— Няма да се наложи повече. Ето ви стоте марки. Изкусителят пъхна в ръката на ключаря отброената сума и отведе Борман.
— Сега пък за какво става дума? — попита кисело Борман.
— За спасението ти.
— Навярно също като онзи ден, а? — подхвърли хапливо великанът.
— Онова беше глупава случайност. Самите вие сте си виновни, тъпаци такива! Харча огромна сума, за да те спася, щяхте да получите на всичко отгоре куп пари, а да вземете да се оставите един-единствен човек да ви натика в миша дупка! Че да го бяхте пречукали!
— Лесно е да се каже, Капитане! Беше застанал пред нас с два револвера в ръцете. Само да се бях помръднал, и в следващата секунда щях да бъда труп!
— Да не спорим сега! Не се стреля чак толкова бързо. Но станалото — станало. Тъй като си ми необходим, ще бъдеш свободен на всяка цена, само че не чрез бягство, а в резултат на съдебна присъда. Ако един изгоден случай е пропуснат, ще трябва да ти предложа Друг.
— Нямам желание да участвам повече в тази смахната комедия — изръмжа Борман.
— Какво? Как? Да не би да желаеш вечно да си останеш в пандиза?
— Не.
— Не искаш да си на свобода?
— По дяволите свободата, ако ще трябва да я изкупвам с подобни щуротии!
Смаяният Капитан отстъпи крачка назад.
— Да не би да си решил да играеш ролята на разкаялия се грешник? — презрително го попита той. — Не те смятах за такъв боклук, който след смахнатата назидателна проповед на онзи откачен тип бърза да капитулира и да смени фронта! Но — нямам нищо против! Последвай съвета му! Нека те осъдят! Знаеш ли какво те чака?
— Ами към дванайсет години пандиз — това ще рече, ако ме спипат. Но този път Борман няма да допусне пак да го хванат. И ще подхване нещата по-хитро. Ще офейка в Америка и там ще стане почтен човек.
— Браво, браво! — подигра му се другият. — Изглежда и билетът за презокеанското пътуване ти е вече в джоба. И ще ставаш почтен човек, ха-ха-ха! Това не е толкова лесно, както си го мислиш!
— О-о, тук никой повече няма да ме види!
— Ами жена ти?
Борман вдигна рамене.
— И момчето ти?
При този въпрос великанът бавно се обърна и впи поглед в лицето на Капитана.
— Моето дете, моето момче, моето…
После млъкна. Силният като мечка човек бе обзет от нежно чувство, което не успя да овладее. След известно време с тих и нежен глас повтори:
— Моето момче… моят живот, Изведнъж се стегна:
— Не биваше да го казвате, Капитане! Винаги съм си бил суров и див тип и пет пари не съм давал за един човешки живот, С дивотиите си вкарах моите родители в гроба, а жена си доведох до просешка тояга. Крадох на воля и пребивах всеки, който ми се изпречваше на пътя. Някои от тези хора изобщо не станаха от земята, Капитане. Както и да е. Мислех си, че под ребрата ми няма и следа от онова, което хората наричат сърце… но, да ме вземат дяволите… то все пак си е вътре и бие ли бие! Мътните го взели, не биваше да ми напомняте за моето момче… защото, знаете ли, само заради него, заради този малък, сладък пакостник пропадналият Борман ще стане почтена личност! Мътните да ме вземат, ако не е така!
Той отново млъкна. Кръстоса могъщите си ръце и сякаш потъна в мислите си. Последните си думи изрече толкова тихо, че лекият нощен ветрец ги отнесе и кажи-речи нищо не се чу — Хайде, Борман! — с остър глас го предупреди другият. Нямаш време, за да ми хленчиш! Остават ни най-много още два часа!
Но великанът стоеше на мястото си като могъщ дъб.
— По дяволите твоето дърдорене! Чуваш ли, вече удари един!
