— Е, това не ме засяга. И така, Розенбаум, какви показания ще дадете, когато ви изправят за очна ставка срещу Борман?
— Ще кажа, че той не е търсеният престъпник. Истинският крадец му прилича поразително, но на дясната си буза има голям червен белег.
— Добре. И няма да се отмятате от тези показания. Евентуално неподчинение ще е гибелно за вас. Знаете, че познавам и най-дълбоко скритите тайни във вашия дом. Денонощно ще бъдете под зорко наблюдение. Внимавайте, Розенбаум! Следващият път няма да съм толкова снизходителен!
Човекът с маската си тръгна. Евреинът го изпрати до пътната врата, след което се върна:
— Ама че неприятна вечер! — промърмори на себе си. — Лена, все още се учудвам на поведението ти към този човек.
— Ами! Ако не удържи думата си, ще преживее и много по-неприятни неща. Но стига сме говорили за това! Качвам се на горния етаж — чака ме моята приятелка Зелма Тал, ще четем стихове.
— Стихове ли? — смая се баща й. — Ами да, стихове от Алмансор!
— Алмансор? Не съм го чувал — навъсено отвърна Розенбаум.
— Наскоро си купих книгата… от книжарницата на пазара, от книжаря Щрикрод. О-о, уверявам те, че авторът й е прекрасен човек! Възхищавам му се.
— Чети, чети си, дъще, живот мой! Лена Розенбаум може да си го позволи: да чете стихове, с които само си губиш времето и нищо не печелиш. Ти трябва да си умна и образована, за да идват тук графове и барони и да искат ръката ти!… К’во безумие от страна на Борман, да се осмели да помисли за богатата Лена… и колко е досадно, че трябва да помогнем на тоз’ безсрамен тип да се измъкне от кашата, в която се е забъркал!
Тишината на зимната нощ се възцари над Васерщрасе с нейните бедняшки къщици, над покривите, притиснати от тежки снежни преспи, над безбройните осветени прозорчета. Сякаш напук на цялата мизерия в тези домове се беше вселил мир и покой. Но това бе само привидно. В действителност зад блесналите стъкла на прозорците живееха хора с много грижи и тревоги, в немотия, мъка и угнетеност, водейки объркано съществувание.
Едно-единствено изключение бе може би Лена, дъщерята на вехтошаря и собственика на заложната къща Розенбаум, която заедно със Зелма Тал седеше на чаша чай в стая, където личеше повече лукс и блясък, отколкото вкус, и с възторжен тон четеше на приятелката си стихове от Алмансор. Всеки, наблюдавал как преди малко същата Лена се държеше с Капитана и как накрая неотстъпчиво, хитро и безстрашно му постави условията си, не би казал, че това е същата девойка. Лена имаше способността да се възторгва и духът й да витае в по-висшите сфери на човешкото битие. Сигурно в нея се криеха две души, иначе тази загадка изглеждаше неразрешима.
Междувременно родителите й останаха в неуютната задна стаичка на магазина и шепнешком се съвещаваха, разговаряха за Капитана, за великана Борман и за други нерадостни неща. В същото време самият Капитан, тайнственият непознат, отново преследваше тъмните си гешефти.
След като се раздели със Соломон Розенбаум и с бързо движение свали маската си, той свърна наляво и навлезе на известно разстояние във Васерщрасе, но после се върна обратно, за да установи дали някой го преследва, и понеже не забеляза нищо обезпокоително с умерена крачка продължи надясно, тежко се подпираше на своя бастун и леко провлачваше левия си крак.
Изглеждаше, че той е добре запознат с Васерщрасе, защото внезапно хлътна в някакъв тъмен коридор, където с помощта на специални очила силно промени външността си. После без да пали светлина, опипом и с голяма сигурност се заизкачва в тъмнината нагоре по стълбите. Очевидно се ориентираше по звука на долитащия до него женски плач.
Почука на една врата, зад която вероятно се стъписаха и се позабавиха преди да кажат „влез!“.
