какво желае да се купи за вечерята. После се облече като за празник.
Рихард Бертрам бързаше по улиците. Радостта го окриляше и просто не усещаше как стъпва по земята. Когато изхвръкна от заложната къща, замалко не се сблъска с един добре облечен възрастен господин. Младежът измърмори извинение и хукна нататък. Старият човек се спря замалко и се загледа подир него.
— Това не беше ли писарят Бертрам? — промърмори той на себе си. — Сигурно е заложил нещо при Соломон Розенбаум. Отлично! Вече съвсем е загазил!
После влезе в една малка къща, сложи си очила, които промениха вида му, пипнешком се изкачи по стълбата и почука на една врата.
Веднага му отвориха. На прага застана жената на ключаря Арнолд. Тя незабавно позна посетителя и със светнали от радост очи го покани да влезе.
— Вие ли сте, господине? — възкликна тя. — Бъдете ни сърдечно добре дошъл! Избавихте ни от крайно тежко положение!
— Значи сте доволни?
— Изключително много!
— И вашият мъж ли?
— Също и той! Вярно че бра голям страх дали действително великанът Борман ще се върне в „Бастилията“, но…
— Имам навик да изпълнявам обещанията си. Къде е вашият мъж?
— След вечеря отиде на работа.
— Неприятно. Много ми се искаше да си поговоря с него, но за съжаление не успях да дойда по-рано. Не може ли човек да го посети там?
— Може, разбира се, но… Жената млъкна смутено.
— Продължавайте!
— Не бива да отивате при него за неща, каквито завчера обсъждахте тук, защото… защото лесно може да възникнат подозрения.
— Аха! — обади се възрастният господин. — Помислих си, че имате друга причина. Какво ще кажете, ако вие отидете при него?
— Аз? — стъписа се жената. — Не мога да оставя децата сами.
— Та нали след четвърт час ще се върнете, а аз ще остана тук да ви чакам.
— Пак ли е нещо опасно?
— О, не! Но вашият мъж може да спечели още сто марки! Тези думи постигнаха целта си. Очите на жената светнаха.
— Какво трябва да направи? — припряно попита тя.
— Още веднъж да пусне Борман от затвора.
— Едва ли пак ще се съгласи.
— Защо?
— Защото сигурно няма желание пак да бере страх. А и без крайна нужда няма да иска повторно да върши незаконни неща.
Възрастният посетител поклати глава.
— Без крайна нужда! — бавно повтори той. — Това ще рече — без да бъде принуден. Скъпа госпожо, струва ми се, че мъжът ви ще се види принуден още веднъж да пусне Борман от затвора. Днес получих писмо от Капитана.
— Мили Боже! Писмо от Капитана? До нас ли се отнася? Моля ви, кажете ми! Какво е съдържанието му?
— Там пише, че завчера не сме свършили работата докрай — още една дреболия за обсъждане между Борман и неговия адвокат. Това ще е последният път, когато от вашия мъж се иска подобно нещо.
— Ами ако не приеме? Нали знам как се страхуваше! Когато се прибра от работа у дома, още трепереше.
— В такъв случай Капитана ще потърси сметка от ключаря Арнолд.
— Боже помози! Значи да изтичам час по-скоро при мъжа си, така ли?
— Това е най-простото решение. Ето ви писмото! Убедете се сама!
— И наистина ли ще му платите още сто марки?
— Ще ги дам на мъжа ви веднага щом ми доведе затворника.
— По кое време?
— Точно в дванайсет. Ще чакам на същото място както завчера. Побързайте! Аз оставам тук.
Жената наметна голям шал и се втурна надолу по стъпалата. В нейното въображение примамливо й се усмихваха стоте марки. Тя нямаше представа за какво грубо нарушение на служебните му задължения искаше отново да придума мъжа си. Но когато се върна след около петнайсетина минути, лицето й имаше загрижен израз.
Тази загриженост бързо се превърна в нескрита уплаха, когато отвори вратата на жилището си, хвърли поглед в стаята и видя само децата, но не и възрастния господин, под чиито надзор беше оставила малките.
Тъкмо се канеше да попита къде е „непознатият чичко“ и дали децата не са се страхували сами в къщата, когато в същия момент долови зад гърба си шум. И без друго изплашена и със свито сърце, тя се стресна и бързо се обърна.
— Ето ме — каза тайнственият посетител. — Навярно си помислих-, те, че съм избягал, а?
Той затвори вратата, тикна резето и изобщо се държеше като у дома си. После безмълвно направи знак на жената да отведе децата в другата стая и накратко й обясни защо се беше появил неочаквано зад гърба й.
— Когато чух, че се връщате, предпочетох да съм внимателен, Виждате ли, драга госпожо, онзи, който е в съюз с Капитана, трябва да е винаги нащрек и да обмисля всички възможности. Лесно можеше да ви хрумне мисълта да отидете не при мъжа си, а да изтичате в полицията и да съобщите, че в жилището ви седи и чака пратеник на спечелилия си зловеща слава Капитан. Та ако обичат да дойдат и да го задържат!
— Наистина! — смаяно възкликна жената.
— Разбира се, че е възможно! — усмихна се възрастният човек. — Ето защо, когато долових стъпките ви в коридора, бързо излязох от жилището и се скрих отвън. В случай на нужда щях да изчезна и никой полицай нямаше да ме залови. Можете да ми вярвате. Но за моя радост виждам, че тази предпазна мярка е била излишна. Вие сте разумна жена, която мисли за интересите си. Приятно ми е да го установя и няма да съжалявате. А сега ми кажете, моля, как стоят нещата? Как се отнесе мъжът ви към моето предложение?
— Беше изцяло против.
— Но ще го направи, нали?
— Да! Обаче не заради стоте марки, а заради заплахата на Капитана. Но това е последният път, когато предприема подобно нещо против дълга си.
— Съгласен! Значи точно в дванайсет ще бъде с Борман пред малката порта, нали?
— Да.
— Добре. Лека нощ!
Тайнственият посетител си подсвиркваше доволно между зъби-когато излезе на улицата, прибра очилата си и се насочи към отдалечената част на града, където в къщата сред парка се състояха тайните срещи на бандата на Капитана.
Малко преди полунощ той се върна оттам по познатия път през зида и се отправи към „Бастилията“.
Наложи му се да чака доста след полунощ, докато най-сетне задната портичка се отвори и излязоха двама мъже — Арнолд и великанът. Ключарят изпусна шумно облекчителна въздишка, щом съзря възрастния господин.
— Ах! ето ви и вас! Господине, поемам голям риск! Ще доведете ли и този път затворника обратно?
— Точно в три.
— Правя го за последен път!
