— Вероятно той е самият Капитан!
— Хмм!… Капитана си го представях по-иначе.
— Аз също, но…
— Какво означаваха всички тези приказки за черна магия и иманярство?
— И аз си блъскам главата. Може би Капитана иска да ни изиграе една комедия, за да ни подмами по- лесно в някакъв капан и нашият разговор бе само нещо като встъпление. Ще видим. На първо време тръгваме към мочурището. Искам да се поогледам там. Не е изключено да открием следи от скривалището или лагера на контрабандистите. Хайде, ела!
Когато двамата ставаха от местата си, гостилничарят се появи. Ван Зом му плати. От него узна, че стаята ще им бъде приготвена. После тръгнаха на път.
С голяма мъка се придвижваха в дълбокия сняг, който вятърът беше навял на високи преспи в овразите и по скатовете. Но навсякъде успяваха да преминат, макар на места да оставаха без дъх. Най-сетне се добраха до края на гората, която ги предпазваше от ледения свирещ вятър от изток. Стигнаха до мочурището, на места обградено от елхови гъсталаци.
Князът си мислеше, че в снега може да открият пресни следи на човек, обикалял наоколо, ала не намериха нищо подобно. Опитаха се да се досетят за мястото, където контрабандистите биха могли да имат свърталище. Но и тези усилия останаха напразни.
Слънцето докосваше вече западния хоризонт и двамата се канеха да се връщат, когато изведнъж зад гърба им в гъсталака се разнесе шумолене. Там растяха ниски, недоразвити дъбове, по чиито клони имаше изсъхнала шума.
— Внимавай! — предупредително прошепна Ван Зом. — Не се обръщай!
Фридрих веднага разбра. Той посочи с ръка към отвъдната страна на мочурището, което беше замръзнало, а върху него имаше дебела и здрава снежна покривка. С това движение той имитираше, че разговаря с господаря си за околния пейзаж. Но неговите жестове нямаха нищо общо с думите му.
— Зад нас в храсталаците пълзи някой. Вероятно е кумецът Хайденрайх, иманяр и специалист по черна магия.
— Или пък някой от двамата Волф. Внимавай, сега ще го прогоним по много лесен начин!
След тези думи Ван Зом се обърна и закрачи право към ниските дъбове в края на гората.
— Ела, Иохан! — подвикна той през рамо, — Нека побързаме да се върнем в селото и в гостилницата! Иначе нощта ще ни изненада. Докъдето е възможно, ще вървим покрай гората, за да не ни брули вятърът.
Така и направиха. Съгледвачът в храсталаците трескаво се оттегли. В бързината си той невинаги намираше добро прикритие. За няколко секунди попадна в полезрението на двамата мъже.
— Аха, младият Волф! — промърмори Фридрих. — Ей го там къде бяга.
— Нека си бяга! Няма какво да разкаже на другите за нас. Двамата се върнаха в гостилницата и прекараха остатъка от деня в безделие. Няколкото опита на Ван Зом да подпита за туй-онуй стария Волф или сина му, без те да се усетят, и да узнае нещо за тайните кроежи на трилистната детелина останаха без успех. Накрая Ван Зом заяви, че е изморен и иска да си легне да спи. И тъй като кочияшът му делеше с него стаята, то и „Йохан“ го последва.
Те изчезнаха в приготвената им спалня на първия етаж на къщата. Изгасиха светлината и се вмъкнаха под завивките, обаче бяха съблекли само палтата си, а обувките оставиха до самите легла, за да са им подръка. От време на време си прошепваха нещо, колкото да не заспят. Бяха убедени, че тримата им противници още тази нощ ще отидат при мочурището и искаха да се промъкнат подир тях. Стояха нащрек, за да не пропуснат момента, когато тръгват, В старата сграда цареше тишина. Това улесняваше задачата на двамата мъже, наострили слух в леглата си. Измина час и още един и вече може би беше единайсет, когато дървените стъпала отвън внезапно изскърцаха.
— Внимание! — прошепна Ван Зом на Фридрих. — Някой идва.
— Искат да се убедят, че спим — едва доловимо дойде в отговор. — Ще успокоя човека, като взема малко да похърквам.
