между дърветата се промъкна до задната страна на една къща. Там се виждаше каменна външна стълба, а от двете й страни личаха прозорци на изба. Единият от тях бе лекичко притворен. Тайнственият непознат предпазливо го бутна, вмъкна се вътре, затвори го след себе си и се озова в тъмно помещение, което изглежда познаваше много добре, и веднага продължи да крачи нататък, без да чувства нужда от светлина.
Скоро стигна до няколко тесни стъпала, изкачи две от тях, свали резето от един капак на тавана и тихо го повдигна.
Отгоре нахлу светлина. Човекът извади маската от джоба и я постави на лицето си. После бавно продължи дач се изкачва. През капака се излизаше в обширно помещение, подобно на зала със сводест таван, и според изчисленията непознатият трябваше да се озове зад широк ораторски пулт.
Човекът с маската безшумно затвори отвора на пода зад себе си. Известно време остана скрит зад пулта. После рязко се изправи. Долу пред пулта бяха насядали около трийсетина маскирани души, но всичките бяха с гръб към него. Никой не разговаряше със съседа си. Цареше пълна тишина. Помещението се осветяваше оскъдно от висяща на тавана лампа.
Маскираният взе един приготвен на пулта звънец и звънна. Всички станаха, обърнаха се към загадъчния непознат, който като изникнал изпод земята се беше изправил зад пулта, поклониха се и отново насядаха, но този път с маскираните си лица към него.
По даден от тайнствения мъж знак един от тях се приближи и шепнешком му докладва нещо, след което пак шепнешком получи заповеди и напусна сводестото помещение. Така един подир друг се приближаваха- втория, третия… След получаването на указанията всеки незабавно излизаше навън. Накрая останаха неколцина, с които непознатият поведе разговор:
— Какво става с писаря Рихард Бертрам?
— Утре вечер ще ми донесе нотите.
— Но ти няма да му дадеш пари.
— Няма да съм вкъщи. Хазаинът ще получи нотите.
— Доволен съм от теб. Знаете какво ни предстои днес, нали?
— Да.
— Ключовете готови ли са?
— Да, ето ги.
Един от хората даде на Капитана няколко восъчни отпечатъка и ключове, за да ги разгледа.
— Ще станат — каза той, след като грижливо ги сравни. — Този път ще работим заедно с Борман.
Маскираните нищо не казаха, но учудено вдигнаха глави. Не очакваха да чуят, че с тях ще бъде другарят им, за когото мислеха, че е под строг надзор. Капитана отново се обърна към първия от тях, който изглежда му беше помощник.
— Имаш ли грим?
— Разбира се!
— Точно в дванайсет ще се срещнете при дърветата срещу затвора на предварителния арест. Двамата с Борман ще се присъединим и ти ще му направиш върху дясната буза голям синкаво-червен белег. След като си свършите работата, ще го доведете обратно. Той ще се върне в килията си. Но не забравяйте преди това да изтриете белега му!
Отново настъпи мълчание, предизвикано от безмълвното им смайване.
— Капитане, защо трябва да се връща в затвора? — попита неговият помощник.
— За да бъде оправдан. Старият евреин Соломон Розенбаум ще каже, че онзи, който е искал да му продаде часовниците, е имал на дясната си буза червено петно по рождение, но иначе много прилича на Борман. Розенбаум ще заяви, че едва сега си е спомнил за белега. Борман ще се покаже на днешната си жертва. Тя, жертвата, ще даде по-късно показания, и тъй като Борман ще е на сигурно място в „Бастилията“, всички ще се съгласят с версията, че той има двойник и е хвърлен вместо него в затвора съвсем невинен. Нашият адвокат ще си свърши добре работата.
— А как ще проведем удара, Капитане?
— Между дванайсет и един ще дойдете на въпросното място. Вземете тези ключове. С тях се отваря входната порта, вратата на преддверието, както и другите врати. Залавяте се на работа веднага щом светлините угаснат! Впрочем още вчера ви съобщих по-важните неща. Утре ще се срещнем пак тук. Можете да вървите!
Той направи знак с ръка и мъжете се отдалечиха.
Капитана остана сам в сводестото помещение. Откъм входа се разнесе тихо подвикване: — Всичко е наред! — след което вратата се затвори.
Капитана слезе от пулта и изгаси лампата. Възцари се пълна тишина и той се върна по същия път, по който беше дошъл — през парка, зида и оттам на улицата. При това не забрави още зад оградата на парка да се превърне в предишния достопочтен господин на шейсет години, както и да прибере служещите за стъпала железа в скривалището им.
4. ПО ПОРЪЧЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛЯ
Задните дворове на къщите на Васерщрасе граничеха с градините на домовете, намиращи се на друга улица, която като пълна противоположност на онзи квартал на мизерията бе обитавана от заможни хора.
Първият етаж на сградата, чиито двор граничеше с парцела на Васерщрасе номер 10, беше празнично и ярко осветен. Пред входа спираха шейна подир шейна, слизаха хора, загърнати в скъпи кожени палта. Вътре прислугата посрещаше гостите и ги отвеждаше в салона, за да ги поздрави господарката на дома, жената на полковник фон Тифенбах.
Нейният съпруг, полковникът, беше по-големият брат на ротмистър фон Тифенбах, паднал от ръката на убиеца. Двамата имаха единствено дете, осемнайсетгодишна дъщеря Хедвиг.
Гостите непринудено сядаха тук-там или пък се събираха на групички и бъбреха, разменяйки си новините на деня, докато изчакваха домакинята да даде знак за вечерята.
— А аз пък твърдя, че този зловещ Капитан се числи към кръговете на отбраното общество — казваше жената на съветника от апелативния съд.
— По какво съдите? — попита Нора фон Хелфенщайн, жената на онзи племенник Франц, чийто брак бяха нарекли „романтичен каприз“. Някогашната компаньонка на Улрике фон Хелфенщайн въпреки своите четирийсет години все още беше истинска красавица.
— Та това е много просто, скъпа — обади се жената на съдебния съветник. — Как би могъл иначе да има подробни сведения за имотното състояние на своите жертви? Капитана никога не си губи времето с дреболии. Впрочем и моят съпруг е на същото мнение.
— В такъв случай наистина няма какво да се възрази — язвително каза жената на банкера.
— Точната информация, която има този престъпник за всички възможни случки, както и за подробности от живота на хората, граничи направо със свръхестественото — продължи госпожа съветничката, без да обръща внимание на леката ирония. — Той сигурно има свои шпиони навсякъде.
— Вероятно дори и в полицията! — добави друга жена.
— Какви ги приказвате! — възмути се госпожа съдебната съветничка. — Нашата полиция е извън всяко подозрение!
— Във всеки случай изглежда, че той е изключителен човек — опита се четвърта жена да помири спорещите.
— Изключителен ли? — госпожа съдебната съветничка учудено вдигна вежди. — Струва ми се, че е твърде силно казано, скъпа! Не бива всеки човек, обгърнат от тайнственост, да бъде наричан „изключителен“, а пък за един разбойнически капитан — съвсем не подхожда!
— Все пак тайнствеността си има своя чар и е напълно възможно да обгърне човека в привлекателна светлина — опита се госпожа Нора да смени темата. — Сещам се за един друг тайнствен мъж, за онзи индиец, за когото говори целият град, макар че лично не го познават повече от десетина души.
— Имате предвид княза Ван Зом? — попита госпожа съветничката. — Тук наистина сте права. Само названието „индиец“ не е съвсем вярно. Доколкото се знае, той не е истински индиец, а е холандец, дълги
