покажа нещо… Ето!
От джоба си той извади месингова значка.
— А-а, значи сте агент от тайната полиция! — стъписа се Хартвиг.
— Както виждате! Работи ли при вас някой си Вилхелм Фелс?
— Да.
— Що за човек е той?
— Моят най-сръчен и най-благонадежден работник.
— Наистина ли е благонадежден и почтен?
— Гарантирам за него. Защо ме питате, господине?
— Отдавна го подозираме в незаконни действия, за които тук не е удобно да споменавам. Та в хода на нашата работа стигнахме до извода, че върши злоупотреби с ваши материали.
— Невъзможно е, господине! Никога не би го направил!
— За полицията думата „невъзможно“ не съществува. Тъкмо най-изпечените мошеници се радват на най-голямо доверие. По-добре сам се убедете! По цели нощи Фелс работи у дома си и продава за своя сметка различни машини и инструменти.
— Какво?
— В момента той пак изработва една машина за един англичанин. Не е добре работодателите да са прекалено доверчиви. Това подвежда дори и почтени хора… а после си имаме с тях какви ли не неприятности.
Майсторът Хартвиг енергично поклати глава.
— Общо взето имате право, но за Вилхелм Фелс — не, никога! Тайният агент се усмихна снизходително.
— По-добре сложете край на злоупотребите му преди да ви е причинил по-големи щети! В случая снизходителност и благост съвсем не са на място.
— Казахте, че у дома си изработва машина за един англичанин, така ли?
— Да. Щом се върне на обяд, веднага отидете у тях и сам ще се убедите.
— Ще го направя. Дължа го както на моя сътрудник Фелс, така и на самия себе си.
В един часа Вилхелм Фелс се върна в работилницата и продължи да се труди. Никому не направи впечатление, че малко след това майсторът излезе.
Запъти се право към Васерщрасе номер 10.
— Господин Фелс тук ли е? — попита той сляпата жена.
— Не. Мога ли нещо да му предам?
— Искаше ми се да му възложа да направи нещо. Той приема ли подобни поръчки?
— С радост, господине. Не бихте ли могли тази вечер пак да наминете и сам да поговорите с него?
— Мога. Но бих желал, ако е възможно, да видя някоя негова изработка.
— В другата стая има машина, която той прави по поръчка на един англичанин.
Хартвиг разгледа машината и в материалите позна своята собственост. Остана като ударен по главата. В първоначалния пристъп на възмущение той отиде право в полицията и… час по-късно Вилхелм Фелс седеше в предварителния арест.
Не за всички неделните вечери преди Коледа са осветени от празничната светлина на свещите. Дори и в предколедните дни тъмни сили плетат мрежи около своите жертви.
Мари не знаеше нищо за злата участ, връхлетяла неочаквано Вилхелм Фелс, когато самата нея я сполетя беда. Беше в ранните вечерни часове. Тя очакваше връщането на Вилхелм от работа, за да го посрещне с радостна вест. Бродерията, над която си вадеше очите с неуморно усърдие дълго време, беше завършена и тя излезе, за да предложи на няколко места труда на пъргавите си ръце и да припечели скромна сума, защото в този дом нуждата бе голяма. Но Мари нищо не успя да направи. Една от постоянните й клиентки вече беше приела друго предложение и не й обърна внимание. Друга не си беше вкъщи, а трета в момента нямаше нужда от предлаганата бродерия. Обезкуражена и объркана, Мари пое обратно към дома. С колко радост очакваше парите си, изкарани с толкова мъка! Беше намислила как да ги похарчи и как ще направи по един дребен коледен подарък на баща си, на Рихард, щ малките, както и на Вилхелм… а ето че няколкомесечният й труд се оказа напразен! Не й се прибираше.
Там цареше подтиснато настроение. Малките се бяха свили в ъгъла, бащата го измъчваше кашлица, а Рихард безмълвно гледаше през прозореца. Той също беше излизал, за да припечели нещо, но се беше върнал много унил.
— Най-после! — зарадвано каза той, щом видя Мари. — Надявам се, че си имала по-голям късмет от мен!
— Ти не успя ли да предадеш преписаните нотни листове?
— Успях, но господинът беше заминал. Взеха ги и обещаха да ги платят по-нататък. Казаха ми да отида чак след седмица.
— Господи, о, Господи! — изхлипа тя. — В нищо нямаме късмет! След като му разказа за своя неуспех, Рихард мълчаливо отиде в другата стая. Мари го последва със свито сърце. Видя, че от ъгъла измъкна стар куфар, от който извади грижливо завързано пакетче. Тя го хвана за ръката.
— Рихард, какво си намислил да правиш? Твоята верижка?… Не, не бива да я продаваш! Знаеш много добре, че навремето са те намерили с нея. Тя е от твоите родители… поне така се предполага. Това е единствената семейна скъпоценност и спомен, който имаш. Само с нейна помощ би могъл да узнаеш нещо за произхода си.
Той се изправи смутен и леко раздразнен.
— Изобщо нямам намерение да я продавам. Ще я занеса в заложна къща.
— Там ще я загубиш завинаги. Няма да можеш да я откупиш.
— Само на първо време, после ще намеря пари за лихвите по заема, който ни е абсолютно необходим, и няма да загубя правата си на собственост над верижката. За мен тя не е по-малко ценна и свещена, отколкото за теб, макар да не се надявам вече да науча нещо за произхода си. Това бижу не ми говори нищо. Златният медальон на верижката е украсен със странни орнаменти, които никой не е в състояние да разтълкува. Отляво на тях личи буквата Р, а вдясно има едно X. „Р“-то са взели за указание за собственото ми име и затова са ме нарекли Рихард. Но верижката не издава нищо за семейството. Не, Мари, остави ме да правя каквото съм намислил!
— Непознатият ще ни помогне. Той бе толкова великодушен към теб в книжарницата! — разпали се тя.
— Само на него не можем да разчитаме. Кой знае дали някога пак ще го видя. И как ще ни отърве от всичките грижи?! Знаеш, че е време да си плащаме наема и какво ли още не, а както собственикът на сградата, тъй и неговият управител са неумолими. Нямаме изход. Трябва да се погрижа за наема и ще опитам това последно средство.
Петнайсетина минути по-късно той се намираше вече в заложната къща на Соломон Розенбаум.
— К’во ще желае младият господин? — попита Розенбаум, докато дъщеря му Лена се занимаваше с нещо в ъгъла на помещението.
— Ще ми заемете ли пари срещу една златна верижка? — учтиво попита Рихард.
— К’во тя ще струва?
— Не знам. Ето я.
Той я подаде на вехтошаря, увита набързо в коректурна страница от негови стихотворения.
Старият сложи очилата си, разтвори листа, без да му обърне внимание, побутна го в края на масата и заоглежда верижката. След малко хвърли на Рихард пронизващ поглед и попита:
— Ваша собственост ли е таз’ верижка?
— Разбира се.
— Отде имате туй украшение?
— Сигурно от моите родители.
— Сигурно ли? Това пък к’во значи?
— Не знам съвсем точно. Аз съм подхвърлено дете и когато са ме намерили, тази верижка е била на врата ми.
— Млади господине, туй може да го каже всеки. Имате ли някакъв документ, дето да доказва