— Ах, момчето ми! — замечтано въздъхна Борман. — Вече ми каза „тате“! На мен ми го каза! Рошеше ми косата, дърпаше я и си слагаше главичката на рамото ми… а после обгръщаше врата ми с ръчички…
Той преглътна, после изхлипа и обви ръце около най-близкото дърво така, сякаш искаше да притисне някого до гърдите си.
— Какво ли правят сега? Дали си мислят за мен? Малкият сигурно казва понякога „тате“, ала онзи, за когото копнее, е един пропаднал пес, вързан за верига. „Започни нов живот!“, все ме съветваше жената… ама аз винаги я цапардосвах с юмрук в лицето и продължавах да се занимавам с моя долен занаят! Но нека сатаната жив да ме одере, ако не сложа край на всичко!… Да, край! Ще замина за Америка и ще ги взема и двамата с мен! — Стига си дрънкал глупости! — сопна му се неговият изкусител. — Нали веднага пак ще те опипат!
Борман бавно пусна дървото, вдигна мускулестите си ръце, сви юмруци и отсече:
— Тогава по-добре да умра!
— И какво ще спечели твоето момче от това? Жена ти ще остане на улицата, защото кой ли ще даде работа на жената на един затворник! А момчето ти ще отиде в сиропиталище.
— В сиропиталище ли, господине? — изкрещя Борман. — Шшшт… овладей се! Едно ще ти кажа: ако действително искаш да започнеш нов живот, тогава постъпвай така, както те съветвам!
После ще получиш оправдателна присъда и до три-четири седмици ще направиш за близките си каквото пожелаеш.
Великанът стоеше като вкаменен. Едва след малко с мъка продума:
— Ще ме оправдаят ли, Капитане? Наистина ли? Ще ме пуснат да си отида при моята жена и моето момче? Честна дума?
— Честна духма.
— И какво ще трябва да направя в замяна на това?
— Още веднъж ще влезеш с взлом в една къща.
— Добре… и с това ще се заема, но после всичко приключва! Обаче поставям условие — без убийства!
— За убийство и дума не може да става. Ти само ще се вмъкнеш в дома на една дама и ще вземеш всичките й бижута.
— Е, щом няма друго! А коя е тя?
— Дъщерята на полковник фон Тифенбах.
— При нея ли? Ха, познавам я, знам и къщата. А как ще вляза?
— През номер десет на Васерщрасе. Ето! Той подаде на Борман ключ.
— По дяволите, Капитане… този път ключът не е подправен. Откъдето взехте?
— Не е важно. Ще отвориш внимателно и без препятствия ще стигнеш до двора. Зидът граничи с градината на Тифенбах. Висок е, но целият е в пукнатини. Лесно ще се изкачиш по него и ще се прехвърлиш оттатък. После през третия прозорец отляво надясно ще се озовеш на втория етаж.
— Но как ще стигна до прозореца?
— С подвижна стълба. Донесъл съм я — ей там между дърветата.
— И ще трябва да я мъкна оттук до Васерщрасе? През целия коридор, през двора, после през зида и през градината?
— Тя е сгъваема. Огледай я! Борман опипа стълбата.
— А-а, желязна е!
— От стомана. И тежи само няколко килограма.
— И ще стигне до втория етаж?
— Да. Това е мое изобретение. Можеш да я носиш като сгъваем стол. После ще ти покажа как се разтегля. Слушай по-нататък! В тази чанта има два големи пластира, които ще залепиш върху стъклата на прозореца, за да ги счупиш безшумно, В чантата ще намериш въжета и кърпи, за да вържеш момичето и да му запушиш устата. Обаче ще оставиш очите й открити, за да може добре да те види. Знаеш защо — заради червеникавия белег на бузата, който сега ще ти нарисувам. Последния път се провалихме. Много важно е това да не се повтори, Борман! До огледалото е тоалетната масичка с бижутата. Ключът е на нея. Ако не е
