— Боже мой! Но защо? — възкликна тя, обхваната от подозрение.
— Веднага ли трябва да ви го обясня? Или мога да изчакам докато цялата работа приключи?
— Господине — каза Улрике бавно и резервирано, — наистина ви имам доверие, ала вашето нахлуване тук при мен… е тъй загадъчно, че… че…
— Добре тогава! — усмихна се той. — Ще трябва да се легитимирам. С тези думи князът извади от джоба си полицейска значка, дадена му от съответните власти след пристигането му в Германия, когато се представи и обясни целта на пребиваването си в Европа. После продължи:
— Както виждате, госпожице, аз действам със съгласието на полицията, макар и изцяло по собствена инициатива и по лична преценка. А сега ще ви назова едно име, което може би ще ви накара безрезервно да ми се доверите.
— Едно име ли? И кое е то?
— Герхард Бург.
Нервното напрежение я бе накарало да стои полуизправена на мястото си, ала при произнасянето на това име, Улрике се отпусна назад върху възглавниците на канапето. Гъста руменина покри лицето и шията й.
— Герхард… Бург! — повтори тя. — Боже мой! Познавате ли го? Още ли е жив? Или е мъртъв? Говорете!
— Срещнах го в Индия… там станахме приятели.
— Приятели? Значи е жив?
— Да. Той е… управител на моите имения.
Тази вест преобрази Улрике фон Хелфенщайн като с магическа пръчица.
— Каква новина! Колко се радвам! — възкликна тя. После смирено сключи ръце сякаш за молитва. Изглежда напълно бе забравила дебнещата я опасност.
— Герхард Бург!… Почти двайсет години не бях чувала нищо за него! Дали си спомня за мен?
— Често.
— Наистина ли? Разказа ли ви по каква причина му се наложи да напусне родината си? И какви подозрения хранех отначало към него?
— Всичко ми разказа. Това е хвърлило мрачна сянка върху целия му живот.
— Скоро след това се разкаях, но когато разбрах колко несправедлива съм била към него, вече беше твърде късно. Осъдиха го, а после… после повече не го видях… А днес… сега ми казвате: той е жив! Ами говорете де! Как живее? Щастлив ли е? Успя ли да превъзмогне миналото? Той… той… женен ли е?
— Да — отвърна Ван Зом.
Улрике трепна. По лицето й плъзна бледност, но успя да се овладее.
— Има ли деца?
— Да, четири мили деца, две момичета и две момчета.
— Каква е… неговата жена?
— Холандка.
— Аз… аз… много се радвам на неговото щастие… че как бих могла иначе! Щом действително е щастлив.
— О, убеден съм, че в момента е много щастлив.
— Как се срещнахте с него? Ван Зом вдигна вежди.
— Госпожице, позволете ми да ви напомня, че долу пред вашата къща стоят хора и само чакат да им се даде знак, за да нахълтат тук. С това има исках само да се легитимирам. Постигнах ли целта си?
— Напълно. Изцяло ви се доверявам!
— Тогава ви моля да не вземате никакви защитни мерки, а да се преструвате, че най-спокойно си лягате да спите. Преди това само ми покажете разположението на всички помещения! До тази стая стигнах през някакво преддверие и вестибюл. Накъде води вратата вляво?
— Към стаята на камериерката.
— А после?
— След това се стига до моята спалня.
— А нататък?
— Нататък няма нищо. Спалнята ми е ъглово помещение.
— И двете спални ли имат врати към коридора?
— Само стаята на камериерката.
— Тогава затворете нейната врата отвътре с резето!
— О, елате вие! Ще трябва сам да го направите! Камериерката ми още не е легнала.
Момичето много се учуди, когато видя господарката си да развежда из жилището си в среднощен час съвършено чужд човек. Без много заобикалки и съвсем накратко Улрике й обясни всичко.
— Берта, тази нощ няма да се спи! Господинът току-що ми съобщи, че у нас с взлом ще нахлуят крадци.
Камериерката ужасено подскочи.
— Боже Господи!… Взлом?… У нас?
— Да, но положението не е чак толкова страшно. Този господин ще ни закриля.
Междувременно Ван Зом се убеди, че в това помещение е невъзможно да се проникне, когато вратата е затворена с резето.
— Моля ви — обърна се той към Улрике, — да отидем отново във вашата всекидневна! Колко души живеят в къщата?
— Заедно с камериерката шестима.
— Тогава момичето да съобщи на останалите, че трябва здраво да се заключат, за да не се излагат на опасност.
Улрике даде нареждане, Берта бързо се отдалечи.
— А какво да правя самата аз? — попита Улрике.
— Ще останете в стаята на камериерката, чиято врата ще подлостим с резето. Аз ще посрещна крадците във всекидневната.
— Не бива, ваша светлост. Излагате се на голяма опасност!
— Не се тревожете! Зная как да се разправям с подобни хора.
— Въпреки това! — енергично се възпротиви Улрике. — Изобщо не разбирам защо искате бандитите да ви поставят в опасно положение. Защо е всичко това?
— Искам да разоблича Капитана, който стои зад посегателството срещу вас, или по-скоро срещу вашата собственост.
— Да разобличите Капитана?
Улрике помисли малко, после вдигна глава и продължи:
— Тогава навярно сте детектив и работите съвместно с тайната полиция, нали ваша светлост?
Ван Зом се усмихна по своя особен начин.
— Не. Както вече споменах преди малко, преследвайки Капитана, аз действам сам за себе си и по-точно казано, действам от името и в полза на нашия общ приятел Герхард Бург.
Повторното споменаване на това име бе достатъчно, за да накара Улрике отново да наостри слух.
— Герхард Бург ли? — попита тя. — Че какво общо има той с тази работа?
— Ще ви загатна само. В момента нямаме време за по-продължителни обяснения. Знаете, че на времето Герхард Бург беше осъден като най-долен престъпник. Знаете, че вината за злодеянията, които му бяха приписани, все още тегне върху него. Ала Бург ме увери, че е невинен, и че не е извършил онова, в което са го обвинили на времето, а го обвиняват и до ден днешен. Самият аз опознах Бург като благонадежден и искрен човек, като истински мъж на честта, така че нямам никаква причина да се съмнявам в неговите уверения и…
— Ваша светлост… аз… аз ви благодаря!
В очите на Ван Зом се появи особена светлина. Явно той се зарадва на благодарствените думи, изречени от Улрике, макар че видимо не им обърна внимание и продължи:
— Затова смятам за свой човешки дълг да направя всичко, което е по силите ми, за да очистя името на Герхард Бург от позора, с който е покрито. За тази цел дойдох да се запозная с положението на нещата,