Фридрих здравата захърка, и то много майсторски. От време на време правеше пауза, за да нададе ухо в посока към вратата, зад която предполагаха, че стои човек и подслушва. И наистина, дъските пак леко изскърцаха. Нещо прошумоля, сякаш някой едва-едва се отърква в стената. После — пак тишина. Фридрих енергично захърка.
След това направи нова пауза. Дървеното стъпало повторно изскърца. От предпазливост Фридрих пак пусна дъскорезницата.
— Стига толкова! — обади се най-сетне Ван Зом. — Подслушвачът си отиде. Ей сега ще тръгнат.
Фридрих се втурна към прозореца, който гледаше към двора. Ван Зом пристъпи зад него. Открехнаха леко дясното крило на прозореца.
— Внимавай! — предупреди Ван Зом. — Ще ни видят, ако минат през двора! Луната свети доста силно и…
— Ами ако излязат през предната врата, а не през задния вход? — усъмни се Фридрих.
— Нали се пазят да не бъдат забелязани. Контрабандистите действат потайно.
Двамата зорко се взираха навън и напрягаха слух да чуят какво става в осветената от луната зимна нощ. Нищо не нарушаваше тишината. Най-сетне отдолу долетя глух шум. Появиха се три здраво загърнати в дрехите си човешки силуета — Хайденрайх, старият Волф и синът му. Носеха различни инструменти, които ясно можеха да се различат: кирка, обикновена лопата един бел, както и лом. Ковачът беше стиснал под лявата си ръка вързоп, който обаче от разстояние не се виждаше какво представлява.
Тримата се промъкнаха през двора, свърнаха зад ъгъла и изчезнаха.
— Иманярите тръгнаха за плячка! — подсмихна се Фридрих. По устните на княза заигра усмивка.
— Така изглежда. Значи все пак се канят да изпразват скривалище с контрабандна стока. Вече ми е ясно. Инструментите са за тази цел.
— Младият Волф е взел за всеки случай и няколко празни чувала — допълни Фридрих. — Трябва да ги следваме много предпазливо.
— Да — отвърна Ван Зом. — Но ние ще заобиколим. В откритото поле могат да ни забележат, ако случайно се обърнат назад.
— Ами как ще се измъкнем от къщата?
— Най-добре ще е през прозореца. Гръмоотводът се спуска близо до стената и можем да слезем по него.
— Добре — кимна Фридрих. — Аз съм пръв.
Той облече палтото си, обу обувките, сложи си шапката и широко отвори прозореца. Пъргаво се метна върху перваза, опипа гръмоотвода, пробвайки здравината му, хвана се ловко и започна да се спуска. Когато успешно стъпи на земята, господарят му го последва. В двора се огледаха. Отникъде не се виждаше светлина. Изглежда жените на гостилничаря Волф и на ковача спяха дълбоко с децата и прислугата. Това се и очакваше, логично беше мъжете да запазят в тайна от своите хора среднощното си начинание.
Князът и Фридрих се втурнаха към изхода на двора. Селската улица беше безлюдна. Въпреки това малко изчакаха. После решително тръгнаха. F Насочиха се на югозапад, макар че мочурището се намираше на югоизток. С големи усилия се добраха до гората, като непрекъснато се придържаха на значително разстояние от пътя, който предполагаха, че използват Хайденрайх и двамата Волф. Накрая свърнаха наляво и поеха покрай гората под закрилата на дърветата и вървяха докато пред тях се показа мочурището.
Оттук нататък трябваше да бъдат двойно по-предпазливи Не биваше да изшумолява нито едно клонче, не биваше да пропуква нито една съчка, полузатрупана от снега, не биваше да правят нито една необмислена крачка. Ван Зом и Фридрих се приведоха и се запро-мъкваха напред като трапери в Дивия запад, които дебнат отряд от враждебно настроени индианци.
Много скоро зад голите клони на ниските дървета по брега на мочурището те различиха три силуета: търсените от тях хора Те вече бяха навлезли в мочурището, чиято повърхност бе здраво замръзнала. Както изглежда, тримата оживено спореха помежду си Личеше си по припряните им и енергични жестикулации.
— Трябва да се опитаме да стигнем елховия гъсталак — прошепна Ван Зом на спътника си.
— Ще е дяволски трудно да се доберем дотам, без да ни забележат — обади се Фридрих.
