истинността на думите ви?
— Не — смутено отвърна Рихард. — Мога да се позова само на моята честност и…
— К’во значи тук честност? — грубо го прекъсна евреинът и хвърли многозначителен поглед към бедняшкото облекло на своя посетител.
От срам и унижение кръвта изведнъж нахлу в главата на младежа. В него се събуди наранената му гордост. Ала притисналата го нужда не му позволи безцеремонно да обърне гръб на Соломон Розенбаум и да излезе от заложната къща.
— Аз не съм измамник — каза той с твърд глас, — нито съм крадец, нито укривател, макар да признавам, че съм бедняк. — А после иронично добави: — В противен случай нямаше да стигна до заложната къща.
В този момент Лена се приближи и както разглеждаше верижката, погледът й падна върху хартията, захвърлена от баща й небрежно настрани.
— Да вярвам ли на очите си! — възкликна тя, — Та това е стихотворение от Алмансор!… Откъде ви е попаднало?
— Аз съм авторът — заяви Рихард.
Тя го погледна с големите си черни, искрящи очи, сякаш искаше да надникне в най-скритите кътчета на душата му.
— Вие? Наистина ли сте вие? Вие сте поетът, написал „Картини от родината и тропиците“?
— По външен вид никак не ви приличам на поет, нали, госпожице? — горчиво се усмихна той. — Обикновено хората си представят по друг начин поетите. Как е възможно те да посещават заложни къщи? — Значи вие сте Алмансор? Не мога да повярвам!
— Как да ви докажа? Би трябвало да попитате моя издател Щрикрод.
— Значи наистина сте вие? — потрети Лена все още със съмнение в гласа. При това изпитателният й поглед не се отделяше от лицето му, а там потъна в две очи, чиито меланхоличен израз веднага я плени. После продължи: — Наистина, във вашите черти има нещо, което издава поета.
— Тъй, тъй — обади се Рихард, — значи моето лице ме легитимира като поет! Възможно е. Впрочем, ако времето позволяваше, можех да ви разкажа за моите съновидения в будно състояние, които разкриват пред вътрешния ми взор чудесата на далечни и непознати страни. Заради тях само щяхте да ми повярвате.
Това беше тонът, това бяха думите, които можеха да окажат въздействие върху Лина. „Чудесата на далечни и непознати страни“! Кръвта на ориенталката проговори в нея.
— И така ви вярвам! — припряно извика тя. — Разбирам ви. От начинът, по който говорите, чувствам, че сте поетът Алмансор, чиито стихове толкова много обичам. Моля ви, не ми се сърдете, че…
— Че защо да ви се сърдя? Никой досега не е познал от пръв поглед, че съм поет — каза той с лека горчивина в гласа. — Значи сте чела „Картини от родината и тропиците“?
— Някои от стихотворенията дори знам наизуст!… Но да не говорим за вашите стихотворения, а за самия вас! Как изпаднахте в такава нужда? Защо се наложи да ни донесете тази верижка? Естествено татко няма да приеме да заложите такава скъпоценност и без никакъв залог ще ви даде назаем необходимите пари.
Предложението се видя на баща й прекалено великодушно. Той предпочиташе заложните разписки, отколкото стихове.
— Лена! — предупредително извика той, — това що за сделка е?
Но дъщерята се направи, че не чува предупреждението на баща си, взе верижката от ръцете му и я върна на младия човек. Рихард я възпря с движение на ръката:
— От сърце ви благодаря, госпожице! Но така не става. Няма да взема от вас и пфениг, без да съм ви дал гаранция.
— Добре! — отсече девойката. — В такъв случай по ваше желание ще задържим верижката. Каква сума ви е необходима? Ще ви стигнат ли сто и петдесет марки?
— Предостатъчно е, госпожице!
— Споразумяхме се! Срещу верижката ви давам сто и петдесет марки. Татко, изплати му сумата! Или да я взема от моята каса?