Мъжът прекрачи прага на бедната, но чиста стаичка. Освен маса и двете легла, които се виждаха през отворената врата на съседното спално помещение, тук нямаше други мебели. На пода си играеха две момченца, до прозореца стоеше жена с разплакани очи, а върху сандък до масата седеше мъж, който сърбаше обикновена супа, приготвена от хляб и вода.
Това беше жената, която Соломон Розенбаум бе отпратил безсърдечно.
Щом зърна посетителя, тя се изчерви. Изглежда, че въпреки очилата го позна. Той учтиво поздрави и се извини за безпокойството.
— Познахте ли ме, мила жено? — попита. — Аз бях при вехтошаря Розенбаум и узнах за вашето тежко положение. Няма защо да се срамувате! Идвам, за да ви помогна.
Мъжът остави лъжицата си настрани, а жената избърса насълзените си очи с престилката.
— Не е необходимо децата да слушат какво си говорим — каза посетителят. — Изведете ги оттук и ги сложете да си легнат!
Жената се подчини. Когато се върна, тя затвори зад гърба си вратата на стаята. Върху лицето й се беше появил израз на нова надежда. Тя и мъжът й зачакаха мълчаливо и с голямо напрежение да чуят за какво беше дошъл непознатият посетител.
— Повтарям въпроса си дали ме познахте? Тя кимна. — Искахте да заложите тази маса и двете легла при Розенбаум, нали?
Кръвта нахлу в главата й и тя безмълвно погледна мъжа си.
— Защо питате? — с несигурен глас се обади Арнолд.
— Защото ви съчувствам.
— Но кой сте вие?
— Малко по-късно ще ви кажа. Но преди това имайте добрината да ми обясните защо не се обърнахте към други хора, а към този безсърдечен евреин?
— Не знам кой друг би могъл да ни помогне.
— Кое ви докара до нерадостното положение да оставяте имуществото си в заложна къща?
— Нуждата и мизерията.
— И защо изпаднахте в такава нужда? Мъжът се навъси.
— Не ми се сърдете, господине, — но въпросите ви стигат твърде далече!
— Не е така! Доверете ми се само! Нали вече ви казах, че искам да ви помогна! — Не ви вярвам. След като при всички приятели и познати съм ударил на камък, едва ли сред непознатите ми ще се намери някой, който да помогне. Впрочем именно мой познат ме докара до това плачевно положение.
— Как така?
— Предпочитам да мълча по този въпрос.
— Е, тогава аз ще го кажа. Вашият познат, чието име е Менерт, ви помоли да му станете гарант.
— Господине, откъде знаете? С никого не съм го споделял, а той има всички основания да си мълчи!
— Все едно е откъде го знам. Вие сте се поддал на неговите увещания да му направите услуга!
— За съжаление!
— И ето че сега Менерт ви е натопил. Въз основа на поетата гаранция се налага да плащате, а не сте в състояние. Притискат ви и очаквате неприятности от вашите началници, възможно е дори да изгубите и мястото си като надзирател в затвора, защото ще се опитат така да извъртят нещата, че да изглежда сякаш сте приели лекомислено да станете гарант, ще ви изкарат неблагонадежден и безсъвестен човек. Така ли е?
Жената се разплака.
— Господине — възкликна мъжът, — повторно ви питам, как сте успели да узнаете всичко?
— По-добре първо ми кажете дали виждате спасителен изход!
— Не! Освен… смъртта!
— Глупости! Ще избавите ли по този начин семейството си? Случайно научих за вашето отчайващо положение и реших да ви помогна, но искрено ви признавам, че намерението ми не е съвсем безкористно.
Помръкналото лице на мъжа се проясни. Очите му заблестяха:
— Боже мой, та аз ще направя всичко.
— Колко пари ви трябват?
— Точно сто марки.
— Нищо не ми струва да ви дам и няколкостотин, в случай че проявите готовност да ми направите една
