоблечен като търговец на добитък, беше освободил осъдения Герхард Бург, а младият Волф му беше помагал. Без съмнение тази постъпка е била плод на разкаяние. Двамата са знаели, че Бург е невинен, познавали са истинския извършител, убиеца на Тифенбах и на господаря на замъка фон Хелфенщайн, подпалвача, онзи непознат, когото князът смяташе за тайнствения Капитан. Навярно те и до ден-днешен имат връзки с Капитана, подчиняват му се и са принудени да му помагат, както и преди.
Тогава има логика в предположението, че край мочурището, а може би и в самото мочурище, чиято неприкосновеност Волф тъй разпалено защитава, се намира някое от скривалищата на Капитана и цялата му банда? Може би всичко това бе свързано с контрабандата, която, както казваха, все още не била изкоренена нито в Хелфенщайн, нито в околностите му.
Ван Зом много искаме да разбере дали догадките му са верни. Зад всичко това можеше да се крие нещо съвсем друго. Важното беше, че според Ван Зом най-сетне е попаднал на следите на Капитана и може би ще разкрие престъпника от онези трагични дни. Та нали Ван Зом се бореше да спаси честта на Герхард Бург, затова реши да изчака и да види какво ще направи Волф във връзка с желаната от него покупка на земя.
Докато седеше потънал в размисъл и отнесено гледаше навън към безлюдната улица, покрита със зимна премяна, вратата внезапно се отвори и в стаята влезе Фридрих, който този ден се казваше Йохан.
— Гостилничарят каза, че яденето било готово.
— Ей сега ще дойде — обади се Ван Зом. — Той е вече в кухнята. Фридрих поклати глава и седна до своя господар. Намигна му многозначително и прошепна:
— Не е там, в ковачницата е.
— Тъй си и мислех. Има ли нещо важно?
— Там дойде един друг човек — тихо продължи слугата. — Не можах да чуя каква работа имаше с ковача. После се появи старият Волф и ме отпрати под предлог, че яденето било готово. Помислих си: аха, искат да останат насаме! Ето защо веднага щом онзи детелинов лист, баща, син и кумецът Хайденрайх, както го нарекоха, ме изгуби от очи, аз тайно се върнах обратно. За място на тайния си разговор глупаците избраха ковачницата, а нейното помещение е в близост до склад за инструменти. Точно там бързо се промъкнах откъм двора, притаих се под едно прашясало и покрито с мръсотия прозорче, което по-рано е