— Не, не, щото вземеш ли от твойта каса, няма да начислиш никакви лихви! — припряно отвърна старият, ужасен от голямата сума, която дъщеря му с лека ръка даваше на своя глава за тази заложна вещ.
Той донесе парите и ги брои пред младежа. В същото време, силно развълнуван, Рихард подаде ръка на девойката и каза:
— Благодаря ви. Вие ни спасихте!… О, колко много лъскави монети!
После Рихард Бертрам понечи да напише разписка за получените пари, но Лина махна с ръка и рече:
— Моля ви, оставете за после… Къде живеете?
— На Васерщрасе номер 10.
— Толкова близо до нас? А аз предполагах, че сте нейде в Ориента! Но не искам повече да ви задържам. Вие сигурно… имам предвид парите… сигурно си имате някои неща за уреждане. Щом свършите работата си, елате пак! Окажете ни тази чест! Заповядайте на вечеря! Тогава ще уредим и писмените формалности.
Силно развълнуван от странния и щастлив обрат на нещата и от възторжените думи на непознатата девойка с толкова силен характер, той пак й подаде ръка и каза:
— Ще дойде, драга госпожице. Изпитвам голяма нужда да ви изразя благодарността си.
Погледът й остана отправен към вратата доста време след като Рихард беше изчезнал.
Майката, която с долепено ухо от външната страна на вратата подслушваше разговора, изведе младежа на улицата. После се върна в стаята и ядосано каза:
— Но Лена, какви ги вършиш? Как можеш да говориш за някаква си чест, която уж ще ни окаже, ако пак дойде в нашия дом? Как можеш ти да каниш тоз’ голтак, та да ни изплюска вечерята, дето е приготвена за нас тримата?
Тогава се случи нещо, което старата не очакваше — Соломон Розенбаум защити дъщеря си.
— Мълчи! Знайш ли изобщо, к’во е туй поет?
— Поет ли? Ха, амчи туй е човек, дето е твърде глупав, за да се захване с разумна работа. Затуй прави от думите рими и търси други глупци, дето да ги купят. Или пък пише любовните писма на ратаи и слугинчета за десет или двайсет пфенига едното.
— Глупости! Поетът е човек, който през живота си гладува парите за паметника, дето ще му го издигнат след смъртта, когато вече няма да има нужда да яде и пие. А името на онзи, който го е подпомогнал в бедността, ще бъде издълбано в мрамора и ще блести със златни букви, дето едната само излиза почти петдесет пфенига. И к’во ще ни струва таз’ слава?
— Нашите хубави пари, спестени с толкоз мъка! — Мълчи, старо! Лена ще му поднесе хляб, сирене и месо. Всичко ще направи може би петдесет пфенига.
— Но затова пък ще вземе да идва всяка седмица и да ти иска все повече пари назаем!
— Таз’ златна верижка струва триста марки. Сто и петдесет дадох вече… туй е добра сделка. Ако иска още пари, да донесе и други скъпоценности!
— Сигурно няма други!
— Тогава няма да получи нищо.
— Но защо ще ми седи на масата и защо ще трябва да разговарям с такъв човек? Той дрънка работи, дето хора като нас не ги разбират и само ще ми развали вечерята, ако ще се налага при всяка хапка да размислям, к’во е искал да каже и к’во пък аз да му отвърна.
— Не е нужно. Аз също не умея да нижа красиви и учени думи, дето в края на реда се римуват. Но Лена, наш’та щерка, е учила география, история на великата френска революция, както и науката за Северния полюс и за страната на китайците. Тя ще бъбри с него колкото й сърце иска и ще се храни с него в стаята си, дето един поет ще е по на място, отколкото тук, в тоз’ склад на вехтории. Тя ще… ах, Боже справедливи, няма я! Изчезна! Сигурно се е оттеглила, за да подготвя тоалета си.
Лена наистина си беше отишла. Тя добре познаваше родителите си и знаеше какво иска и какво може да прави. Даде на старата прислужница пари, една кошница и списък, на който четливо беше отбелязала
